кокошки-птичи-грип-e1422635922147Трифон Гаванков, който задади яката си фигура носеше прякора „Гредата”, беше пенсиониран стругар от фабриката за лодки в Тутракан, но когато някоя работа в цеха се закучеше, го взимаха с кола от село, защото беше цар на прецизните детайли и заготовки. Това обаче ставаше от дъжд на вятър, заплащането беше символично и не можеше да разчита на тия пари. Затова не след дълго се хвана на работа като полски пазач.

„Няма срамна работа!”, каза на жена си, след като получи от кмета пушка манлихер с 5 патрона и тръгна из къра. Той, обаче си имаше отко-лешна страст към авджалъка и предпочете да пази реколтата с ловната си пушка „Иж”-16-ти калибър, благодарение на която, често се връщаше вкъ-щи с яребици, диви патици или заек. Веднъж даже удари глиган и една сед-мица с жена си правеха луканки, наденици и пържено месо в буркани за зимата.

Кметът, който го беше назначил, дочу, че вместо да пази ниви и градини, Гредата ходи на лов и след прибиране на реколтата през октом-ври, го уволни.

Това беше тежък удар по ловджийската му страст. Направо се раз-боля, защото според закона, за да ходи на лов, трябваше да е член на Българския ловно-рибарски съюз, да е вписан в ловна дружинка и да излиза организирано в групичка от десет редовни членове.

„Като на манифестация…” – смееше се той с горчива усмивка.

Уволнението беше удар и по семейната икономика, защото глиганът отдавна беше изяден, а вероятността да гръмне нов, клонеше към нула. Самостоятелното отстрелване на дивеч беше забранено. Или десет души, като на манифестация, или никак!

Ядоса се страшно. Спомена Бах и мама му – срещу забраната, кмета, дружинката и БЛРС. Сгъна чифтето 16-ти калибър в брезентова торба и запраши, без да се обажда на никой.

Приказките на разни депутати по телевизията колко добре сме щели да бъдем в Европейския съюз, не го топлеха, защото искаше да яде сега, днеска, тази вечер, а не някога си…

Селото свършваше кажи-речи до сами Дунава, а в камъша често се навъртаха диви патици.

„Две-три ако ударя, ще изкараме седмицата… – разсъждаваше той, разтваряйки с ръце високите стебла, заредил двете цеви с патрони за пернат дивеч. – Едната с картофи, другата – с бамя… Само две, три! Повече не ми трябват!…” Даже ги виждаше как цвърчат над огъня, а той маже крилца и кълки с краве масълце, та кожичката да стане хем червена, хем сочна…

„И добро вино имам в мазето и кисели краставички… –  мислено се пренесе в мечти. – Ще  изненадам жената: на масата – новата покривка,  кристалните чаши, които стоят още от сватбата, ще окача на стената гоб-лена „Котенцето”, а за да й напълня душата, ще пусна касетата с любимата й песен „Моя страна, моя България”… Много обичаше Емил Димитров и плака на смъртта му…

Както си стоеше унесен в мечти, по-красиви и от венецуелски филм, тръстиката внезапно оживя и с крясък се вдигна голямо ято диви патици…

Той, обаче не беше вчерашен!

Възможно ли беше някакви си глупави патки, да надхитрят такъв ас? Никога!…

Свали предпазителя и изпразни двете цеви в най-гъстата част на ято-то. Две птици мигом тупнаха на стотина метра, а трета, вероятно ранена, правеше усилия да лети, но бързо губеше височина. Затича се и аха да я хване, когато тя, сякаш видяла огъня, бучката краве масло, бялата покрив-ка и виното, намери сили и се издигна, крещейки „S-O-S” на своя див, па-тешки език.

Докато зареди отново, ранената патица изчезна зад дърветата, в посока циганската махала…

„Майната ти!… – отсече Трифон, изпращайки я с поглед. – Бог дал, Бог взел!…”

