sofiiski vestnik.jpg2На 23 февруари 2015 г. обичаният от всички ви “Софийски вестник” навърши 10 години от издаването на първия му брой. Много пъти съм разказвал пред повече и по-малко приятели невероятната история за началото му. Кои и откъде тръгнахме в трудния частен вестникарски бизнес и кои останахме 10 години по-късно.

Читатели-приятели, за юбилея реших да ви почерпя с тази история в една поредица. Това е моята духовна наздравица към вас. А дали ще има и друга? Времето ще покаже. А време имаме цяла година, 10-та на вашия „Софийски вестник”!
Христо Йорданов, издател (Продължение от миналия брой)
2009 беше годината, която най-малко съм запомнил. Може би защото непрекъснато живеехме под напрежение, на вододела на стотинките си и току изгрее някаква надежда, а тя, вярвайте, ни е крепила през всичките тези години. За това и днес се чудя как преодоляхме едно сгромолясващо преживяване, без да се продадем, поддадем или откажем. Сигурно една Висша сила и много любов са ни искрили тогава, когато бяхме загаснали, не, бяхме дори под водата, а и почти удавени на дъното.
Да правиш вестник е скъпо удоволствие. Но да правиш позитивен вестник, който да възпитава в добро си е мисия невъзможна.
Един от поредните дни, в които бях „увесил нос” на кварталното кафене, жена ми ми каза: „Я погледни по-весело на нещата, гледай какво пише под „главата” на вестника – Година шеста.” И беше права. Това беше в началото на 2010 г. Да, Година шеста. Дадох си сметка, че лекаполека районните администрации започнаха да ни търсят за публикуване на обяви. Областна администрация на Софийска област – също. Точно това като че ли ни даде „глътка въздух” в този много труден момент. С професионалното си отразяване на събития попаднахме в полезрението най-напред на „Овергаз”, сетне на „Аурубис България”, „Геотехмин”, „Челопеч Майнинг” (днес „Дънди Прешъс Метълс Челопеч”), на „ЧЕЗ България”.

Добра ни работа направи разговорите ни с тези големи компании приятелски и стигнахме до партньорства. Заработихме успешно с по-голямата част от районните администрации на София, с част от общините в Софийско продължавахме да бъдем партньори. И в няколко години, „тайно и полека” създадохме стабилна основа на вестника.
Тук искам да изтъкна ролята на областния управител на Софийска област в периода 2009-2013 г. Красимир Живков, който оцени потенциала ни. В края на 2009 г. за първи път не направихме конкурса „Кмет на годината” поради финансови причини. В началото на 2010 г. връчихме символична статуетка на рицар на тогавашния кмет на Копривщица инж. Любомир Цеков. Наградата „Рицарят на региона” той я получи за една изключителна негова реакция. По време на тържество в Копривщица дете от почетен караул припадало и си глътнало езика. Бившият спец полицай и настоящ градоначалник реагирал мълниеносно и извадил езика на детето от гърлото, спасявайки живота му.
През 2010 г. Красимир Живков възроди класацията „Кмет на годината”, като тя имаше вече далеч по-ясни критерии, разделени бяха кметовете в различни категории – според броя на населението в общините. Вместо малките ми символични отливки, призьорите получаваха красиви плакети. Всеки път при церемонията за обявяване на класацията, г-н Живков ми даваше думата да разкажа за историята на номинациите. Той ме включи и в състава на Постоянната комисия по култура, вероизповедания, читалищна дейност, спорт и медии към Областния управител на Софийска област.
След година и половина пауза заради смяната на политическата обстановка в страната и назначаването на нов областен управител, в края на 2014 г. класацията „Кмет на годината на Софийска област” отново бе възродена от сегашния областен управител Росица Иванова – тя беше заместник на Красимир Живков, който днес е зам.-министър в МОСВ.

