Гнездото на стършелите. Тримата тенори на Стършел в редакцията им на , пл. ”Славейков” № 4

Гнездото на стършелите. Тримата тенори на Стършел в редакцията им на , пл. ”Славейков” № 4

В дните преди Рождеството редакцията ни е „Сълза и Смях”. Хем очите ни са просълзени от мъка по нашия колега и приятел Йордан Попов, хем се усмихваме. Защото си припомняме неговите стотици хумористични истории, с които ни е разсмивал всеки ден – в продължение на десетки години.

Йордан Попов бе щедро надарен от Бога с хумористично чувство и с писателски талант. Често тези две неща се разминават, но при него бяха едно цяло – той можеше да разказва смешно, а още по-смешно да пише. Остави хиляди фейлетони и хумористични разкази, повече от трийсет книги. Целият си живот посвети на смеха – не само го създаваше, но и увличаше останалите колеги с невероятни хрумвания… Ако сме заедно на море, ще ни навие да заснемем любителски филм, ако на власт се яви държавник като Виденов, Йордан ще ни поведе към Министерския съвет с лозунг: „Жан, иди си в Пхенян!”. Ровеше се в стари издания, припомняше за забравени сатирици от предишни поколения, поощряваше младите хора в първите им стъпки. Всички в редакцията сме търсели съветите му, вслушвали сме се в мнението му, гледали сме го в захлас, както чираците своя Майстор, за да изучат тайните на занаята.

Преди двайсет и пет години на Йордан Попов, тогава главен редактор, се падна трудната задача да измъкне „Стършел” от партийната зависимост, да го превърне в самостоятелен и независим вестник. Само човек като него можеше да го направи – с упоритостта, която притежаваше. С тази упоритост той се пребори с червените партийни мандарини, убеждавайки ги (в твърди разговори и с язвителни фейлетони), че националният вестник за хумор и сатира не може да принадлежи на една партия. Неговите усилия бяха подкрепени и от читателите – 300 хиляди подписа бяха събрани в кратко време за нашата кауза. Но моторът, двигателят на каузата, бе Йордан – без неговата енергия може би сега нямаше и „Стършел” да го има.

Също като класика Алеко, и Попов бе неуморен пътешественик – кракът му бе стъпил на невероятни места по глобуса – от Виетнам и Индия на изток, до Мароко в Африка и до Скандинавия на север. От всяко пътуване се връщаше зареден с истории и сюжети, които после се превръщаха в смешни пътеписи. Заразяваше с тая си страст не само хората от редакцията, но и читатели. За всеки Великден организираше Стършелова екскурзия с автобус – най-често из съседните ни балкански страни. Местата за тия екскурзии бързо се попълваха, защото пътуването в компанията на стършели, дори и по познати места, оставя незабравими впечатления.

„Щастлив човек съм!” – обичаше да казва Йордан Попов, даже когато животът му поднасяше неприятни изненади.

Да, свидетели сме ние, всички стършели, щастлив беше, защото имаше обичта на читателите, любимата си работа в любимия вестник и всеки ден отваряше вратата на редакцията с усмивка.

Нека с тази усмивка да го запомним!

СТЪРШЕЛИТЕ

МЕРАК ЗА ЮРТА

Не мога да проумея защо хората ме прекъсват, когато искам да им разкажа за Монголия, а слушат с интерес за Япония неща, които са чели или чули поне десет пъти. На мене ми е омръзнало да слушам за привързаността на японеца към фирмата, където работи, и право да ви кажа, предпочитам увертюра на монголска опера, изпълнена от уланбаторския оркестър, отколкото химн на фирмата „Тойота“, изпят от японските механици. Ще разберете причината по-късно.

Не мога да схвана също защо някои служители се отказват от командировка до Улан Батор и отиват в Ню Йорк, след като пътят е приблизително същият, а английският език и монголският им са еднакво непознати.

Една другарка на наш другар, обходила целия свят на държавни разноски, каза нещо, което ме потресе. Наш драматург разказваше живописните си впечатления от „Бродуей“. Другарката слушаше с неприкрита досада разказа и използва една пауза, за да го прекъсне:

– Ню Йорк, Ню Йорк! Всеки от нас е бил в Ню Йорк. Искам да ви кажа, че Тихоокеанското крайбрежие на Съединените щати е много по-интересно от Атлантическото. Да вземем например град Сиатъл…

Погледнах я втрещен. Тя подиграваше ли се с нас, или съвсем чистосърдечно смяташе, че пътуването до Ню Йорк е най-баналният маршрут на българина? Мисля си, че държавите са като цветята, всяка има своята специфична красота и своите особености, всяка е с неповторим цвят и аромат от огромния букет на планетата Земя.

