Георги МишевПисателят Георги Мишев е роден на 3 ноември 1935 г. в село Йоглав, Ловешко. Завършва техникум по ветеринарна медицина и журналистика в СУ “Св. Климент Охридски”. Работил е като окръжен кореспондент на в. “Септемврийче”, редактор в издателство ” Народна младеж”, редактор и сценарист в Киностудио “Бояна”, София. Автор на сборници разкази, повести и романи за деца и възрастни. Неговите сценарии за игрални филми – “Преброяване на дивите зайци”, “Вилна зона”, “Дами канят “, ” Самодивско хоро “, ” Не си отивай”, “Момчето си отива”, “Селянинът с колелото”, “Матриархат” и др. са в златния фонд на българското кино. Има двама синове и три внучета. Носител на много награди. Последното отличие, което писателят получи тази есен, е Специалната награда на София.

На 3 ноември навърши 80 години. Какво е за теб тази годишнина? Имаше ли много гости на празника?

Хм, хм… Деликатен въпрос. Все едно стъпваш на високи токчета и изкълчването на глезена не ти мърда. Навремето е бил модерен т.нар. “бенефис”. Чехов е бягал презглава да не му устроят бенефис. Подлъгали го да иде до театъра и дръпнали завесата – той едва го преживял. Че и аз с моите 80 години… Дай, Боже, всеки да ги доживее, да ги усети на гърба си. За автора, пишещ и живеещ в самота, в уединение, панаирът на суетата е губене на време. Литературното изкуство е преживяване насаме – най-напред от автора, после от читателя. Два полюса, между които трябва да протече електричеството.

Но писането като начин на живот не се припокрива с реалността и нейните празнични или печални събития…

Така мислиш на младини, но на 80 е друго. А другото е суета и суетене: кого да поканиш, кой до кого да седне… След всяка сватба, помня, имаше сърдити, със седмици изглаждаха недоразумения по линията рекъл-казал.

Няма как да не се забележи, че детството за теб е винаги топъл и непресекващ извор на хубави спомени – нещо уютно, закрилящо душата ти… Това ли е, което липсва на децата в днешния ден?

От ранните години на живота ни, потънали безвъзвратно, продължават да идват като вълни спомените. И колкото по-дълго трае това движение, толкова по-кратко остава за времето на блатното спокойствие. Метафората може да изглежда книжна, но можем ли да си представим живота без детските спомени? За две неща трябва да сме 1 благодарни на природата – за паметта и за езика, с който можем да изразим спомена. Днешните деца няма да имат преживявания като нашите, но все ще си спомнят нещо от станалото извън “лайкването”, което заема 25 часа от денонощието им. За детските болести медицината намери ваксини и серуми, ще успее ли обществото да се справи с последиците от технологичния процес, от тази пандемия на днешния ден? Троловете веднага ще “лайкнат”, че това са старчески брътвежи, но всички виждат, че отровата е факт. Да търсим противоотровата.

Един твой приятел ми поръча да ти кажа за книгата ти “Мир на страха ни”: “Поздравявам го не за това, че е написал тази книга, писателят това прави пише книги. Поздравявам го за това, че е намерил смелостта да я публикува”. Иска ли се особена смелост да публикуваш днес тази книга?

Тази книга е писана без бързане и дори без I особени наI дежди да я видя отпечатана. Беше като някакъв зародиш, който трябваше да поникне рано или късно. За много неща навремето е било рано, а някои днес сигурно звучат архаично или неразбираемо. Някой ми каза например,че “темата” за софийското жителство е вече демоде и това е вярно, но в мен беше останало едно горчиво чувство, което трябваше да споделя с някого, за да ми олекне. В този смисъл така се е появил и първият мемоар – като облекчителна въздишка, като вика на овчарчето за козите уши на царя. В такива моменти не си даваш сметка дали гласът ти звучи от храброст или от страх.

