iskra-baeva-Искра Баева е професор по история в Софийския университет “Св. Климент Охридски”. Автор на изследванията “Източна Европа след Сталин, 1953-1956”, “Българските преходи 1944-1999” (заедно с Евгения Калинова), “България и Източна Европа”, “Интелигенцията в обществено-политическите кризи на социализма след Втората световна война” и “България и “Пражката пролет” 1968 г.” и др.  “Любослово.БГ” се свърза с Искра Баева във връзка с статута на българо-турските отношения между 14 и 18 век.. Тя отговори писмено на въпросите ни.

Проф. Баева, в последно време в публичното пространство се актуализира отново въпросът със статута на българо-турските отношения между 14 и 18 век. Експертиза от БАН, цитирана в национален ежедневник, обобщава по техен адрес, че изразът “турско робство” е идеологически плод на бълг. Освободително движение от 18 в. Появиха се няколко тези: в защита на историческата справедливост и на съвременната прагматичност. Вие смятате ли, че нещо в двете тези ги обединява?

Истината, особено за отдавна отминали исторически епохи, е сложна и нееднопластова. Твърде дълго българските земи са били част от Османската империя, затова тяхното положение е различно в началото на завоюването им и в преди освобождението. Според мен, положението на българите с пълно основание може да бъде наречено както в състояние на подчинение, подтисничество, така и на робство. Всичко това го е имало. Как по друг начин освен робство можем да наречем продаването на хора (мъже, жени и деца) като роби? Те може и да не са работили на плантациите както в САЩ, но са били собственост и пълно подчинение на своите господари. А избиването на българия – с причина и без, е извършвано както при завладяването на българските земи, така и много по-късно, има и насилствено ислямизиране, съпроводено с демонстративно унищожаване на възпротивилите се.

Нима това е просто живот под чужда власт? Същевременно не може да се отрече и приспособяването на част от българите, често от аристокрацията, към османската система. Има българи, които доброволно са приемали исляма, за да възползват от облагите, които има носи тома в османската държава.

В по-късния период на османското господство със своето постоянство и трудолюбие много българи успяват да се замогнат, да натрупат средства, да развият занаяти, търговия и това е причината повечето изследователи на този период да оспорват термина робство. Но не бива да забравяме, че дори и когато имат имущество, българите са били подложени на произвол, а когато се опитват да се организират и да поискат повече права – на брутални репресии.

Това най-ярко личи при потушаването на въстанията. А фактът, че най-ужасяващите кланета са дело не на редовната армия, а на башибозук само потвърждава държавната жестокост, защото тези хора са били насърчавани, а не наказвани за зверското избиване на българите. Инак терминът турско робство наистина идва от възражданската литература, когато националните революционери са се опитвали да събудят българите и да го насочат към борба за възстановяване на своята държава. И за целта са сгъстявали краските и са хиперболизирали тежкото положение на българите в империята.

Историята се нуждае от безпристрастен прочит, за да ни послужи в проектирането на бъдещето. Имаме ли ненаваксани заблуди и изкушения, които според Вас могат да работят срещу качеството на този процес или дори да го отложат?

Отговор: Разбира се, още в началото на прехода ние започнахме да пренаписваме историята. В това само по себе си няма нищо лошо. Аз съм дълбоко убедена, че всяко поколение трябва да прави свой прочит на миналото, за да потърси отговори на въпроси, пред които се изправя в момента и които да му очертаят бъдещето.

Лошото е, когато пренаписването на историята е подчинено на краткосрочни политически или идеологически цели. За съжаление, точно това направихме в прехода с непрекъснато променящите се програми, учебници и нарастващата намеса на политиците не само в преподаването на историята в училище, а и в академичните изследвания. Политиците в последно време се опитват да декретират каква е т.нар. историческа истина.

