elias kanetiiПисателят Галин Никифоров ще се бори за втори път за литературната награда „Елиас Канети”. Този път той атакува приза с последния си роман „Лисицата”.

Никифоров вече е носител на отличието с романа си „Къщата на Клоуните”.

„Лисицата” разказва за необикновения 700-годишен живот на Нора Волпе – родена в Ирландия в началото на 14 век. Нейната съдба се преплита по странен начин с тази на полицейския психолог Виктор Трейман, който се бори отчаяно със своите демони. Те успяват да намерят трудния път един към друг, закриляни от една могъща сянка, която бди над тленното им съществуване с необикновената си справедливост.

Журито, определило седемте номинации от предложените 38 заглавия, е в състав: председател проф. дфн Милена Кирова, зам.-председател проф. дфн Пенка Ангелова (Председател на МД „Елиас Канети”) и членове: доц. д-р Борис Минков (литературен критик), проф. дфн Виолета Дечева (театровед), Ивайла Александрова (писател и носител на НЛН „Елиас Канети” 2009), Владислав Атанасов (представител на ПККРВ при ОбС – Русе) и д-р Мая Ангелова от РУ „А. Кънчев”.

Тазгодишният носител на наградата „Елиас Канети” ще бъде обявен днес, 30 октомври, от 18 ч. в зала „Европа” на Доходно здание, на специална церемония, организирана от Община Русе.

Останалите номинирани са Иван Станков със „Спомени за вода. Dm”, Чавдар Ценов с „Отклонение наесен”, Людмил Тодоров с „Разглобено лято”, Христо Карастоянов с „Една и съща нощ”, Явор Цанев с „Вино за мъртвите” и Емилия Дворянова с романа „При входа на морето”. В раздел „Драматургия” номинации не бяха излъчени.

„Спомени за вода. Dm” започва с млякото, за да нахрани читателя с първичния насъщен вкус на разказа за баба София и Анушка.
Неспиращият от години дъжд наводнява Селото така, че восъкът от запалената свещ се превръща в златна монета, докосвайки водата в църквата. А ковчезите на закланото семейство не искат да се потопят и като кораби стоят на върха на изкопаните гробове, чакайки да поемат курс към нови светове.
Кайсиите понякога са единствената храна на самотниците. И това, което остава след плодовете са костилките, подредени толкова грижливо в къщата на бай Рафаил на края на селото.
„Всеки човек живее на края на света”, казва той, за да грабне цигулката си, да засвири фалшиво и да се опита да чуе в утробата на пълната с кайсиеви костилки стая отговорите на вечните човешки въпроси. „За мен вселената е една симфония”, казва той.
И разказите продължават да текат, за да се препънем в растящите камъни, поливани от децата с прясна вода. А в издигащия се каменен свят всичко изведнъж се смалява, за да отвори място на една смърт. Сякаш, за да напои кървавочервената ябълка в пясъка, отнемайки живота на Мариян.
Смъртта е и храна…

„Отклонения наесен” 

Малките новели на Чавдар Ценов откриват невидими пролуки във всекидневието и от тях изникват причудливи светове – дълбоки, загадъчни, меланхолни. При това тези вдъхновяващи утопични пространства са създадени от изключително благороден материал: гъвкав, динамичен и остроумен език. Всяко потапяне на читателя в дълбоките води на тази проза го извежда до различни брегове.

„Отклонения наесен” като отклонения въобще. От живота ни, от сърцевината ни, от същността ни. Чавдар Ценов обаче с това заглавие на неговите малки новели малко подвежда: отклонява ни наесен, за да ни ориентира към правия път. Правият път, разбран не като някаква изсушена и меркантилна праволинейност, а като сочно и вкусно човешко общуване, в което малките неща се оказват големи. Едно знаме – леко прокъсано, едно колело – уж откраднато, една дума – сякаш никаква, едно отклонение – цяла съдба, едно вино – а върхово прозрение… Да, така е: понякога трябва да се отклоним, за да се открием; да се объркаме, за да се оправим; да се замотаем, за да станем. И най-важното: понякога трябва да си препрочитаме „Отклонения наесен”, за да сме сигурни, че винаги ще сме намерили живота си. Онзи истинския живот, който ни прави не заблудени пътници в пустотата на космоса, а ни изпълва и ни прави истински и светли… Бъдни и бъдещи, пише Борис Минков.