Макар че темата на книгата се очерта около страха, без да се изкарвам необикновен смелчага, повече съм се интересувал дали нещо е истина или лъжа, а чак накрая съм се замислял дали ще има някакви последици за “сигурността” ми. Ние сме като глухарите – казваше Ивайло Петров, писателят-ловец – пеем на клона със затворени очи и не ни е грижа кой се цели в нас през това време.

За кого пишеш? Кой е този читател, на когото доверяваш целия си живот, всичките си тъжни и смешни, а понякога нелепи преживелици. И искаш той да те изслуша, да те разбере и… какво още?

Мисля, че вече става ясно за кого пише книгите си нормалният писател. За търговеца на книги книгата може да е стока за сергията му, важно е да бъде продадена, но за автора това не може да бъде първа грижа. Интересите се променят, и вкусовете, и търсенето… Да си завършил висши школи за маркетинг, пак няма да се справиш с пазарната ситуация. Затова не си губи времето в тази посока, опознавай собствената си душа, както е казал древният Сократ. Там са залежите, там търси златните люспи, а ако попаднеш на жила това вече е къс мет, дар от Съдбата…

 Това е добър — съвет към младите писатели, които все търсят тема, която да е “продаваема”. Но ще те чуят ли те, ще ти повярват ли?

За тях това са навярно общи приказки, но прибягването до конкретни примери или откровения може да прозвучи като самохвалство, като самореклама, което е доста разпространено напоследък. Все пак да кажа, че като при всеки “занаят”, и при писането има период на чиракуване, на самоподготовка. Няма писател, самосъздал се от нищото, от морската пяна.

Какво включва това чиракуване?

Четене, мислене, съпреживяване, вникване в пластовете на прочетеното. Соцреализмът не обичаше тази “технология”, всяко замисляне над формата беше формализъм, беше ерес. Писателите бяха наречени”инженери на човешките души”, от които се очакваше панелно творчество, с пълзящ кофраж и пакетоповдигнати плочи…

Тези мемоари, както изглежда, си ги замислил отдавна, сега ли беше моментът за публикуване и защо?

Всеки предварителен замисъл за бъдещето на една книга е безсмислен. Може ли някой да каже в кой момент Йовков е трябвало да напише “Ако можеха да говорят”?

Четвърт век след рухването на диктатурата ми се искаше да дам кураж на читателя да забрави старите страхове, да гледа по-ведро напред.

От какво се страхува българинът? Това същият страх ли е отпреди два века, век, 25 години?

Знам, че днес страхът е мимикрирал, че не е онзи страх от рет пресните, от потискане на индивида и неговата предприемчивост, от своеволията на номенклатурния чиновник. Днес страхът е за работното място, за неизплатения кредит, за децата, тръгнали на гурбет по света… Живи и истински страхове, напомнящи миналите, но и малко различни, малко по-поносими. Народът си е казвал някога “бял кахър”, давал си е кураж, че някои беди са преодолими, не са толкова страшни. И че от самите нас зависи щастливият изход от лабиринта. Че избавлението често зависи от нашата воля, от нашите усилия. Много често днес зад “страха” се крие обикновен мързел, да не си развалиш рахатлъка.

Теб лично от какво те е страх днес?

Мен лично сега ме е страх от НЕВЕЖЕСТВОТО. Всички видяхме наскоро по телевизията една млада, добре облечена жена, която не знаеше столицата на Унгария и каза, че столицата на Белгия е… Холандия! Пак наскоро пред една сергия на “Славейков” чувам някой да пита за книгата “за патриарха”. Книжарят Пепи ме поглежда – става дума за моя роман. Само че заглавието е “Патриархат” – нещо съвсем далечно от главния пастир на църквата.

Много от хората, за които става дума в “Мир на страха ни”, са живи и досега – политици, писатели, кинодейци, артисти, режисьори, а и обикновени хора от твоя роден край, от квартала, в който живееш. Предполагам, че някои от тях са те поздравили, други са те ругали… Очакваше ли го?