А аз ще повторя – историческата истина е многообразна, развитието е резултат от различни, често противоположни и сблъскващи се гледни точки, затова не виждам защо да ги няма и след изследователите, които анализират миналото. Да подчиним оценките на историческите събития на политическата воля означава да се откажем от най-важната социална функция на историята – да ни учи какво не бива да повтаряме от миналото и какво можем да използваме, за да продължим напред. Поредното декретиране какво трябва да пишат и да говорят историците ми прилича на нашето положение при социализма, когато имаше господстващ идеологически императив. Точно това не ми се иска да повтаряме от близкото минало.

Що се отнася до безпристрастността, тя едва ли е напълно възможна. Всеки историк е човек със свои възгледи и убеждения и е нормално да ги изразява в своята работа. Но той е професионалист, ако стриктно следва фактите, а не ги манипулира или нагажда към своята теза. Историческата истина, доколкото има единна такава, е съчетание от възможно най-много гледни точки. И е плод на честен, професионален подход към фактите.

Срещали сме опити за паралел между тълкуванията на робството според собствения ни опит и колониалната експанзия на Великите сили на юг и изток. Доколко подобен паралел е адекватен от научна гледна точки, когато мислим за целите и посоката на тези процеси?

Отговор: Сравнението винаги е полезно, защото ни дава по-широка перспектива за оценка на събитията. Аз самата се занимавам със световна история, което винаги ми е помагало да мога по-ясно да видя как се вписват българското развитие в по-общите процеси.

Но и тук имам предупреждение – не бива да се прави механично сравнение между различни периоди и региони, без да се познава историческия контекст. По един начин се проявява демокрацията, а и робството в античния свят и по съвсем друг в новото време. Едно е положението на робите в Съединените щати през ХIХ в., друго е то в Османската имприя през целия период на съществуването й, сиреч до ХХ в. Дори ако направим сравнение между положението на народите в колониалните империи, ще видим разлики не само как са третирани в Британската или Френската колониална империя, а и между различните владения на една и съща империя – например в британските владения в Африка и в Америка. Така че този изключително важен метод – историческото сравнение, трябва да се прилага много внимателно и с добро познаване на световната история.

Самюел Хънтингтън казва, че страни на разлом, териториално принадлежащи към междуцивилизационни пропасти, се срещат с постоянни проблеми по отношение на своята цялост. Какво изисква работата с понятия и формулировки на исторически чувствителни обстоятелства днес, така че в морален смисъл целостта да не бъде компрметирана?

Отговор: Да, това е много важен въпрос. Ние, българите, имаме щастието и нещастието да сме уседнали и създали своята държава близо до границата между три континента. Това географско положение е изключително привлекателно за много велики сили и завоеватели, което е лошата страна на положението ни. Но има и добра, тъй като подобно важно геополитическо положение носи и смесване на култури и цивилизации, които обогатяват.

Въпросът е как може да се запази идентичността сред пъстротата. Нашият народ го е показал, макар да е преминал през много трудности. Целостта на българския народ е изградена върху основата на специфичната ни идентичност, която включва в себе си исторически оформилото се разнообразие. Това, поне според мен, е нашият шанс за спасение в предстоящата епоха на движение на големи маси хора и на нарастващ цивилизационен сблъсък, най-общо казано, между европейския и ислямския модел на обществено развитие.

Реваншизъм или конформизъм? Цивилизационният избор на обществото ни да организира своята енергия спрямо ключови въпроси от своята история има ли повече от тези две територии?

Отговор: Да, има. Според мен, това е доказаната любознателност на българите към чуждото и непознатото, но без да губят своята собствена идентичност. Това качество показва определена интелигентност, тъй като само интелигентният човек се опитва да разбере различния от него, да го приеме и да се научи на нещо полезно от него. Вероятно това може да се нарече и умение за съжителство. В тази сфера мога да приема термина съжителство – мирен и благотворен живот на различни общности в България. Откровено казано, не виждам никакви основания за реваншизъм днес, независимо от нещастията, които са причинине на българите в миналото от нашите съседи. Много е важно да знаем миналото си, но не и да живеем в него. Настоящето ни поставя пред много по-големи опасности и трябва да се подготвим именно за тях, като си послужим и с историческия си опит.

Интервю на Мария Тодорова, Любословие.БГ