Botev001Преди време, с изложба на български художници посетих Браила.

В кръчма с чудесно вино, се сприятелих с няколко румънски колеги. Говорихме за изкуството на Корнелио Баба и Златю Бояджиев, за Думи-треску и Дечко Узунов. Виното – хубаво, темата – интересна. После стана дума за българските чети, които по време на робството се събирали тук. За Странджата и хъшовете. Тръгвали от Браила и влизали през Триумфалната арка на Историята…
Един от румънските художници, Николае Попеску, се насълзи от вълнение. Прадядо му бил загинал при Плевен… Покани ме в ателието си, на две крачки от кръчмата. Любопитството ме накара да отида, въпреки, че и до утре да ми разправяше, че не е пиян, нямаше да повярвам! Виж, с оценката му за нашите жени се съгласих! Бил с няколко, все руси и нада-рени в областта на пазвата, както ги описваше. Цитира ми някакъв персийски поет, който в ІХ век написал: „Само в Рая жените са по-красиви от българките!”…

В ателието– онемях!
Прекрасни военни картини – сражения на румънски, финландски и руски войници с турците край Плевен и Гривица. Колко грешна представа съм имал за него! Мислех го за банален пияница, а той се оказа класически баталист!…
„Кръвта на вода не става! – казах си. – Нали прадядо му…”
Отвори старинен долап, пълен с книги, войнишки дрехи от Освобо-дителната война, финландска войнишка шапка, руски кортик с надпис „С нами Бог!”, ръждясал револвер, ятаган и снимки. Бил ги купил от битпазар, за да рисува епохата на прадядо си в автентичен вид.
„А този медал, си е лично негов!…” – показа ми протрита кожена кутийка с медал за храброст и надпис на обратната страна:
„Прапоршчику Николае Попеску. 1877 г.”
После разтвори една папка, извади пожълтял от времето плик, сгънат на две и ми го подаде: „Това е подарък от мен!” – и ме прегърна.
„Какво е?…” – питам.
„Прочети го на спокойствие и ще разбереш! Но, моля те, недей в кръчмата…”
Мушнах го в джоба и се върнахме при циганите-музиканти, якото вино, кръшните молдованки… В хотела се прибрах по нощите… Легнах и на третата секунда заспах…

Като станах, първото нещо, което трябваше да направя, беше да си избистря главата със силно кафе.
Тръгнах из града.
Сетих се за плика, който Николае ми подари, отбих се в малко кафене и го отворих. Отвътре се изсипаха сухи листенца от роза. Оказа се писмо, писано в Браила, носещо дата 4 април 1874 година и по неизвестни причини, не тръгнало за България. Николае каза, че го е купил от битака заедно със стари фотографии.
Разтворих го.
О, Боже!…
В ръцете ми – частица от историята! От нашата, българската Исто-рия, с главна буква! Господи, истина ли е?… Листът трепери в ръката ми, сълзите протекоха сами…
„Не може да бъде!…”
Миналото изскочи от тъмните гъсталаци на времето и ме удари като гръмотевица!
„Нима е възможно?!?…”
За да оправдаеш вълнението и сълзите ми, уважаеми читателю, ти предоставям написаното:

„Радо, невесто моя,
По наше момче ти провождам това писмо, да разумееш, че съм жив и здрав. Приятели ми сториха хабер, че си хойкала твърде и ако е така, знай, лошо тъ чака! Няма да срамиш името ми севдо, дяволът да те вземе. Ама не ми ся вярва да е истина, щото с голям мерак ся взехме. Може да са думи скверни на завистници, хора зли и непочтителни. Аз шъ разбера сичко и шъ накажа виновните. Само еднъж да ся върна. Иначе съм добре. С моите братя по оружие гласим една работа, от която всинца хаир ще видим. Всичкият народ, Радо! Оня ден викам на воеводата „Дай разрешение, – казвам – трима да отидем в Стамбул и да ударим по един калъч на султана. Само трима ми требат, воеводо! Имам готов план! Като отсечем главата на змията, и да скача, и да ся мята, няма къде да иде… Така ще донесем свободата на наший народ.
„Дума да не става! – вика той. – Европа ще ни презре! „Голем мис-кинлък! – така ще пишат газетите. – Трима вагабонти убили султана”. Не сразумяваш ли, че по тойзи непристоен начин ще омаскарим туй, що сме подготвяли толкоз усърдно. „Хлапашка работа… Трима келеши…” – тъй ще хортуват людете… Аз искам, Благо, сичкият народ да ся дигне на револуция. Като френчката! Да ся дигне като един, та света да ни каже ашколсун, ербап балканджии излязоха… Такиви люде не заслужают хомот и вериги робски, а свобода и радости человечески… И требе да знаеш, в българско само нишан чакат… Щом получат сигнализация, нашите бащи и братя тутакси ще рипнат с оружие… – така ми каза. Аз пак напирам: „Ама при кутсузлук, – викам, – само трима ще увиснем на бесилото, а иначе, в револуцията, много народ ша загине.
– Свободата требе да е народна работа, Благо, не лична! – дума ми той. – Ний не сме тръгнали на хаджилък, а да ся бием за нея, па ако ще и да ся простим с главите си. Не видиш ли, че ножът е опрял до кокала и няма на кой да разчитаме? На френчите, на ингелизите? Никогиш! Сами требе да си свършим работата. На вълка му е дебел врата, защото си върши работата сам! Пазарлък няма да правим! Колкото глави требват – толкова!… Тъй ся взима свобода.”
Поет-човек! Книголюбец! По всякое време ще го видиш да пише, да чете книжчица или газета. И как говори! Ш,тъ омае с пет думи.
Един грях имам към него, Радо и само ти шъ го знаеш. Отклоних осемнайсет жълтици от ония, що събирааме за пушки и барут. Да ма прости Господ, ама за вас с децата помислих. Ако стане нещо с мен, да знайш, че заради вас прегреших. Тия пусти жълтици ми изгарят джигера сякоя нощ. Скрил съм ги на тавана в едно гърне, качено на гредата.
Ти гледай добре децата и не ся кахъри за мен. Само да не си пред-ставляваш, че като смажем турчина, аз и момчетата от четата, ще гледаме нагоре към пост височайший и държавнически благини. Сакън! Не си го и помислювай! Пак кундурджия искам да си бъда. Кундурджия Радо, ама свободен и децата ми с улибка да играят.
Да му мислят османлиите! Имат да ми плащат за отрязаната глава на Тодор – овчарчето, па и за Велчовата, Стояновата, Пешовата. Не може вечно да си разпасват поясокът! На тази диващина требе да сложим край!… Помни ми думата! Всякой ден правим репетиция с пушки иглянки и пищове. Целим се в турский фес на шейсет разкрача. Когда го разпердушиним от вистрели, тургаме нов. Сите момци са научиха да го целят твърде добре. Та и на саблята фанааме цаката и на ездачеството. Можем да гърмим и сечем в движенье и това ще принесе голяма польза в борбата, щото го правим с голям мерак и напрежение. Еднаж да преминем Дунава, „пък каквото сабля покаже!…” – тъй вика воеводата, Христо.
Цалувам та, севдо, теб и дечицата! Мисля си за вас ката вечер. Скоро щъ дойди Видовден, шъ ся пръкне свободата и всинца ша са цалуваме сердечно по устата, шъ тичаме с китки здравьец и шъ викаме „Ура!” и „ Да живей Болгария!…” Тогизи отворете очи и улъбите ся, чада любезние! И ний ще сме като европеяните! Онзи светлий ден, що чакааме долго и предолго, дойде! Па шъ ся напънем дружно да си натъкмим и нагиздим государството, да грее като солнце и да ни завидуют сите кумший…
Пази децата, па и себе варди!
Твой любящий мъж в зелена униформа – Благо.