Критичка, партийно оцветена, ме упреква в рецензията си. че изписвам конкретни имена на колеги, някои още живи, други, които вече не могат да се защитят. Мисля, че има недоразумение или жената просто иска да ме изкара един наивник на преклонна възраст. На няколко места в книгата казвам, че пиша само това, което съм преживял, наблюдавал, видял, чул. Тоест, жанрът е документален, факшън литература. Ама как щял съм да докажа, че съм разговарял с Константин Константинов! По света има планини от мемоарна литература, но не съм чувал авторите да представят нотариална заверка върху своите спомени. Ако в. “Дума” и в. “Словото днес” знаят нещо по въпроса, нека се обадят… Прибягвам до примера като илюстрация за невежеството, за което стана дума. То взема застрашителни размери – от основните класове през плеймейтките, та до останките на отхранката на някогашния соцреализъм.

Всъщност ти имаше повод да “вкусиш” тези разнобойни мнения още след филма “Патриархат”. Това ли беше първото хапче “антистрах”? Защото и там, в самия филм, нещата бяха казани с категоричност и прямота, която раздразни мнозина.

При срещи с читатели е ставало дума за разликата между “Мир на страха ни” и “Патриархат”, излезли почти едновременно. Не е редно авторът да изказва мнение за своите “изделия”, но поскоро бих обърнал внимание на някои прилики и разлики. Общото е панорамата, къ-дето се развиват събитията. И времето. Но едната е документална, другата е художествена “измислица”. Нещо като разлика между фотография и живопис при втората има въображение, има метафори, може да има фантазии елементи… Позволил съм си на някои места да апликирам образи от романа в документалните текстове, но това е допустимо, когато е с мярка – трябва ли да напомням за Наполеон, историческа фигура, вмъкната от Толстой във “Война и мир”? Романът е жанрът на неограничените възможности, но решаващото е талантът на автора. И когато намесвам името на Толстой, не го казвам като база за сравнение.

Ти получи наскоро Специалната награда на София лично от ръцете на кмета Йорданка фандъкова. Не е ли парадокс, като се има предвид с колко тревога и горчилка бяха напоени първите ти години в София заради премеждиятати да получиш софийско жителство?

Парадоксът е, че получаваме награди, отличия и внимание тогава, когато сме вече възрастни и уморени, а тъкмо младите имат нужда от такива стимули. Ако зависеше от мен, бих направил за писателите специален закон – да се пенсионират на 20 г., за да имат време (и пари!) да пишат. А като станат на 60, ако искат – да поработят.

Върху какво се трудиш в момента?

От сферата на демопсихологията (М. Арнаудов) е въпросът, задаван често на авторите: “Сега какво ново пишете?” Може да се лъжа, но усещам, че ако кажа, че пиша нещо ново, събеседникът ми отсреща леко помръква. Повече ще го зарадвам, ако кажа, че вече не правя нищо, че съм го “ударил на живот”. На 80, разбира се, какво още има да кажеш…

Все пак ще спомена, че ми е приятно в “работилницата” – да премитам и подреждам сечивата, за да не оставям след себе си талаш и стърготини, както ни съветваше навремето старият майстор Емилиян Станев. Та в последно време се сетих, че на десетина години по веднъж се връщах към “Вилна зона” и дописвах по някоя нова глава от живота на българския селянин. Населянина, превърнат по неволя в градски жител. Така се получи бавен роман, дописван без бързане и без къртовски труд, естествено. Сега книгата ще излезе в изд. “Хермес” с последна нова част и се надявам да се получи картина в движение… Картина на бита и душевността на обитателите на зоната от седемдесетте години на миналия век до наши дни. Бавен роман, донякъде и забавен, за читатели с чувство за хумор – една популация, застрашена от изчезване, като пчелите…