“Разглобено лято” от Людмил Тодоров
Действието на романа започва през шейсетте години на миналия век и свършва в началото на настоящия. Главните герои в книгата са близо двайсет. Техните истории са разказани на широк исторически фон. Голямото безвремие до 1989-та година и хаотичното време след нея са мислени като съвременен епос. Двете епохи дишат чрез любовта, която е основна тема в романа. Ключ към нея е добронамерената ирония. Хуморът застига читателя, когато е най-малко подготвен. Нищо не е такова, каквото изглежда на пръв поглед – дори неоспоримата истина. Героите в книгата търсят страстно своята човешка идентичност, за да разберат кои са, какви са и какво ще оставят след себе си. „Ние не сме на този свят, за да бъдем
щастливи”, казва една от героините. Това е лично откритие, в което упованието е по-силно от примирението.

Романът пресъздава духа на последните петдесет години с максимална откровеност и автентичност, за да избави читателя от вездесъщия шаблон на примитивното историческо и политическо мислене.

“Една и съща нощ” от Христо Карастоянов

Преди се питах: „Какво би било, ако…”

Сега си казвам: „Защо не!…”

Защото времето лети и страхотно завива в нощта. А нощта е все една и съща. И думите са същите. „…едри, загрубели момчета, със сиви лица, ниски чела и плоски очи…” – казва Гео Милев и един забравен днес драскач веднага му отговаря: „О, Геомилевщина, тъмна язва, която гледа на литературата с едно око, половин глава и четвърт мозък!”

После идват ония с ниските чела и с окървавените тояги…

Явор Цанев с „Вино за мъртвите”

„Живите затварят очите на мъртвите,
а мъртвите отварят очите на живите”

Когато фантастичното звучи твърде вероятно, когато ужасното се докосва до красивото, когато ежедневното те кара да възкликнеш, да се стреснеш, да се разсмееш или засяда в гърлото ти… когато виното за мъртвите го пият живите…

Отворете бутилката,
отпийте от виното – глътка за живите
и глътка за мъртвите…
защото някои живи не са съвсем живи
и някои мъртви не са съвсем мъртви…
В тази книжна бутилка има тридесет глътки,
Вие ги разпределете!

Един клошар се е запътил в зимната нощ към гробището, един гарван със счупено крило подскача по замръзналите буци пръст, един космически кораб се разбива през 1943-та, едно дърво дава плод дванадесет пъти в годината…
Един кладенец лекува, едно колело е тайната на двама старци, един понтон се поклаща във водата, един каубой пресича града, блед младеж залага на „тука има-тука няма”…
Една ръждива тенджера къкри на огъня, една китара е зад витрината на заложна къща, историята на едно такси звучи като реквием, едно цигане мечтае да го дават по телевизията…
И още:
Един човек за първи път прави ракия, едно момиче брои пари всяка вечер, един барман черпи, докато си спомните кой е, мрачен художник продава картините си на площада, а понякога хората дават обет…
И още:
Една катеричка краде лешници, един мъж наричат „Тихия”, един метроном магично трака, един влак се носи в нощта, едно предложение, на което може да се откаже…
И още:
Една стара къща ще се събори, за да се построи нова, по-здрава от нея, един котак чака стопанина си, хартиени фенери се издигат всяка вечер в небето, а в безлюдно селце идва посетител…

Накрая винаги остават няколко капки в бутилката…
От последните капки събрах за Вас бонус-разказ, съвсем кратък – колкото да запълни една страничка.

“При входа на морето” – Емилия Дворянова

Морето, небето, скалите, кормораните, една лодка, закотвена в собствената си сянка, санаториумът и странни пациенти, за които болест не е намерена. И още Някой, който винаги липсва. „При входа на морето” е роман, който лекува, разказ, чиито страници неусетно преобразяват читателя си, стълба, в края на която е Входът, откъдето никой не би пожелал да се върне.
Романът тръгва от страданието, меланхолията и тъгата на своята героиня, за да я отведе до пречистването, просветлението и повторно откритата връзка с Другия. Светът на романа всмуква като лабиринт, в който през модела на самото писане читателят върви успоредно с жената вътре. Той усеща, чувства и мисли през нейния поглед, улавя света през нейните травми, страхове и желания.