До столицата на Монголия пътувах по повод на кръглата годишнина на тяхното хумористично издание „Тоншуул“. Самолетът, който летеше от Москва за Улан Батор, бе пълен с офицери и майки с бебета.

Съдбата ми отреди място сред втората група и през целия нощен полет имах чувството, че спя в родилното отделение на „Тина Киркова“. Без да съм специалист, твърдя, че бебетата на десет хиляди метра височина се насират много по-често, отколкото на земята, ето защо всякакъв род пелени кръжаха около мен и над главата ми, а десетки невинни дупенца изгряваха като месечини зад седалките. В началото специфичният кисел въздух ме дразнеше и аз триех небръснатите си бузи с ароматната салфетка „Българска роза“, но скоро свикнах и крилата на спомените ме пренесоха назад в годините. Но колкото и да се мъчех да мисля за възвишени неща като любовта, доверието, другарството, себеотрицанието и съчувствието, както и да си представях любими актриси като Джина Лолобриджида, София Лорен или Клаудия Кардинале, в главата ми се въртяха все картини от насирания на по-малкия ми брат Петър и дъщеря ми Атина в детската им възраст. По всичко изглежда, че съм човек с бедно въображение и се придържам преди всичко към фактите около мен.

На летище Улан Батор бе извършено меко кацане и когато приближиха стълбичката, аз чух да се произнася моята фамилия. Слязох първи от самолета, преди цялата група, към която принадлежах – майките с бебетата. Разбрах от монголските домакини, че имам статут на делегат и не е нужно нито да представям паспорт на граничните власти, нито да си чакам куфара. Седнах в една кола, минахме през някаква арка и от двете страни на пътя се разстла високотревистата монголска степ. Мъчех се да си представя хотела, в който ще ме настанят, но за голяма моя изненада столицата остана малко встрани и пътят ни отведе към някаква охранявана от войници зона. Обясниха ми, че като гост, ще бъда настанен в правителствената резиденция.

Това беше първото ми и последно спане в резиденция. Казвам го без всякаква тъга, тъй като този, който спи в резиденция, пътува винаги с кола и придружители и няма никаква възможност да общува с обикновените хора и да изпита сладостната умора от ходенето пешком.

Автомобилът спря пред една четириетажна сграда всред паркова обстановка. Слязохме и моят придружител каза на руски език:

– Тук ще спите, тук ще закусвате, обядвате и вечеряте. Има съставена програма за Вашето пребиваване. В уречения час колата ще Ви взема и ще Ви връща. Имате ли някакви въпроси?

Времето беше студено и аз вътрешно се питах дали съм взел необходимите дрехи.

– А къде ми е куфарът?

Придружителят ми обясни приветливо:

– Куфарът ще Ви бъде занесен в стаята на втория етаж.

Докато водехме този служебен диалог, до нашата кола спря друга една и от нея излязоха един едър генерал и едни дребен генерал. Освен разликата в ръста, ми направи впечатление, че това са генерали от различни армии, и то не от армията, с която пътувах в самолета. Моят придружител поздрави новодошлите и ми направи знак.

– Елате да Ви запозная с министъра на народната отбрана.

Така, едва стъпил на монголска земя, аз се запознах с монголския военен министър, който, от своя страна, ме запозна с военния министър на Лаос.

Като разбра, че съм българин, монголският военен министър се усмихна ласкаво и ме попита:

– Какво прави моят добър приятел Добри Джуров?

– Добре е – отвърнах бодро по войнишки, сякаш предишния ден си бях пил кафето с нашия министър в щаба на армията. Стори ми се твърде неудобно да кажа, че нямам честта да се познавам лично с нашия военен министър. От думите ми щеше да излезе, че лаоския министър познавам, а българския – не.

Военният министър поклати одобрително глава и ме попита как живеят началникът на Генералния щаб, началникът на главното политическо управление и началникът на военното училище в Шумен. За всички, назовани по име, отговорих, че са добре, и мисля, че не сбърках.

