herbst_2024Йосиф Хербст е роден е през 1875 г. в Одрин, в семейството на заможен евреин, преселник от Австро-Унгария след революционните събития от 1848 г. Баща му е инспектор по Барон-Хиршовата железница. При строежа на отсечката Вакарел-София той се преселва в Княжество България (1879).

Йосиф завършва Военното училище в София. Служи в Първи пехотен софийски полк и статистическо-топографското отделение на Министерството на войната. Работи в редакцията на „Военни известия”. Сътрудничи на български и чужди вестници. По време на управлението на Демократическата партия е директор на печата (1908-1911). Заедно с Александър Балабанов и Александър Гиргинов редактира неофициалния правителствен орган в. „Време“ (1908).

Хербст участва в Балканската и в Междусъюзническата война, където е тежко ранен. Носител е на ордена „За храброст“. През 1921 г. се жени за Виола Каравелова, дъщеря на Петко Каравелов.

Името на Йосиф Хербст е свързано с различни периодични издания, които списва: в. „Вестник“ (1900-1901); в. „АБВ“ (1924-1925); в. „Ек“ (1924-1925); сп. „Вик за свободни хора“(1923-1924); в. „Днес“ (1925),

Литературния вестник „Развигор“. През 1923 г. издава публицистичната книга „Вчера, днес, утре“, от която са цитираните текстове в тази публикация. Тази книга е равносметка на 25-годишното участие на Хербст в журналистиката и в обществено-политическия живот на страната.

След Септемврийското въстание публицистът разобличава в своите публикации репресиите на правителството на Александър Цанко. По време на убийството на един комунист, Вълчо Иванов, през нощта на 12 срещу 13 февруари 1925 г., Хербст става свидетел на изхвърлянето на трупа от извършителите — група офицери. На следващия ден описва видяното в печата. С това окончателно си спечелва ненавистта на първото правителство на Демократическия сговор.

Йосиф Хербст „изчезва безследно“ след атентата в църквата „Света Неделя“ през пролетта на 1925 г., за който зловещ атентат той пише и публикува, часове след трагедията, текста си „Сатанинско злодеяние“.
Преди 90 години българската журналистика и българското общество губят по безмилостен и брутален начин едно от най-свободолюбивите си, честни и умни пера, който в размирни времена на войни, бунтове, атентати и национални катастрофи е стърчало твърде високо, смело и неподкупно – която е и единствената му „вина“. Но словото, заради които Хербст е „изчезнал безследно“, не може да изчезне. И продължава да бъде неудобно в различни политически режими и времена, десетилетия след насилствената смърт на своя автор.
––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––
.
Йосиф Хербст, из книгата „Вчера, днес и утре“ (София, 1923 г.)
Май месец 1915 година. В Софийското комендантство са докарани двама дезертьори от сръбската армия, родом от спорната безспорна или от безспорно спорната зона. Разправят си патилата: как избягали, къде скитали изгладнели, изнемощели, отчаяни и как в един миг само разбрали, че бил настъпил краят на страданията им – изведнъж забелязали на една табела един полуизмит от дъждове ер-голям. Тези дезертьори се биха след няколко месеца в редовете на македонската дивизия за… българския ер-голям.
*
Вестникар без политически такт, и дипломат, без вестникарски темперамент, трябва да се държани постоянно далеч от всяка мастилница поне на няколко разкрача, иначе, когато и да е, ще направят някоя пакост.
*
Има вестникари и „новинари“. Бягай от последните, защото за тях „новината“ е по-важна, отколкото самото събитие. „Новинарите“ бяха помислили, че последната война (Хербст има предвид Първата световна война – б.р.) се обяви и води три години само, за да могат вестниците да печатат ежедневно бюлетин за военните действия.
*
Вестникар, който е постоянно на лов за интервюта, си е преместил умът в краката: по-добре може да тича, отколкото да мисли.
*
Между интервюерът и интервюираният обикновено се сключва следната спогодба: кажи ми ти, какъв н е с и, и аз няма да кажа, к а к ъ в с и.
*
Свобода на печата ли? Оная ли свобода, която позволява на всеки нехранимайко да издава и да пише вестник, неграмотен, отровен, невежествен? Че тази свобода – за жалост – я има, тя именно е осветена от Конституцията. Покрай тази свобода страда и добрият печат, страда и името на вестникарското звание. В съвременния строй, в който така нареченият „свободен гражданин“ още не е забравил, че произхожда от верноподаникът и заради това край закрилата и защитата на държавната власт не само търпи, но и търси нейната опека, само от престолонаследниците и от вестникарите не се искат никакви цензове, никакви гаранции, никакви и з п и т и за свободно упражняване на „занаята“ им. Безумен, подъл, пакостен, хилав, негоден престолонаследник става крал най-често въз основа на едно правото на първородство. А вестникар се става дори още по-лесно, отколкото цар. Шофьор за да станеш, все ще те изпитат по-рано, можеш ли да караш автомобил. Държавната власт се грижи за здравето и за непокътността на данъкоплатските телеса. За мозъците им, обаче, не се грижи: от вестникарите никакъв изпит не търси. Това ако не е свобода, какво е свобода? Но п р и т а к а в а свобода, к а к в а отговорност се стоварва върху съзнателният вестникар, добросъвестният и верен служител на обществото, жрец на обществения дълг!
*
Две официални опровержения за едно и също нещо са равни на е д н о потвърждение.
*
Идеален вестник е, който няма нито едно обявление. Администрацията му трябва да зависи от редакцията, а не обратното, и редакцията не трябва да зависи от никого. Разбира се, че издателят му трябва да бъде богат като Крез, щедър като Меценат. Тогава не е необходимо нуждно да бъде глухо-нем и слеп.
*
Обективна статия няма, па и не трябва да има. Само субективната статия е честна, а след това може да бъде добра или лоша. Деветдесет и девет от сто субективни статии са добри, стотната е лоша, защото може да е от мен. Само оня, който нищо не върши, няма да счупи нищо. С „обективна“ статия нито зло ще поправиш, нито добро ще сториш. Безпристрастен, хеле пък безстрастен вестникар е журналистически евнух. Такъв само може да напише „обективна“ статия. Нека я изчете, който може: мярката й е най-малко три колони.
*
За да окачествя „чистоплътността“ на един вестник, трябват ми данни за онези събития, които п р е м ъ л ч а в а, а не за ония, които описва. Има премълчаване, което наистина е р и ц а р с к и п о д в и г, а пък има и премълчаване, което е а д с к а п о д л о с т.
*
Без цензурата и баба знае да се бори за идеи. Майсторство се иска, под режим на цензура да се разбереш с читателите си.
*
Има хора, които проповядват вода, а пият вино – това са лицемерните. Има други, които проповядват вино, а пият вода – това са страхливците. Има трети, които и проповядват, и пият вино – това са честните. Има и такива, които проповядват вода и пият вода – това са най-опасните, защото са най-скучните. „Aquae potoribus“. Хораций още им е предсказал: „Не могат да живеят поемите, написани от водопийци“.

Дата: 03.01.2015 04:17   Източник: Любословие по www.eurochicago.com

[spider_facebook id=”1″]