untitledРазмисли, споделени с Христина Богданова, праплеменница на Апостола на свободата.

Националният празник на моята родина. 137 години от Освобождаването от турско робство. Повод да мисля за Свободата в многото й измерения и аспекти намерих в общуването с една възхитителна жена, чието откритие ме накара да не заспя цяла нощ неотдавна.

[spider_facebook id=”1″]

Христина Богданова. Прапраплеменницата на Апостола на свободата. Вълнението, че част от един мит е жива и се намира между нас – от плът и кръв! –признавам си, ме разтърси. Споделям с вас, читателите, как и защо. Признавам, не беше леко да се реша на това интервю, макар Христина да е невероятно обаяателен и стойностн събеседник. Във всичко, което ми се искаше да я попитам, знаех, че не сме сами. А тя ми позволи да погледна на едни абстрактни величини с очите на земната любов, която търси живи образци, за да опознае дълбочината на безсмъртните.

Защото Свободата е жива и за живите.
В едно друго царство са всички любими хора, които преди нас са направили да е така.

Представете се за приятелите на „Любословие“, г-жо Богданова.

Поводът да ме поканите на този разговор с вас, а чрез вас и с приятелите на „Любословие“, е родството ми с Васил Левски – аз съм една от 26-имата живи роственици на този велик българин през сестра му Яна и нейния съпруг Андрей Начов. Двамата, освен негово семейство, са били и едни от най-верните му другари и съратници през годините на неговото дело. Те имат 9 деца, от които само 3 оставят поколение до наши дни и това са Гина, София и Елена. Аз съм праправнучка на Яна и Андрей през най-малката им дъщеря Елена и нейния съпруг Стефан Красев.

Но, освен родственица на Левски, което приемам като дар и благодат от съдбата, които обаче вървят с огромна отговорност, аз съм една жена на 42. Имам здраво, сплотено семейство – утре със съпруга ми отбелязваме 20 години, откакто сме се оженили. Двамата създадохме 2 прекрасни деца – Михаил и Яна. Поддържаме дома си, работим много, развиваме се всеки ден. Живеем активен, интересен живот, в който липсват скуката и застоят. Разбира се, имаме своите трудности и спадове, но те само ни помагат по пътя, който сме избрали да вървим.

Вие сте родственица на Апостола на свободата, титаничен български мъж, който така и не я дочаква приживе. Как легендата за него е живяла заедно с историята на Вашия род?

От дете помня родовите сбирки, които и до днес организираме винаги, когато ни е възможно. Разговорите ни, след като си разкажем какво се случва с всеки от нас, неминуемо са завъртат около необятната тема за Левски.

Следим живо всичко, което изследователи и историци пишат за неговия живот и дело, а така също си припомняме онези истории, които децата на Яна и техните съпрузи са събирали като истории, предавани в рода ни.
А историите са много!

Започват от такива за семейството на Васил. Майка му и баща му са били изключително стойностни хора. Баща му например се радвал на доверието не само на своите съграждани, но и на хората от съседните селища. Те идвали при него, когато имали спорове и разпри помежду си, за да ги разреши той, защото бил справедлив, честен. Пример за справедливостта му е историята, когато Иван Кунчев наказал дъщеря си Яна да не лазарува една пролет, защото прередила хората на чешмата – за него било недопустимо да извършиш нещо некоректно към когото и да било, колкото и дребно да изглежда. Ставайки свидетел на тази случка, по-малкият Васил по детски спонтанно се заклел, че винаги ще бъде честен. Майка му – Гина Кунчева, също била уникална жена – горда, себеуважаваща се, знаеща значението на думата достойнство. Тя зашлевила шамар на заптие, което си позволило да я закачи пред фурната!

Мило и драго давала тя да изучи децата си, особено Васил. По-късно той е и сред основателите на Българското книжовно дружество, което днес е Българска академия на науките. Разбирал е той силата на знанието – какво оръжие може да бъде в борбата за свобода – първо личната, а след това националната.

Защото необразованият, малкият човек, оня с тесните духовни граници, мерещ с аршина на нормите и на другите няма как да отстоява и да защитава каквато и да било кауза, да не говорим за национална.

Харесвам историите и за учителстването му във Войнягово, за отношението му към децата. С по-малките отглеждал агънце, куче и коте. Научил кучето и котето да живеят заедно без да се нападат, като по този начин показвал на децата как могат да живеят заедно, въпреки различията. По-големите пък учил на тактическа подготовка, как да боравят с оръжие, как да се защитават. Обичал да пее, а и имал наистина ангелски глас – онези, които не успявал да убеди за делото по друг начин, печелил точно с гласа си. А, вероятно, намирал и утеха в песента, също като майка си, с която имал много силна връзка. Бил е самокритичен и зачитал мнението и заслугите на другите. В спомените си един от дядовците ми предава едно послание от Левски: „… има много по-умни, но са страхливи.