Изключително мило ми стана, когато получих от нея покана да се присъединя към възродената Постоянна комисия. И друго не бива да забравям тук – по времето на Красимир Живков имахме възможността да бъдем близо до Областна администрация на Софийска област, като наехме офис в съседния вход на номер 4.
Замислям се и за друго: Ние, абсолютно независимото издание, без намеса на сенчест бизнес и новосъздадени политици, ни има, успяваме и се справяме.

А няколкото опита да бъде създадено софийско регионално издание, и то от финансови групи, завършваха катастрофално. И днес пазя „скалповете” на „Градски вестник”, „София сити”, „София север”…
Започнах да пиша за Новите будители. Днес всеки, допринесъл за утвърждаването на благородната идея „Софийски вестник” получава в навечерието на Празника на народните будители – 1 ноември, грамота от мен, издателя на „Софийски вестник” – „Новите будители”, за своята изключителна съпричастност към изданието. А за нас всяка подкрепа е изключителна, подкрепа за едно издание, излизащо заради ината на издателя му да не допуска долни клюки, кървища, интриги и всякакъв род потискащи материали на страниците му. Обичам да казвам: За тези „елементи” си има достатъчно много издания. Ние сме заченати с любов и възпитаваме в любов. Нея никой не може да ни я вземе.
Искам тук да отделя няколко реда за един човек, към когото в началото тръгнах с известно недоверие, но вече доста години играем заедно „в един отбор” – Христо Ковачев. Адашът беше първият, който беше „заложил” „Софийски вестник” в европейски проект като медиен партньор за Копривщица. След него във втори, в трети, а по принципа на доминото след него ни откриха като единствено регионално издание за София и Софийска област и ред други бенефициенти и рекламни агенции. Поклон пред голям приятел като него!
Благодарение на „Софийски вестник” установих още едно велико приятелство. Колегата „стария каубой с дух на младеж” Любомир Любенов, за когото вече писах в предишен брой от поредицата, един майски ден на 2010 г. ми звъни (тогава той беше ПР на район Витоша): „Ице, Васко Кръпката в петък ще представи албума си „Емигрант” в ресторант „Царевецъ” във Владая.” Помислих си с насмешка: „Какъв Васко Кръпката във Владая…”, ама да не го обидя, му каза: „Добре, Любо, добре…”, а той: „И не само това. Собственикът на ресторанта Крум Крумов ни очаква двамата.” Не познавах Крум Крумов и почти забравих за „новината” на Любо. Забравих даже името на собственика! Но, гледай какво е старата, но толкова енергична генерация, в четвъртък Любо упорито ми звъни: „Ице, в петък в 17,30 ч. свършвам работа и те очаквам на спирката на трамвая в „Овча купел”. От там ще решим с какво ще пътуваме до Владая.” Рекох си: „Тоя пък Любо.” Но пък нещо ме „теглеше” да отида с него.

И така, в уречения петък бях там, на спирката, Любо почти веднага дойде. Избрахме да пътуваме с маршрутката. Позачакахме я и като пристигна, се качихме. А вътре – и двамата височки, свити на „Г”, направо си бяхме свръхбагаж. „Айде, слизаме”, каза Любо и се озовахме пред кметството. А до него – ресторант „Царевецъ”. Влязохме вътре и какво да видя? Стара кръчма, с поизтрито дюшеме и бар от „време оно”. Маси, подредени на диагонал, а в дъното… огромен плакат „Емигрант” и самият Васко Кръпката! Удивен, веднага звъннах на жена ми, че тук почва страхотен купон. Запознах се със собственика Крум, настани ни на маса, попита ни какво ще пием и докато му отговорим, вече „летеше” към нас с каните.

