Вече три дни Европа преживява болката от новината за трагично разбилия се самолет “Еърбъс А-320″ на нискотарифния немски превозвач „Джърмануингс”. Мащабите на катастрофата са огромни: бе съобщено за 150 загинали от 18 страни. Сред жертвите се счита, че е имало деца и дори бебета. Продължаващото техническо разследване, липсата на категорични доказателства, трудността на терена, самото му географско местоположение и международният характер на загубата предопределят както интензивния медиен интерес, така и догадките и хипотезите. И в двата случая активността е неизбежна предвид размерите на загубата в сърцето на континента. За „Джърмануингс” в частност и за собственика й, най-голямата европейска авиокомпания „Луфтханза” подчертаният публичен интерес съвпада с друг повод за тревога в мениджмънта и персонала. Както отбелязва Дойче Веле, само седмица по-рано приключи дванадесетата стачка на пилотите на „Луфтханза” за последните дванадесет месеца. И ако престижът на тази марка и свързаните с нея дъщерни дружества е поставен на карта, то дефицитът на доверие един от проблемите, които трябва да се наваксват незабавно. И то едновременно с гарантирано преразгледаните мерки за сигурност. За всеки превозвач в положението на „Луфтханза” кризата на доверие е налице, и само от спешните мерки, координирани с екипа по кризисен PR зависи тази криза да не прерасне в хроничен срив. Във вътрешните и външните комуникационни потоци едновременно. Стресиран персонал, който ще трябва да се справи с чувствата на провал и страх, докато бъде мотивиран отново да се отъждестви напълно с рутината на работата. Бордовите екипажи, в чиято устойчивост сега е вложен може би непосредствено остатъкът от репутацията авиокомпанията. Синдикатите. Цялата инфраструктура, свързана с обслужване на полетите – от училището за пилоти през доставчикът на гориво и оборудване до хигиенистът на летището. Близките на жертвите, тяхната болка, гняв и вероятно съдебни претенции след време. Всички сегашни и бъдещи пътници, които очакват гаранции за сигурността си, независимо дали им ги дава елитна или нискотарифна компания. Другите авиокомпании. Туроператорите. Хилядите организатори на конференции и семинари, за които всеки ден се ангажират билети за стотици полети. Държавните органи. Дипломатите.

Медиите.

Само истината, но не цялата истина, препоръчвал е навремето Ото фон Бисмарк. Сега повече отвсякога (и всъщност в никакви други случаи) е време медиите да се оставят на тънкия лед на тази препоръка. Защото настървеният интерес към обстоятелства от строго частен характер, пренебрегването на принципа за няколкото източника, позоваването на случайни „експерти” от Фейсбук, шокиращите кадри, неадекватният жив ефир (тип „Добро утро от мястото на трагедията, уважаеми зрители!”), и нещо конкретно по повода за тези щрихи, което, признавам си, ме порази – качването на предполагаеми аудиозаписи от последните мигове на жертвите могат да са доста от истината.

Дори могат да я налучкат изцяло.

Но когато е придобита и поднесена преждевременно, тя би могла по-скоро допълнително да виктимизира вече наранените. Да предреши възстановяването на някои важни отношения между източника на криза и другите засегнатите от нея. Да предизвика разломи там, къдто е имало пукнатини, и в крайна сметка да отложи възстановяването на доверието.

Тъкмо то е онзи капитал, от който в подходящ момент ще има полза не само замесената авиокомпания. Но и всички други, свързани с нея. Възстановяването е физически отдалечено, тъкмо защото не е и не бива да се възприема като самоцел. На първо място стои обезпечаването на сигурността и изследването на параметрите, които компанията вероятно ще трябва да компенсира. Ролята на медиите би могла да опосредства или да забави този процес. Включително и с това дали те биха подпомогнали оценката и мониторинга на собствения опит с кризата, които тази и всяка друга компания вероятно ще организират след постепенното преодоляване на първичния шок.

Болката невинаги си струва да бъде дадена преди онова, което ще я облекчи.

Опустошенеито от нея, заснето в твърде близък план и звукът на агонията, излъчен на живо не си струват страданието дори на един-единствен човек,който би се сблъскал с това повторно.

Всъщност дори и когато един-единствен човек ще поеме този риск: репортерът.

Фрагментите от истината могат да са остри стъкълца, които да порежат, преди да са се обединили в огледало.

Обединят ли се, не рискуваме нищо, каквото и да видим там. Защото в крайна сметка времето да бъде разказана историята на всяка истина винаги настъпва.

84705-050-8C932A85

Затова бихме могли да останем състрадателни, когато преследваме истината. И внимателни заради крехкоста й, когато си проправяме път към нея.

В полза на онези, които преди да са в състояние да я приемат, ще трябва да се опитат да повярват в живота отново.

В някои случаи – въпреки липсата на всичко друго.

Мария Тодорова, 27.03.2015г.

Изображение: “Звездна нощ над Рона” на Винсент Ван Гог, източник: blogs.britannica.com.