Как искам да съм птица, да летя,

polet kum domaКъм заливите сини, все към тях…

Краят на август е. Лятото неусетно отминава и следите му се стапят като тихите вълни по вечерния плаж. Времето вече се отпуска в спокойните прегръдки на предесенните дни, които вещаят повече мир и покой за света и природата.

Навън небето е пълно с лястовици. Те правят последни приготовления за дългия си полет към родината. По-рано същия месец щъркелите се отправиха на своето далечно презморско пътешествие. Не знам защо, но без тях ми става някак тъжно. Сякаш небето ни полека опустява и след няколко месеца там ще зацаруват ятата на лъскавите черни гарвани.

Идването на щъркелите у нас представлява един своеобразен природен цикъл, който има ясно обособени начало и край. Те пристигат тук малко преди Благовещение и се отправят към дома около Успение Богородично. Това са все големи празници, свързани с живота и великите дела, за които е родена Богородица. За около пет месеца тези грациозни птици се завръщат в старите си гнезда, ремонтират ги; младите двойки търсят нови, а по-старите вече създават ново потомство. Спомням си първите дни, в които зърнах далечните  силуети на тези вестители на топлината и възраждащия се живот. Съвсем ясно са пред очите ми и миговете на първите полети за младите щъркелчета, които се стараят да заякнат и да бъдат готови за дългия и тежък полет.

Много по-важно е за мен и винаги се питам, защо тези велики птици избират за гнездене нашата страна и тези ширини? Явно тук те се чувстват сигурни и безпрепятствено могат да създадат и отгледат новото си поколение. Така за мен страната ни е едно от най-добрите места за гнездене на прелетните птици. Това е земя, която е пренадарена от Бог с изобилие и плодородие и птиците гнездят тук, оставили се древния инстинкт да ги води. Сякаш те са осъзнали, че това е едно от най-добрите места на света, където те могат да създадат своите малки.

Това е земя за новия живот, земя на мира и божествената благодат, на която всички деца са добре дошли. Макар че се замислям и какво става с младите хора у нас, които масово отправят поглед навън, в търсена на по-високи стандарти, повече развитие и себедоказване. И пак се питам: не са ли жиовтните по-умни от нас?

Южните ни гости вече пътуват към своята същинска родина. През това време те оживяваха небосвода с грациозните си сенки, мелодични напеви и приказни фигури. Щъркелът е животно дълбоко навлязло в народната етимология, което присъства като главен герой в не една родни и чуждестранни приказки. Те са също свързвани и с поверието, че носят деца и плодородие на земята. Но в съзнанието ми изниква и разказът „Нане Стоичкова върба”, където разгневеният стопанин отсича дървото, на което са се подслонили толкова двойки с малките си. Нима човешката жестокост трябва да остане безнаказана? Не знам колко от вас са имали близък контакт с тези красиви птици. Но за мен те излъчват истински покой, смиреност и гордост от това да бъдеш жив. Извървеният път от тях никога не е напразен, защото те даряват света ни с толкова светлина и красота. Несъмнена е и тяхната стопанска полза, но за мен те са вестители на топлото и изобилно време и появата им вещае дни на много труд, но и на богата реколта.

В мен изникват много въпроси, спомняйки си за тези прекрасни същества. Така аз започвам да се питам кое място може  да се нарече същинска родина за тях? А кое място ние можем да наречем родина? Не е ли истинският им дом тук, където всяка двойка свива гнездо, създава и отглежда своите малки?

Истината е, че колкото и велики да се мислим като същества, ние никога няма да прозрем тласъка и искрата за живот, която притежават тези птици. Човекът непрестанно бяга от своята истинска същност, но светът би станал по-добро място за живеене, ако по-често се вглеждахме в битието на животните. Ако хората някога успеят да се освободят от веригите на поглъщащата всичко естествено цивилизация и успеят да избягат от призраците на обсебващата живота ни култура, тогава със сигурност биха били по-щастливи.

Но днес отново е време за пътуване. Нашите гости вече са по пътя си, но ние ще ги очакваме отново в началото на пролетта. Сега всички ще копнеем да видим или да бъдем с някои стар близък познат, изморен от своето дълго лутане и забравил преживените дни и години. Според мен на света има два вида хора – едните са дървета, а другите птици. Аз се опитах да летя. Но явно крилата ми са слаби или не успявам да създам гнездо някъде другаде освен там, където съм бил цял живот. И не ми остава да се превърна в нищо друго, освен високо и самотно дърво, изложено на бурите на света. А моята задача е да бъда пръв и единствен подслон за всички онези мои близки и приятели, които се реят из простора на неясното небе. Клоните ми ще заякнат с времето , а короната ми ще расте, за да приюти лутащите се души. Летем ще им давам сянка, а през зимата ще се гушат в топлите хралупи на ствола ми. Така и аз ще остарея, но винаги ще търся и очаквам да зърна в небето сенките на южните белоснежни птици.

Автор: Златко Тошков