katТа ти казвам и между катаджиите има свестни хора… – споделям със седналият до мен и отпивам от мастиката. Не че умирам да си приказвам с непознатия. Оплака ми се от някакъв катаджия – гад. Нали знаете, на чашка мъжете се сприятеляват и започват да си говорят за политика, коли и жени. Пък в такава жега е сто пъти по-здравословно да седнеш на студена мастика, отколкото да легнеш с гореща жена. Обрат-0ното в медицината се нарича сексомания и може да ти докара инсулт, венерически изненади, родилен дом или и трите…

– Абе, щом е катаджия, я му таковай майката! – прекъсна ме той. – Змията кожата си мени, отровата – не!… Отнеха ми книжката за едното нищо! Имал съм бил алкохол в кръвта… – Вечерно време кой няма алкохол в кръвта бе, старши? – питам го, но оня се прави на три и половина и пише акт за триста лева и шест месеца без кола… – И да го обжалваш – вика, – все тая! Алкохолът в кръвта се преследва от закона…
– Ако ти разкажа какво се случи с мен, ще паднеш! – казвам му и се смея. – Един катаджия ми взе колата… Само че аз бях в друга – заплетох приказката, защото мастиката ме беше хванала.
– Я, па ти! Как ще ти вземе колата? По кой закон?… Книжката – може, ама цялата кола…
– Взе я, без да му мигне окото!… – потвърдих казаното. – Ама работата е малко заплетена, та започвам отначало. Преди месец отидох на язовира. В колата винаги нося такъми за риболов. Заложих две въдици, излегнах се на сянка, извадих от хладилната чанта мастика и започнах да живея. Пия си значи ледена мастика, гледам облаците и ми иде да запея: „Хей, живот, здравей! Здравей!…” Аз, да ти призная, без хладилната чанта не тръгвам! Донесе я брат,чеда от Москва преди години. Включвам я към запалката на колата и всичко става ледено! Кеф ти пиене, кеф ти пържоли, кеф ти риба. Та да продължа за онова място. Там природата, значи, е голя-ма работа! Красота, ти казвам!… Чудо!… Прохлада, ухае на гора и езеро едновременно. Нали знаеш, че и езерото има аромат?
– Щом казваш, значи… има! – съгласи се непознатият. – Особено ако в него се излива канализация… – и се хили.
Вместо да му обяснявам, че няма никаква канализация и водата е бистра като сълза, замълчах. Щом хваля мястото, се подразбира…
– На едната въдица заложих червеи, на другата – кюспе. В багаж-никът намерих голяма кука, завързах влакно и я хвърлих доста навътре. И точно тя, голямата, хвана сом – страшилище!… Сигурно двайсет, двайсет и пет кила… Може и трийсет. Нямам кантар…
„Ха сега да те видя – викам си, – или ти сома, или сомът – теб!…”. Иска да ме завлече в дълбокото, звярът… Час и половина се борихме… Яко животно!… Не мога да го вдигна!… Змей!… Метнах го върху един найлон в багажника, изпих си мастиката и подкарах към къщи.
Пред мотел „Рибката”, в края на язовира, видях колата на моя приятел, Кирчо.
Влязох. Гледам го – гугука си с две мадами, стройни като мренки и готови да се раздават като хуманитарна помощ. Седнах при тях, изпих една мастика и, естествено, се похвалих за улова.
„Не може да бъде двайсет кила ! – каза едната. – Всички рибари разтягат локуми като във филма „Кит”…
– Филмът „Кит”, малката, е алегория и няма нищо общо с този случай. Киноизкуство – казвам, – гледаш едно, разбираш друго. Колкото за рибата в багажника, ще се убедиш, като я видиш! Ако лъжа, аз черпя, ако е истина – ти!…
Момичето дойде до колата и какво да ти кажа! Съжалявам, че я накарах… С отварянето на капака сомът скочи и като се разбесува, ще я убие… Бие с опашката като крокодил… В чудо се видях…
Върнахме се при другите.
– Поеми си дъх! – обърна се към дружката си. – Вярно е! Даже е много над двайсет!… Сигурно трийсет, четирийсет…
Удържа си на думата – почерпи ме две мастики.
– На тази дата ще си правя курбан!… – продължи тя. – За малко да ме убие… Такава риба не съм виждала!…
„Че и аз не съм виждал, ако искаш да знаеш!…” – викам си.
Компанията беше обещаваща, чувствах, че и за мен се очертава пар-че от лукса, но трябваше да се прибера, да разфасовам рибата и да я прибе-ра във фризера. Иначе в тази жега…
Тъкмо потеглям, един катаджия, застанал до бял, служебен опел, ми дава знак „Спри!”.
Спрях.
– Излезте от колата и дайте документите за проверка!
При излизането се олюлях, за малко да падна, но се хванах за вратата и не се изложих…
„Ето ми документите!…” – гледам го също като трезвен.
– Доколкото схващам, си употребил алкохол… – вика униформеният.