Оттеглихме се в покоите си, аз разгледах стаята и излязох на балкона. Боровата гора ми напомни за родината, а аз си представих лицата на приятелите от „Стършел“, когато им кажа: „Една вечер, когато с лаоския министър на отбраната играехме билярд, към мен се приближи ниска, хармонично развита жена с изключително дръпнати очи и съобщи, че викат единия от нас по телефона“.

Впрочем, ако ме попитат какъв обект да посетя, какво да избера? Къде могат да ме заведат домакините, за да събера малко материал за писане?

Този въпрос изникна на третия ден, когато бе минало и тържественото събрание по случай годишнината, и спортният празник по монголска борба, и официалните срещи. Бях седял в делови президиуми, на банкетни маси и в просторни кабинети, бях разговарял с военни, дипломати и журналисти, запознах се и с монголски космонавт, но все още кракът ми не беше стъпвал в монголски магазин или селскостопански пазар, не бях проходил една улица и не бях влизал в нито един дом.

На четвъртия ден по обяд моят придружител ме попита:

– Къде искаш да отидем?

– На гарата! – казах аз. На гара Улан Батор.

Знам, че гарата е едно неподправено място, където се оглежда целият живот на страната. Исках да знам как изглежда една гара между Москва и Пекин. Исках да се смеся с потока на пътниците, да огледам чакащите и посрещаните, да видя униформата на един монголски железничар и какво представлява, да речем, колетното отделение.

Придружителят ми кимна с глава, след това се извини за малко и отиде да звънне един телефон. След половин час се върна отново при мен.

– Отиваме ли? – попитах го аз.

– Отиваме – каза той и запали БТ. – Отиваме на опера.

Нямаше никакъв смисъл да питам защо ще ходим на опера, след като съм пожелал да ида на гарата. И все пак можеше да оползотворя няколкото часа следобед, с които разполагах.

– Ще играем билярд – каза придружителят и след малко ние бяхме с щеки в ръце.

Играхме цели три часа и ядох такъв пердах, че след това не пипнах билярдна щека в живота си. Това бе пълен триумф на монголската билярдна школа над българската. Докато точните отмерени удари на моя съперник предизвикваха одобрителните възгласи на кибиците, на три пъти мои топки изскачаха непослушно от билярдната маса и се търкаляха на пода, а при един решителен удар насмалко да скъсам плата. Напуснах посрамен залата, отидох да си облека официалните дрехи и поехме към операта.

В салона на Уланбаторската опера ни настаниха в най-представителната ложа, която просто виси над главите на оркестъра. Предстоеше да видим монголската опера „Намжил Кукувичката“. Хвърлих око към салона и видях, че е пълен с разговарящи помежду си хора. Хвърлих око към оркестъра и ми направи впечатление, че само една трета от музикантите са налице: зееха дупки сред цигуларите, редееха духовите инструменти, нямаше кьорав виолончелист.

Изведнъж светлините угаснаха, прожекторите обляха сцената и излезе диригентът. Зрителите в залата продължаваха да говорят както и преди. Имах чувството, че преди да дойдат на опера, тези хора са живели години наред в самота из степите и необятните простори на пустинята Гоби и сега, събрани изведнъж под общия покрив, не смогваха да си разкажат всичко онова, което им се е случвало през тези години. Започна увертюрата и аз забелязах следната особеност: закъснелите оркестранти идваха, събличаха се, отваряха партитурата пред себе си, вземаха съответния инструмент и се включваха в изпълнението. Лека-полека оркестърът се попълваше и набираше сили, но ще ви призная, че никъде преди това не съм виждал такъв стъпаловиден график на включване.

На сцената започна първо действие, пред картонена планина пееше красива девойка, а разговорите в салона продължаваха. След дълга борба за надмощие между сцена и салон певците на сцената все пак надделяха, тъй като половината от тях бяха специализирали в България. Това бе триумф на българската оперна школа. Какви силни гласове! По едно време музиката ме успокои и салонът така притихна, че положително щях да заспя, ако на сцената не бе избухнал вулкан, който разцепи планината на три равни части. Последва силно солово изпълнение на ударните инструменти, пресъздаващи земния тътен, и сънят окончателно избяга от клепачите ми: След това сцената се напълни с дим, който плъзна бавно в ямата на оркестъра и причини оттеглянето на петима цигулари, двама флейтисти, един фаготист и един контрабасист.

