kabakovИмаме удоволствието да  представим на читателите си  един култоролог, преподавател в Катедра „История и теория на културата” на СУ „Св. Климент Охридски”. Това е доц. Иван Кабаков, който в откровен разговор с Мария Николчева, споделя акценти от процесите на политиките в културата.

Завършил специалностите „Културология” (1996) и „Право” (2001) в същия университет. С изследователски и професионални интереси в областите на мениджмънта, политиките за култура, културното наследство, културните права, регионалните култури и политики, правната и институционална инфраструктури на културата. Доц. Кабаков е автор на книгите „Мениджмънт и правна инфраструктура на културата” (2004) и „Право на културно многообразие” (2007), както и на множество публикации в коментираните области. Съставител е на няколко учебни помагала, последно от които е „Идеи в мениджмънта и политиките за култура 2007-2013” (2014).

Как се разбира терминът „култура” днес, генерира ли се и как би могло да се гарантира устойчивото развитие в нарастващата бездуховност?

Терминът наименова понятие, което има конкретен обхват и съдържание. Предполагам, че става въпрос за понятието „култура”, а то отдавна е напуснало областта на „статистиката”, която отчита колко са определенията за култура, доколкото преобладаващо се предлагат интерпретативни понятия за нея, чието съдържание може да бъде разбрано „правилно” само в контекста на неговото използване. В този смисъл мога да отбележа, че понятието „култура” има много и различни употреби и това е друго измерение на многообразието от форми на изразяване, което е отличителна характеристика на съврменните общества. Иначе казано – многообразието и в частност културното многообразие е основата върху която се осъществявава самоорганизацията на обществата и културите в търсенето на смислено човешко съществуване.

Смисълът обаче е различен при отделните индивиди, общности и/или общества, доколкото за някои е смислено да се работи за пари, за други – да се придобиват недвижимости, а за трети –  да се трупат знания и умения, които много често се мислят като гаранция за устойчивото им развитие. Ако трябва да продължа тези разсъждения като културологичен екстремист, ще трябва да отбележа, че тези предпочитания са резултат от носената от индвивида, общността или обществото култура. Когато обаче говорим за тези проблеми през 21 век, необходимо е да се добави, че отделният индивид е и носител на многообразие от култури, които превръщат неговото съществуване в пълноценно и смислено, доколкото то е резултат от винаги актуален избор на предпочитани ценности в рамките на носеното от него културно многообразие.

Как да запазим, съхраним и развием културната идентичност на дадена общност и в същото време да участваме в глобализационните процеси?

Труден въпрос, който предполага разграничението между образа с който се идентифицира общността и този с който е идентифицирана от всички останали. Намирането на пресечна точка между желания и наложения отвън образ е тази основа върху която може да се мисли за промяна на нежеланото от наложения ни образ и едва след това за запазване, съхраняване и развитие на културната идентичност на общността с която обикновено се отъждествяваме.

В условията на глобализация обаче идентичността е множествена, предлагайки ни много възможности за избор от който зависи както и начинът и степента, така и резултатите от участието ни в протичащите процеси.

Какво мислите за твърдението на известния анализатор на глобализацията – Зигмунт Бауман: „Културата в епохата на глобализма се разбира преди всичко като култура на потребителското общество, тя е „главно култура на забравянето, не на ученето”?

Забравата, според мен, трябва да се мисли винаги във връзка с паметта, доколкото забравяме това което вече не е важно за нас, а оставяме като памет тази информация, която предполагаме, че ще ни е необходима за бъдещата ни работа и съществуване. Обикновено бързо забравяме това което Асман определя като комуникативна памет, за да филтрираме и отграничим по този начин културната памет. Очевидно тази филтрация засяга голяма част и от културната памет, особено когато коментираме позицията на Зигмунт Бауман за потребителското общество. Но не виждам как можем да забравим културата на потреблението върху която е изградено потребителското общество, независимо от нейната непрекъсната промяна. Именно в тази перспектива може да се говори за устойчиво развитие на културата, което преоценява достигналите до нас ценности, но запазва част от тях, макар и в променен вид, като основа върху която може да се постига развитие.

Относно значението на ученето в потребителското общество – не смятам, че то е намаляло, но със сигурност се осъществява по различен начин спрямо предходните състояния и квалификации на обществата. По-скоро посоката е „правя, за да науча”, отколкото „уча, за да (на)правя”, каквато е преобладаващата представа в модерното или индустриалното общество.

Напоследък в публичното пространство ескалираха недоволства и неудовлетвореност от един избор… един публичен пост, касаещ съдбините на медиите и културата. Дали в България всичко се случва в полза на нечии интерес? В този анонс културата насажда ли се и можем ли да говорим за етика?

Неприятното при този случай е, че почти никой не задава въпроса каква политика и стратегическа визия за културата има „паркиралата” на този пост личност. Очевидно е, че тя е „неправилно паркирала” или „паркирана”, ако използвам анонса по темата на една друга медия. Решаването на проблема отново опира до културата на конкретния индивид. Ако той осъзнава, че е „неправилно паркирал” своята персона в комисията по култура и медии, защото е бил зает паркинга на еврофондовете, нормално е да се извини и да напусне паркинга, показвайки добър тон при решаването на този случай на индвидуално равнище. Проблемът обаче е по-сложен, понеже в преобладаващата си част представителите на културата не приемат това „паркиране” като правилно, поставяйки по-важния въпрос – как ще реализира стратегическата си визия паркиралият неправилно, ако въобще има такава, когато няма доверие към неговата личност в професионалните общности? Отделна тема е тази за културата като паркинг в който са паркирали много хора, и преди и сега, като конкретният резултат е остатъчното мислене по отношение на културата на преобладаващата част от т.н. политици на прехода.