След два дена младо циганско семейство от долния край на селото почина от неизвестна болест, която, според лекарите, силно наподобявала птичи грип! На другия ден къщата и дворът на нещастните цигани се на-пълни с експерти от София, зам-министри на здравеопазването, крими-налисти и шеметно красива лаборантка от белгийска лаборатория, току-що пристигнала у нас. Всички търсеха източника на заразата и той нямаше да бъде открит, ако белгийската хубавица случайно не забеляза в ямата за боклук шарена перушина от дива патица. Без да бърза, съвсем професио-нално, тя надяна оранжеви латексови ръкавици, извади от чантата си нике-лирани щипки и внимателно постави в найлонов плик част от перата, лъс-нали на слънцето в зелените си багри. Стара циганка, съседка на покой-ниците, като видя, че има оператори, метна на шията си червен шал и охот-но заразказва, как преди три дена, една ранена патица паднала насред дво-ра на комшиите: „Като се разпищяха децата, акъла си изкарах!… – прекръс-ти се тя. – После младата, Айшето, вика, че тая патка Господ им я пращал, защото от една седмица даянили само на картофи… Това е всичко. После са яли и… Бог да ги прости… Хубави хора бяха, ама той много пиеше и после я скъсваше от бой. Ама, между нас казано, тя си го заслужаваше, защото беше много шавливичка, шъ знайш! Много! Четири семейства развали… Този й е пети мъж. Не беше лош човек! Като изтрезнееше, ста-ваха хубаво семейство. За пример в махалата ги сочеха…”

За криминалистите не беше трудно да намерят Трифон Гаванков и да го обвинят в престъпление, завършило за двама души фатално. И други грехове му откриха – че не е излязъл на лов с дружинка 10 души, че не е член на БЛРС и че пушката не е регистрирана ниъкде. И друго, по-страшно казаха. Запитаха го не е ли запознат с опасността, идваща с прелетните птици от Румъния, които са потенциални носители на смъртоносния „Пти-чи грип”? Не гледа ли телевизия, не чете ли вестници? Не знае ли, че за-играе ли мечка в двора на съседите, я чакай и в твоя двор? „Вие, господин Гаванков, от Марс ли падате?…”

„Не! Не падам от Марс, но вкъщи няма нищо за ядене!…” – искаше  да им изкрещи, но се въздържа. Нямаше смисъл да разлайва кучетата…

След седмица бившият стругар беше изправен пред съда.

Роднините на умрелите цигани предявиха иск за 500 000 лева на калпак, а защитата отговори, че искането е толкова смехотворно, че трябва да се търкалят по паркета от смях, защото ответникът съвсем не е виновен за смъртта на „скъпите” покойници. „Човекът не е и предполагал, че пати-ците са румънски, тъй като излетели от българска територия. Още по-мал-ко е допускал, че една от тях може да е болна, защото другите две, които същата вечер са яли с жена му, били напълно годни за консумация, даже – вкусни, а двамата съпрузи, както виждате, са си живи и здрави…”

– Кажете къде е моята вина? – застана Трифон Гаванков пред съдия-та. – Ванга да бях, пак нямаше да разбера оная патка в небето, здрава ли е или болна!… Вие сега какво очаквате от мен – да свирна и патиците да се  наредят пред лабораторията за преглед? Е, това не го мога…

Съдията каза, че напълно го разбира.

Накрая съдът отсече – Трифон Гаванков, косвено и без умисъл, по смисъла на чл. 41, алинеи 2 и 4, е допринесъл за смъртта на двама души, а за такова престъпление законът предвижда наказание – от 2 до 4 години лишаване от свобода и глоба в размер от десет до трийсет хиляди лева.

– Господин съдия, мога ли и аз да кажа две думи? – протегна ръка Гаванков.

Съдията кимна одобрително.

– Уважаеми господин съдия, уважаеми госпожи и господа съдебни заседатели, аз ви разказах цялата истина, вие казахте, че сте разбрали моята невинност и накрая ме осъдихте… Имам една молба, която, за Бога, не отхвърляйте! Моля, казаното от мен да се протоколира. Умолявам ува-жаемият съд да разреши да изям останалите пера от заразената патка и до два дена делото да приключи… Такива пари аз не съм виждал в живота си, а на стари години не ми се влиза в затвора. По-добре такъв край, отколкото безкраен ужас… Нали разбирате? Затова, повторно моля, прошението ми да бъде удовлетворено…

Защитата скочи и заяви, че ако абсолютно невинния Трифон Гаван-ков бъде осъден, делото ще бъде обжалвано в по-горна инстанция. „Но междувременно, уважаемият съд може да допусне непоправима съдебна грешка, ако разреши на подсъдимия да яде от цитираната патешка перу-шина… Ние съд ли сме или Инквизиция? – драматично завърши младото адвокатче от служебната защита. – Ако му разрешите, Вие, господин съдия, ставате убиец!…”

Съдията стана и заяви, че се налага преразглеждане на делото, защо-то липсва окончателно становище, за птичи грип ли става въпрос или за друго заболяване.

– Колкото до молбата на обвиняемия Трифон Гаванков, не смятам да я приемам, тъй като и на мен, както и на него, не ми се влиза в затвора на стари години… Съдът задължава подсъдимия да не напуска селото до насрочване на новото дело! Закривам заседанието!… – и удари с дървеното чукче.

 

 

 

 

Рачо Буров