И като започна един бесен блус и рокендрол, едни незапомнени наздравици, та… чак до последния автобус. На тръгване Крум ми каза: „Тепърва ще правим рокконцерти, нали ще дойдеш пак? Обещах му. Отразяването на концерта в „Софийски вестник” беше изключително. Минаха летните месеци, дойде есента. Един ден Любо звъни на пожар: „Ице, в петък рок концерт във Владая, в „Царевецъ”, ще свири група „Литъл Биг” от Пловдив и пак Васко Кръпката. Изобщо не го дочаках да ме пита ще дойда ли. Отговорих му: „Тръгвам заедно с жената и децата.” Концертът беше неописуем. Здрав рок, много Джими Хендрикс ни предложи Попа и страхотната му група, а Васко Кръпката се раздаде на хармониката. Тръгнахме си въодушевени от това рок събитие. А на тръгване Крум ми рече: „Ице, приятелю, другия петък ще дойдеш ли пак?”
Другият петък концерт нямаше. Но от този петък, петък след петък, и така близо три години от петъци всеки Божи петък – без летните отпуски и семейните празници. Създаде се едно обкръжение „Клуб Царавецъ”, от което станах неделима част, а и Любо твърде често. В него бяха още кметът Васко Стоянов, секретарят на Владайско читалище „Светлина 1906″ Владимир Тодоров – един от Братя Митеви, уникалните български гласове, Владо Карлов, по-късно бате Сашо – владайският майстор на сладки и солени вкусотии, Боби Компира, Жожо Макавеев, Фриц Холандеца, батко Ради, Набора… Спирам дотук, и да съм изпуснал някого, сигурен съм, че днес няма да ми се сърди.

В „Клуб Царавецъ” зрееше едно будно гражданско общество. Там се заливахме от весели истински истории и майсторски разказани вицове, решавахме проблеми на селото, заедно се организираше ски-купа „Владая”, фестивала на семейната приемственост и серия от хубави тържества в читалището, правихме избори и първа копка на храма, християнски празници, а „Софийски вестник” беше навсякъде, където пулсираше животът във Владая…
Сигурно някой ден ще отделя специална поредица за владайци, защото животът ми се промени колосално с владайските петъци. Не завършвах последната вечер от работната седмица в безсмислени спорове в кварталното кафене, за да се върна още по-уморен и потиснат вкъщи, а се връщах с последния автобус, трамвай №5 и после пеша – такъв беше маршрутът ми всеки петък от Владая до Борово, с приповдигнато настроение за цяла седмица напред!
Един ден Крум ми сподели тежкия проблем с леля си, която води безкрайни дела срещу него за собствеността на заведението. Това беше и причината Крум да не може да го обнови. Делата бяха нескончаеми и след поредното идваше… следващото. „Царевецъ” беше едно изключителна приятелска мисия, но не и средство за препитание на Крум и семейството му, „благодарение” на „изобретателната” му леля (избрах неслучайно лека форма на определение към тази жена. Защото за делата и Друг ще я съди…).
Крум замина за Германия в началото на 2013 г. Върна се и каза, че през лятото заминава цялото семейство. Жена му Катина започва работа, която след време ще премине в частна практика. През какви мъки е преминало семейството му в следващата една година, само те си знаят. Никога няма да разберем това. Аз изгубих до себе си един невероятен приятел. Крум е мой брат и никога няма да престана да го твърдя. Днес съм щастлив за него, защото той е в сърцето ми и когато някой човек е така, където и да е на този свят, искам да го настига само доброто. Вече не сме заедно всеки петък, но и два петъка в годината и стигат. А знае ли се след време какво ще се случи?
Другото тъжно е, че след като в известен период, макар и без Крум, отново посещавахме петъчно „Царевецъ”, въпросната леля издейства ограничителна заповед да не се експлоатира неразделен имот… Минавайки днес покрай „Царевецъ”, като гледам единственото светещо прозорче на култовия доскоро за няколко поколения ресторант, си викам: Е, разгеле, далдиса се. Богата, лоша и сама!
… А „Софийски вестник” продължава да бие със сърцето на Владая и на всички останали още 31 села около София… На цялата Софийска област… Всеки четвъртък той е в ръцете на бате Сашо от Владая, на бате Сашо от Гниляне, на Руска Дросева от Мрамор, на Надето Петрова от Житен, на всички обичащи ни читатели-приятели.
Сега и завинаги!

Софийски вестник – стр. 4