M_Mladenova-645x451Нагонът „да имаш“ е бесът, който е излязъл днес от бутилката и е яхнал мисленето на хората, казва Маргарита Младенова пред Виолета Симеонова в интервю за „Труд“.

Режисьорката е пред премиера на новата си постановка „Процесът против богомилите“ по пиесата на Стефан Цанев. Спектакълът ще бъде представен пред публика на 12 и 13 септември в Народния театър.

„Бесовете шепнат в ушите ти, че това, което имаш, те определя колко си човек, но не, не те определя. Изкуството би трябвало да се опита да направи завой, да премести акцента от „да имаш” към „да бъдеш”. Защото не това, което има, определя човека, а това, което той е“, обяснява Младенова. Изцяло и предимно материални са съвременните мерки на живеене, казва режисьорката: „Цифрите все повече и повече изместват словото, а под слово имам предвид мисълта, която е осветена в ума. Заместено е всичко. Но що се отнася до човека, не мога да правя такива обобщения. Убедена съм, че изключително много хора имат глад за дух, имат съхранена памет за ценности. Аз вярвам в отделния, в конкретния човек. И това ми се вижда единственият изход, единствената светлина на хоризонта. За тези хора т.нар. изкуства и културни феномени като че ли трябва да работят. Не за да им се отварят очите – понякога техните очи са по-отворени и от нашите – а за да се обединяваме чрез срещите, чрез изкуството. В това е силата на изкуството – да се обединяваме около това да не се смалява живеенето ни до чисто материални измерения; да не се оставяме силните на деня да ни диктуват и прокламират споменатите мерки като единствено добри за човека.

Бих определила двата големи отбора днес така – силните на духа и силните на деня. И колкото повече театралният феномен обединява силните на духа, толкова по-друг ще е животът, друго ще е мисленето. Конфронтацията е индиректна, но това не я прави по-малко важна.“ Младенова коментира и бесовете, завладели театъра – публиката намалява и се чуват гласове някои от трупите да бъдат закрити: „Изпитвам болка от това, че села се затриват. Че в много села няма църкви. Че в много малки градове няма кина.

Ако няма и театър, ако няма един жив културен институт, какво става с тия деца там?! Мисля, че трябва да се гледа така: какво липсва на града? Само че това е процес и държавата не бива да сваля отговорността си от, да ги наречем, неефикасни откъм резултати действащи в момента културни институции. Не бива да ги изоставя и да ги захвърля на общините, защото нямаме закон за децентрализацията, нямаме закон, който да задължава общините да отделят определен процент от бюджета си за култура. Докато е така, трябват усилия, трябва съвместни договори между Министерство на културата и общините, така че и те все повече да се ангажират с театрите в малките градове и да ги поемат.

В момента обаче нямаме и културна стратегия, затова културните политики на държавната институция не трябва да си измиват ръцете, не трябва да снемат отговорността си от малките театри.“ Маргарита Младенова приема новите правила, по които ще се определя занапред финансирането на театрите.

Въпреки, че спектаклите, които тя създава, са за елитна публика, режисьорката е съгласна субсидията да бъде обвързана с всеки спечелен лев. „Смятам, че промяната във формулата е за добро – казва тя. – Много по-проста е. Досега театралните ръководства бяха принудени да правят непрекъснато бакалски изчисления. Никой не бяга от тези отговорности, но беше прекалено сложно и неясно, трудно предвидимо. А новата формула е по-ясна, по-европейска – всеки държавен театър има определено количество приходи за годината (това е самофинансирането, така да се каже), срещу които се получава субсидията от Министерството на културата. Просто, ясно, видимо. Мисля, че театралните ръководства по-лесно ще могат да си направят сметката, да си поемат отговорностите. В тази формула всичко е като на длан, няма сенчести места, трудно можеш да се изкушиш, да правиш стъкмистики. Не е по-лесно, но е по-просто – това липсваше на предишната формула. Така е и във Франция, и в Германия, почти в цяла Европа. Ако остане, може да се мисли за някои други параметри през 2016-2017 г., които да направят нещата още по-прозрачни. Целта според мен е да се успокоят трупите. Всеки театър да може да работи малко по-спокойно и най-вече перспективно във времето. Аз много рядко казвам добри думи, когато става дума за решения на институциите, но в този случай не мисля, че е лошо това, което се случва. Вървим в правилната посока.“ Младенова отчита, че мярката си остава комерсиална – защото това е световна тенденция. Режисьорката признава, че самите театрали преди 20 г. са настоявали да се излезе от прякото бюджетиране, „от това на калпак еди-какви си заплати, независимо кой колко работи, да се излезе от уравниловката.“ Сега театърът е в другата крайност, където се брои всеки зрител, билет и спечелен лев и стотинка, в което като че ли няма никакво насърчаване за творческия импулс, казва Младенова. „Но истината е, че когато става дума за пари, в целия свят мярката е върху някакво количество на приходите, на ангажимента на театъра към зрителя, което има някакво парично измерение – обобщава Маргарита Младенова. – Мисля, че колкото по-проста е формулата, толкова по-лесно даден културен институт ще си намери мястото. Важно е актьорите да се чувстват бели хора, а не унижени да вършат това, в което вярват – има страхотен актьорски потенциал навсякъде в страната. “ НАЙ-ЧЕТЕНОТО Защо отказах да вляза във „ВИП брадър“ ГОСТИ Защо отказах да вляза във „ВИП брадър“

Любословие по ploshtadslaveikov.com