Браила, 4 април, лето 1874.

Р. S.
Радо, после изчитането на настоящето писмо, то изгори го мигом в оджака на силен огин, да не падне в лоши ръце и на предатели, що ги има тук и там, проклети да са! Ама Господ гледа и раздава всекиму – заслу-женото! Тъй да знаеш!
Б.”

Сърцето ми ще гръмне!…
Този пожълтял от годините лист, ме запрати в един междинен свят между настоящето и миналото. Опиянението от снощното вино е нищо, в сравнение с виелицата, която това писмо завъртя в главата ми…
Като на живо си представих този „неизвестен” Благо, в кръчмата, наведен до газеничето, да реди слова чисти и велики, готов да защити собствената си чест и честта на България. „Видях” и розичката, която мушка в плика, за обич… Не прави нищо извънземно. Иска свобода! Не е безгрешен! Но се изповядва, да му олекне, та ако с него „нещо се случи”, да отиде горе пречистен…
„Нещото” сигурно се е случило, но преди това, Благо е бил целунат от Историята. Оставил е документ за онези българи, предпочели да прегър-нат свободата, пищова и библията, пред чадата си…
Сълзите ми текат…
Милиони въпроси обхванаха пламналия ми мозък: „Има ли сега такива българи и ако не, защо? Защо, мама му стара! Къде отидоха! Как така гордият ни лъвски дух се изметна?… Питам се – ако дойде поробител, ще скочат ли новите Бенковски, Волов, Кочо, Странджата, Благо или пак ще вдигнем арки с „Добре дошли!”, ще махаме китки с бръшлян и здравец и ще пеем „Лале ли си, зюмбюл ли си…” Каква беше тази орисия, която за четири поколения обърна генетиката ни с хастара нагоре?… По каква при-чина? Конфликтът производствени сили – производствени отношения? Техническата революция? Информационният потоп? Защо тия фактори не обърнаха хастара на английското общество, например? Защо при Фол-клендската война, към военните пристанища на Кралството, се стекоха реки от доброволци – Шотландия, Ирландия, Уелс, Дъблин, Йорк и показаха на света какво значи дълг, чест, достойнство, корона. Короната не като каскет за главата, а като държавност!
Такива примери – много. Ние, за жалост, не сме сред тях…
Поглеждам писмото. Последните розови листенца, станали на прах, паднаха на земята.
„Какво държа в ръцете си!… Редове на четник от Ботевата чета!… Щом се върна, ще го предам лично на директора на Историческия музей. Нека тези разкривени редове на кундурджията Благо, учат идващите поколения българи на българщина!…”
Благословен да си приятелю, Николае!… Още тази вечер ще те намеря и ще изпием кана молдавско вино за Браила, за Благо, за България…

Рачо Буров

PS Разказът е художествена измислица.
За по-голяма „достоверност” на „писмото от 1874 г”., авторът е използвал език, близък до този, употребяван до Освобождението от турско робство.

Рачо Буров

Хабер – известие
Хаир – добрина
Калъч – нож
мискинин /лък/ – лош човек, лоши дела
ашколсун – браво
ербап – силен, решителен
хомот – кожени каиши за врата, с които коня тегли каруцата
нишан – знак, сигнал
кутсузлук – лош късмет, малшанс
кахър- скръб, тъга
кундурджия – обущар
улибка – усмивка
оджак – огнище