Такива трябва да бъдат около нас и да се съветваме с тях, защото ние без тях не можем, пък и те без нас не могат и тогава заслугата ни е равна.“

Неотклонно е следвал Левски своите принципи и морал. Бил предан и целеустремен син и брат, другар и родолюбец. Не е бил претенциозен, не се е и сещал за лична облага. Живял е скромно, но е умеел да се забавлява и да се радва на живота. С обаяние и проницателност спечелвал сърцата на хората, достигал до съкровените им чувства, насърчавал ги да покажат най-доброто от себе си. Към едни подхождал търпеливо и многословно, други омайвал с магията на гласа си и ги увличал с песен, както казах по-горе, към трети бил рязък и прям.

С търпение и добронамереност например спечелил за верен съратник жената на Иван Арабаджията от с. Царацово, Пловдивско, при когото Левски често отсядал при обиколките си, която първоначално искала да го предаде. Обичал да рискува – да се движи по самия ръб, – но никога не си позволил с непремерен риск да застраши делото или другарите си. Надмогвал болка и несгоди с безрезервна вяра в замисъла и делото си. …

Многобройни са историите, показващи неговата изобретателност и смелост, но и тези, които разкриват грижовността му към неговите близки и вниманието му да не застраши делото. Дълбоко вярващ човек е бил. Актът на захвърляне на расото не му е дал основание да загърби обетите, които е дал – за бедност, послушание и целомъдрие, и нямам предвид каноничните правила, а за отношението му към света, хората и делата, които върши.

Много, много са историите, като във всяка от тях се докосваме до един голям човек – обаятелен, смел, честен, категоричен, убедителен и увличащ, изобретателен, съобразяващ, топъл, вярващ…

Да бие с кръвта на този гениален българин за сърцето Ви навярно е привилегия и изпитание. Какво според Вас трябва да направи със и за свободата едно сърце?

Левски е вярвал, че животът е свещен и единен, а не се дели на „свещен“ и „светски“ или по някакъв друг начин. Вярвал е, че важен е изборът, защото тъкмо той ни прави човеци. Свободата ни – лична или национална – е именно способността ни да направим избор и да го отстояваме независимо от цената. Защото, както дълбоко е вярвал Левски, по-добре е да умреш прав, отколкото да живееш приведен – в дребномислие и духовна теснота, когато страхът поглъща недоволството, а умът затихва сломен.

Свободата е възможна, когато човек е достатъчно голям, че да носи отговорността за мислите, идеите, решенията и постъпките си.

Достоевски е казал: „Имам само една цел: да бъда свободен. Готов съм на всичко за това. Но често, твърде често мисля какво ще ми донесе свободата… Какво ще правя сам сред тълпа непознати?” Какво дължим на тълпата непознати въпреки свободата, ако някога я достигнем истински?

Личната свобода зависи от всеки един за него си – тя е плод на отношение към себе си и към света, в който живеем. Тя е избор и не зависи от другите. Тя е състояние на духа. За да имаме и национална свобода обаче, необходимо е колкото се може повече от нас да бъдат лично свободни. И тогава „непознатите“ не са вече непознати, защото има едно основополагащо и даващо смисъл нещо, което ги обединява – именно личната свобода.

Всичко си има време, време има за всяка работа под небето, твърди се в Книгата на Еклесиаста: „Време да обичаш и време да мразиш.“ Какво е за Вас Трети март: ден, в който обичаме, или ден, в който мразим?

Не намирам смисъл в омразата. Тя е непродуктивна и отнема твърде много от енергията ни, която иначе можем да използваме, за да градим благоденствието си. Трети март е един от 365-те дни в годината, в които съм горда от това, че съм българка. Разликата с останалите дни е, че днес повечето от нас отделяме време, за да почетем саможертвата на хилядите, дали живота си да има България.

Левски казва малко преди гибелта си: „С моята кончина не свършва пътят, който трябва да извървите“. Защото не е достатъчно да се извоюва свободата, тя трябва и да се отстоява – всеки ден, всяка година, докато има България и българи. А всяко деяние на Апостола и на всички, загинали за българската свобода, е именно за правото да бъдем българи – да живеем свободно в „чиста и права република“.

Вярвам, че от всеки от нас зависи да съградим тази „чиста и права република“, като се стремим да живеем достойно и честно, като си вършим работата, като се грижим за себе си и за хората около себе си, като носим отговорността си за решения и постъпки, като използваме енергията си градивно.

Любовта към словото е сигурен симптом на умението да даряваме и да получаваме свобода. Какво ще пожелаете на читателите на „Любословие“ по пътя им редом с нея, г-жо Богданова?

Пожелавам на всеки, който чете тези редове, да извърви своя пък към себепознание и личностно израстване, за да поеме отговорността в свои ръце и да я носи не като бреме, а като извор на свобода. Желая достоен живот, изпълнен с добронамереност, разбиране, подкрепа и обич. Желая здраве, хармония и сполука. И се надявам, че все повече хора ще се включат в съграждането на собствените си животи отговорно и смело, така че наистина да превърнем България в едно добро място за живеене и така да я оставим на нашите деца и наследници. Честит празник!

Интервю на Мария Тодорова, 03.03.2015 г.

[spider_facebook id=”1″]