Останах доволен от видяното тази вечер и по обратния път мислите ми витаеха около театъра и операта. Силистренският театър изгоря след пиесата на Лозан Стрелков „Разпаления въглен“. Условията за пожар в този театър отдавна са зреели, но е трябвало да се появи Стрелковият разпален въглен, за стане белята. Моето появяване в операта винаги е било съпроводено с някакво сценично произшествие. В Софийската народна опера така се бях съсредоточил в „Аида“, така следях арията на Радамес, че певецът се задави от някакво перце, летящо във въздуха, и напусна сцената, кашляйки неудържимо. В Будапещенската опера пищна унгарка се завъртя във вихрен танц по сцената, пеейки „Серелем, серелем“, но блъсна с рамо една от бутафорните колони, колоната полетя застрашително и двама сценични работници изскочиха като тигри на сцената, за да предотвратят сгромолясването. В Букурещката опера един крал слизаше величествено по някакви стълби, но мантията му се закачи на незачукан добре пирон или се заклещи в цепнатина, изпъна се и кралят падна. Очевидно кръстът му се оказа слаб да понесе такова рязко дърпане. Публиката се разсмя неудържимо, защото е много забавно да видиш как един крал пада пред очите ти, докато падането на генералните секретари е съпроводено винаги с напрежение и изнервя публиката…

На другия ден след операта тръгнахме с кола към някакъв колхоз на сто и тридесет километра от столицата. Нормалният път свърши скоро и ние поехме, условно казано, по някакъв черен път. Пред нас и зад нас бе безкрайна степ, по която криволичеха и други черни пътища като нашия, следващи горе-долу телеграфните стълбове, но на триста, петстотин или хиляда метра един от друг. Не забелязах никъде пътен знак. Друсал съм се по северновиетнамски пътища, друсал съм се и по пътищата на Афганистан, но такова друсане не съм преживявал никога! Имах чувството, че ако по средата на пътя ме прегледат на рентген, лекарят ще види, че бъбреците ми са се качили в гърлото. През цялото време мълчах, само на едно място, провокиран от една вълниста камила, отворих уста да попитам кога стрижат камилите и така си прехапах езика, че сълзи ми изскочиха от очите. За сметка на това шофьорът и моят преводач Намжангийн Лхагва си говореха спокойно, като умело вместваха думите между две дупки на пътя.

Пристигнахме след пет часа и само като си помислих, че същият път трябва да се премине отново, успехите на колхоза ми станаха безразлични.

Стиснах ръката на председателя, погалих един кон по муцуната и блед като английски благородник, влязох в една юрта. Домовладиката ме поздрави с „добре дошъл“ и ми посочи къде да седна. В юртата бе топло и уютно. Миризмата на лой извика в паметта ми спомен за тюрлюповечите, които дядо ми Петър приготвяше с овнешко месо в огромен пръстен съд. Отвън юртата ми се видя малка, а вътре се оказа цял един монголски род, барабар със зетьовете и внуците. Седнах между домакина и преводача Намжангийн Лхагва и огледах обстановката. Общо взето в една юрта няма много предмети на бита. Сувенирите в един ъгъл ми напомниха, че тази юрта не е току-така избрана и преди мен са идвали руси, украинци, чехи, немци и кубинци. Бръкнах в пътната си чанта и извадих оттам една пирографирана солничка, чаша и джобно ножче. Домакинът пое подаръците с усмивка, бръкна в една торба до себе си и ми подаде малка кутийка. Останах с впечатлението, че по тукашен обичай разменяме подаръци, и пъхнах кутийката в джоба си. Тогава старият монголец се насълзи, каза нещо на своя език и ми върна солницата. Преводачът Лхагва, който се бе нещо поразсеял, сега се стресна и каза:

— Другарю Попов, направихте грешка. Той не Ви подарява кутийката, а Ви кани да си смръкнете енфие от нея.