– От сто метра миришеш на мастика… – говори ми на „ти”, все едно сме съученици от забавачницата. – Изглеждаш интелигентен човек, а си се на-тряскал като каруцар!…
– Доколкото схващам, не съм направил нарушение и нямате право да ме спирате! – опонирам и се опитвам да гледам умно. – Хайде, де! За щяло и нещяло те спират и те гледат в ръцете, какво ще им пуснеш! Всички до един сте корумпирани, но няма да ви се размине! Няма!… Хората цяло Априлско въстание вдигнаха против тиранията, ние с едни катаджии не можем да се справим!… Запомни от мен, старши – край на вашия башибо-зук! Вече сме в Европейския съюз и гювечът спира! Баста!… Каквото беше, беше до първи януари. Приеха се железни закони. Не ги ли спазваш – вън от МВР! Вземеш ли рушвет – влизаш на „онова” място… При добър адво-кат – южно изложение…
– И във Вселенския съюз да влезем – вика катаджията, – пияните шофьори ще бъдат под ударите на закона!…
В този момент край нас прелетя сребрист мерцедес и след двеста метра се заби в крайпътно дърво.
Катастрофа!!!… Експлозия, огън… Ужас!
– Ти стой до колата и чакай! – изкомандва ме катаджията и хукна към инцидента.
Застанах насред шосето като наказан ученик.
Ония от мерцедеса Бог да ги прости… Карат като бесни! Фукльовци! „Вижте ме каква кола карам! Никой не може да ме задмине!…”
„И докъде стигна, като караше с двеста и четирийсет? – задавам индиректен въпрос към глупака зад волана. – До босилека и лопатата в биографията си стигна!…”
Продължавам да кибича прав като пирон. Пирон, пълен с мастика… Започвам да губя равновесие… Центърът на тежестта ми бяга….
„Що ли не ти таковам майката! – теглих на катаджията една, седнах в колата и потеглих на пълна газ. – Тъпанар! Ще ме кара да вися на пътя като паяк…”
Прибрах се, вкарах колата в гаража, легнах и на третата секунда заспах като младенец…
Сутринта някой звъни на пожар.
Отворих. Катаджията!…
– Как се прибра снощи?
– Нормално…
– Къде е колата?
– Как къде?… В гаража!…
– Искам да я видя!… – и погледът му като на боа, захапала зайче…
– Не си ли виждал червено пежо на тринайсет години? – питам, но той настоява да я види.
– Щом искаш – казах, – заповядай! – и отключих гаража.
О, Боже!… Пред мен – бял опел със син буркан и знаци на КАТ!!!… Каква е тази мистерия?… Защо?… Кой?!?… Не мога да включа! Мозъкът ми се върти като пумпал…
„Значи, вместо моята, съм подкарал… Пияна работа… На ти ледена мастика!…На ти две, три и четири…”
– Грешка е станала, господин старши… – усмихвам се виновно. – Аз съм се качил на твоята кола, ти – на моята… Но не умишлено!… Нали разбираш?…
– Тази твоя кола… едва не ме уби! – извика той. – Тъкмо потеглих и изведнъж откъм багажника – едно тропане, едни удари…
„Тук се очертава и друго престъпление – казах си. – Не само употреба на алкохол… Сигурно отвлечен човек… Може и Министър-председателят на Мафията да се окаже… Знам ли?…”.
Слязох от колата, извадих пистолета и надигнах багажника. Нали знаеш, с добра дума и пистолет се постига повече, отколкото само с добра дума… Изведнъж – шок!!!… Като изхвърлен от пружина някакъв звяр изле-тя над главата ми… Майчице!… Ще откача!… Исках да стрелям, но като видях как пред мен падна един голям сом, прибрах пистолета. „Колегите ще се напикаят от смях, като разберат, че съм стрелял по риба, и веднага ще ми лепнат прякор Пешо Сома…” Слушай бе, човек! Знаеш ли къде отивах, ако със служебната кола беше станало нещо?… Чисто нова!… Зачислиха ми я в сряда… Как така я грабна под носа ми и подкара в пияно състояние? Добре че намерих документите ти в жабката… Иначе как да те открия? Нямаш радиостанция да взема данни от Дирекцията… Голяма работа ми отвори тази нощ!… Не ми стигат ония, убитите в мерцедеса, протоколи и линейки, ами и колата ми задигната…
– Грешка, господин старши… Нямаше умисъл… Човешко е да сгрешиш… Моите документи са у вас… Каквото кажете, това ще правим…
– хленча, по-нисък от тревата.
– Предлагам, първо да разменим колите и второ – да си поделим ри-бата. Такъв сом не излиза всеки ден! Но те предупреждавам: по този въп-рос – пълен пас! Все едно нищо не е станало! Иначе може да бъдеш подве-ден под отговорност и да не се оправиш с години… – каза той, взе ключо-вете от полицейската кола, метна в багажника половината риба и тръгна…
– Я стига бе! Какви ми ги говориш? – скочи непознатият. – Не ти вярвам и една дума… – Остава да кажеш, че нито те е глобил, нито ти е взел талона… Може и в уста да те е целунал бързо…
– Не ме е целувал нито бързо, нито бавно! И не ме наказа! Взе рибата и потегли…

Рачо Буров, Любословие 10.01.2015