Доц. Кабаков според Вас днес диалогът ли е „мостът” за осмислянето на културното многообразие и кои фигури биха могли да реализират подобен ефективен диалог?

Диалогът е най-перспективната категория за изява на културното многообразие. Когато диалогизирам с другия, оразличавам себе си спрямо него, но не за да го игнорирам, а за да разбера неговата различност, която от своя страна също е част от културното многообразие. В противен случай оставам самотен и неразбран, когато не се опитам да вляза в диалог с другия, за да изявя своята различност, но и да променя част от собствените си представи с тези на другия.

Нека да поговорим за диалога между културите и за чувствителността към културните различия с оглед на постепенното и внимателно изграждане на усещането за европейска принадлежност на гражданите на страни членки на Европейския съюз. Коментирайте тези процеси моля.

Това са може би най-трудните процеси за коментар, не само заради тяхната динамичност и сложност – такива са повечето от протичащите процеси в 21 век, а преди всичко заради дълбоко вкорененото културно различие както на национално, така и на регионално равнище. То може да бъде диалогизирано, като по този начин се възпроизвежда наличното културно многообразие, но изграждането на европейска идентичност остава проблематична, ако тя бъде мислена (както и много често се прави) като резултат от социална кохезия и/или социална интеграция, която в обозримо бъдеще трябва да унифицира гражданите на държавите членки, за да се превърнат постепенно в граждани на Европа. Те обаче са такива и сега, когато трябва да коментират отношението си към различието, което ги отличава от останалите общности. Иначе казано – ние сме единни в това, че сме различни, макар че не винаги отношението ни към различните от нас е толерантно.

Според Вас междукултурното проникване или културно многообразие като процес има ли почва в България? Всички сме свидетели на етническите конфликти в последните дни, дали има някаква „рецепта”, като превенция на  противоречивите различия между етносите?

Както споменах, не всички са толерантни към различните, независимо, че ги признаваме за такива. Те обаче са мислени не като равноценни на нас, а като хора, които са „втора ръка”, въпреки че много често разполагат с таланти, които ние не притежаваме и бихме могли да използваме силата на тяхното различие, както и те нашето за общото ни благо. Мисля, че „рецептата” за която ме питате трябва да се търси в тази посока. Тези разсъждения обаче нямат и не могат да имат никакво значение по отношение на криминални прояви, осъществявани от малцинствени групи „под прикритието”, че са дискриминирани или нарушени техните права.

Според Вас липсата на толеранс към културното разнообразие отразява ли  негативни  измерения в обществения живот?

Натрупаха се много напрежения, както между отделните социални групи, така и в обществото, които намаляват полезното действие на толерантното отношение към другия. Прекалено много се вглеждаме в етническото многообразие, натоварвайки с негативни оценки и конотации другите и пренебрегвайки по този начин действителното многообразие от форми на изразяване, които предлагат съвременните общества. Тези възможности за изразяване на практика остават неизползвани като резултат от прекалено втораченото ни отношение към дефектите на другите, които по общовалидна дефиниция трябва да се мислят като лоши и опасни. Такава перспектива не оставя много възможности за толерантност в обществото. По този начин обаче напрежението между социалните групи се преписва на културното многообразие, което е разрушило „солидната” ни и монолитна позиция както за собствения, така и за заобикалящия ни свят.

Мислите ли, че днес културата заема полагащото и се място в България?

За съжаление не мога да предложа положителен отговор, не само защото за един културолог мястото и значението на културата в обществото е винаги незадоволително като оценка и признание, но и заради това, че многообразието както от високи образци в изкуствата и културното наследство, така и от масови форми на култура не са това което трябва да бъдат, за да се „отложат” в поведението на гражданите, пораждайки в своята цялост обществено развитие.

Причините за това състояние, според мен, са във вече коментираното третиране на културата като паркинг за остатъчното мислене на т.н. политици на прехода. Те не могат да предвидят и/или да предложат друга визия за културата, освен нейното третиране на остатъчен принцип на която обръщат внимание и осигуряват финансиране за нейното само-въз-производство и развитие само тогава когато са удовлетворени очакванията и претенциите на „по-важните” области на обществения живот.      

Има ли синхрон в действията на политиката и културата?

Очевидно е разминаването между политиката и културата поради коментираното вече отношение. Комуникацията между тези области няма да се нормализира докато не се изяви тяхното различие (специфика) и предназначение. Това означава, че политиката трябва да е за културата т.е. да създава условия за нейното развитие, а не за политиците на културата, което предполага последните да притежават качествено различна политическа култура спрямо демонстрираното до този момент поведение, подход и визия. „Новината” е, че като всяка култура и политическата култура се променя твърде бавно, включително и спрямо очакванията на политиците, особено ако те не са на власт.

Какво е бъдещето за културните процеси в страната ни и как българският народ може да вземе участие в процеса на сближаване на културите?

Бъдещето на културата, според мен, е в самоорганизацията на артистите и културните организации, които трябва проявяват гражданска активност не само по повод и във връзка с поредното неадекватно назначение (такива винаги ще има), а преди всичко в изработването и осъществяването на политики за култура, които създават условия за културно развитие на обществото.

Отправете призив към читателската ни аудитория!

Преди време при ранните протести за демокрация на сградата на Националната художествена академия беше написано „Знаем, че сте гении, бъдете хора”. Понеже гениалността на Балканите и в частност в България е повсеместна, не ни остава нищо друго освен да бъдем повече хора.

Благодарности за експертното становище на доц. Кабаков и пожелания за чуваемост и открехване на нацията към културните процеси!

Интервю на Мария Николчева, Любословие.БГ, София, 13.12.2014 г.