Забележката силно ме смути и аз се почувствах, все едно са ме спипали в квартален супермаркет с пакет кайма в джоба. Извадих като попарен кутийката, повъртях я малко из ръцете си и я върнах на домакина, след което отместих моята солница отново пред него. И през ум не ми мина, че енфието, любимият прашец на Лабрюйер и Льоканюе, е стигнал до тази затънтена монголска юрта, за да предизвиква същите сладостни усещания. В следващия момент стана нещо още по-фрапиращо и с непредвидими последици. Старият монголец загреба енфие с пръст и ми бръкна в лявата ноздра. Направи го с такава бързина, че не можах да реагирам. Окото ми моментално се насълзи и аз започнах да кихам. Бях решил да записвам в бележника си впечатления от юртата и живота на нейните обитатели, но кихането провали тези мои намерения. Никога в живота си не бях смъркал енфие, а сега изведнъж поех доза, способна да разкиха бивол. Кихах силно, балканските ми гърди се разтърсваха от кихане, а децата, които лазеха по гърба ми, падаха при всяко кихане.

Кихах в продължение на четиридесет минути и ако друсането по пътя ме направи половин човек, това кихане ме довърши.

На следния ден гърдите ме боляха.

Когато излетях от Улан Батор за София, гърдите ме боляха.

Когато пристигнах в София, гърдите още ме боляха. Ами ако не е от кихането? Ами ако съм дал гостоприемство на някой средноазиатски вирус? Ако това е някаква пневмония?

Отидох при лекар и му разказах случката в юртата.

Той се засмя и рече:

– А знаете ли какво ми се случи в Япония?

– Каквото и да Ви се е случило – подхвърлих аз, – не го разказвайте на крак, а седнете и напишете книга. Практиката показва, че всеки българин, отишъл в Япония за една седмица, пише книга.

***************************************

Йордан можеше всичко – дори да се шегува със собствената си смърт. Ето доказателството – откъс от книга, писана преди десет години!

***************************************

Автореквием

Из романа „Персефона, усмихни се!”, 2007 г.

Разговарях със стотици граждани и никога не се отегчавах от разказите им. Парадоксите на техния живот записвах старателно и предимно в иронична форма излагах конфликтите по вестниците и списанията. Натрупах огромна документация, която по повод или без повод преглеждам. Понякога, потънал в спомени, задрямвам и ми се присънват разни глупости. Сънувах веднъж някакъв мой внук, който сваля снимките и карикатурите от стената и ги слага в кашон. Изпразва библиотеката от моите книги, а шкафовете от моите архиви и ги слага в други кашони. Очиства старателно стената с афишите и смъква кашоните в мазето. Въздишам. И помен не остана от моя свят!

Друг път виждам някакъв друг непознат за мене внук, който старателно подрежда нещата в кабинета ми и забърсва грижливо прахта от лавиците на библиотеката. Добро момче! Трети път ми се явява следният сън. Гледам някакво телевизионно състезание, в което участва третият ми внук, кръстен на мое име. Умно момче, начетено. Отговаря безпогрешно на всички въпроси от областта на киното, музиката, спорта. Изпреварва своите съперници по точки. И ето, идва раздел литература. Тук е най-подготвен, голямата печалба му е в кърпа вързана. Не щеш ли, водещият на телевизионното състезание бръква в син плик и изважда бяло листче с въпрос: „Кой е авторът на романа „Персефона, усмихни се!” Ха-ха, все едно питат внука ми колко пръста има човешката ръка. Ей сега ще се за­смее и ще изрече името! Впрочем защо се бави? Защо премигва и гледа тавана? Сърцето ми бие до пръсване. Хайде, Данчо, това е книгата на дядо ти, тя седи на видно място в библиотеката! Контролното време изтича и наш Данчо се провиква „Георги Господинов!” На това място сърцето ми не издържа и аз се сгромолясвам мъртъв на пода. Така е то, младите поколения не чeтат книги, а се забавляват с компютърни игри! След кратка пауза следва картина от погребението. Към ковчега ми се приближава стогодишният дядо Стефчо, неуморим колекционер на пощенски марки, кибрити, бирени етикети, певец от обредния хор, разказвач на пикантни еротични истории в предаването „Нощен магазин”. Със своя прясно боядисан чер мустак целува студеното ми чело, изразява съболезнованията си на вдовицата и, сякаш да се извини за напредналата си възраст, казва: „В тази работа ред няма, госпожо Попова! Превари ме той мене, нали все бърза, все бърза. Е, Бог да го прости!”

Някаква елегантна жена на средна възраст, в стилно черно облекло, с изписани въпросителни вежди, дърпа за ръкава редакционната секретарка Саша Савова и я пита:

– Извинете, а от какво почина Йордан Попов?

– От колбаси, госпожо, от прекалена употреба на колбаси.

И това е краят.

Каква проза!