10885466_10202188041700884_1400963085964223189_nВ късния следобед на 7 януари (сряда) Христо Комарницки публикува снимка в профила си във “Фейсбук”. На нея се виждаше празен бял лист с очертана рамка с молив. В контекста на трагедията в Париж въздействието на неизвестността от незапълненото пространство и разговорите за куршуми срещу карикатури доведе до кратка среща с художника в четвъртък сутрин. Във вестник “Сега”, където всеки ден от години на последна страница излиза неговия – обикновено брилянтен – коментар на случващото се, събран в една карикатура, вече беше публикувано това, с което е запълнил белия лист по повод атаката срещу “Шарли ебдо”.

 Защо не оставихте листа празен?
– Това, че публикувах белия лист в профила си, беше емоционална реакция.

Не го оставих така, защото белият лист има твърде много тълкувания. Спокойно би могъл да бъде прочетен като признак на страх, като бягство от коментар, измъкване и отбиване на номер. Трябваше да мине време, преди да преодолея потреса си. Защото го познавам този дух – на френските карикатуристи. Волински (един от убитите – бел. ред.), името му е легенда, човек, който и на 80 години продължава да работи.

Това, което знам, е, че тези хора, френските карикатуристи, си изпълняват съвсем точно идеята и мисията, и тук всеки разговор за естетическа стойност и вкусове е абсолютно излишен. Тези хора тестват границите на свободата на словото в обществото си, те непрекъснато ходят по ръба. Безценна работа. И да, това общество е здраво общество. В Щатите подобни карикатури не биха се появили. Тук се появиха.

“Коментарът” на карикатурата ви е към нападателя, не към жертвите. Защо?  

– Да. Естествено е вниманието да е към нападателя. В случая ефектът е, че акцията му се провали. Той постигна точно обратния ефект. Няма страх, а Je suis Charlie (“Аз съм Шарли” – начинът, по който хората изразяваха почит и осъждане – бел.ред.) обиколи планетата за часове. Така и те самите са Charlie. Вижте карикатурата на Стив Бел в “Гардиън” – те са с маските си и с уши на Мики Маус и се чудят защо всички им се смеят.

Ударено е сърцето, ударена е същността на Франция и на западния свят. Проблемът на този свят е как да не допусне обръщане срещу мюсюлманските общества като цяло. И дали това не е една от целите на атентаторите?

Защо хуморът е по-голяма мишена от словото?

– Съвсем естествено е. Образът въздейства по-силно и по-бързо, той достига и до неграмотния. Не случайно се казва, че едно изображение струва повече от 1000 думи. Разбира се, в случая става дума за иконографски и културни проблеми – ислямът забранява изображение на Мохамед.

В списание “Ню Йоркър” Боб Манкоф беше казал, че по-добре празен лист, отколкото всяка една политически, морално, религиозно или културно коректна карикатура. Все пак не трябва ли да има някакви граници?

– Не. Аз съм категорично за безусловна свобода на словото. Или ще паднат абсолютно всички измислени табута, включително расистки, хомофобски, или затъваме в лицемерието.

Какъв би бил разговорът за случилото се и България?  

– О, изобщо няма такъв разговор! Този разговор тук може да си го водим само по принцип. Тук просто е – Пеевски влиза в редакцията и край. Ние просто не сме част от това.