77482_695917550444116_7119692623675228494_oЗдравка Евтимова е сред най-талантливите съвременни български писатели. Тя е родена на 24 юли 1959 г. в Перник. Завършва английска филология във ВТУ “Св. св. Кирил и Методий” (1995). Специализира художествен превод в Сейнт Луис, щата Мисури, САЩ. Редактор от ноември 2003 г. на българската секция на списание “Muse Apprentice Guild”, Сан Диего, САЩ. От януари 2004 г. е редактор за България на списание “Literature of the A vant е guard “, специализирано за кратка проза, Великобритания.

В България има публикувани около 90 разказа в сборниците: “Разкази срещу тъга”, “Разкази от сол”, “Разкази за приятели”,” Сълза за десет цента “. Активно участва със свои разкази в периодиката. Публикува в САЩ, Канада, Великобритания, Австралия, Герма и ия, Франция, Индия, Русия, Полша, Чехия, Словакия, Македония и Сърбия. Нейни творби са четени по Би Би Си, Лондон. Автор е на романите ” В студената ти сянка, лейди”, “На две крачки от мен”, “Линди”, “За теб, за мен”, “Четвъртък”.

Носител е на множество награди, сред които: за дебютна книга (1985), Национална награда “Чудомир” на в. “Стършел” (1982), Национална награда за съвременен роман на фонд “Развитие” (1998), Специална награда за разказ на немската фондация “Lege Art is Verein”, Награда за проза на английското списание “The Text”, Награда на английското издателство “Skrev Press” за сборника с разкази “Bitter Sky”, Награда “Генчо Стоев” за серия разкази от балкански писатели на изд. “Балкани”,11 Златен ланец” на в. “Труд” (2006 и 2010). Превела е повече от 25 романа от английски, американски и канадски автори на български език, както и произведения на български писатели на английски език. Член е на Съюза на българските писатели и на Лигата на писателите на Великобритания, област Йоркшър-Хамбърсайд. Член е на българския ПЕНклуб.

Здравка Евтимова живее в Перник. С творбите си печели писателски стипендии за престой в литературни колонии и семинари в Швейцария, САЩ (двукратно) и Китай. Работила е като преводачка в централата на НАТО в Брюксел. На два пъти – през 2006-а и 2009-а, е участвала в писателски програми в САЩ.

Майка е на три деца и баба на внучка.
Г-жо Евтимова, какъв е литературният пейзаж в момента у нас? Какво е характерното в него?

Трудностите пред България със сигурност ще доведат до раждане на силна и стойностна литература. Свободата, на която се радват писателите днес, е огромна. Не се налага да угодничим пред силните на деня – светът е отворен пред нас. Светът е критерий за постиженията или провалите ни. Мина времето, когато в България можеше да държат някои писатели изолирани. Да сме здрави, пък каквото сабя покаже и честта, майко, юнашка.

Какво се случва с българската проза четвърт век след началото на промените?

Мисля си, че българските поети и писатели все по-дълбоко осъзнават шанса, че са българи, че разполагат с уникалната възможност да нарисуват родината си пред света. Българите поначало са хора със стрещмеж да се докажат на високо ниво, това се отнася в пълна мяра за българските поети и писатели. И това ще стане.

По вашите наблюдения имаме ли неоспорими нови таланти в литературата днес?

 Без съмнение имаме, но нека литературните критици изтъкнат имената на тези хора. Аз имам любими съвременни български автори и с всяка изминала седмица откривам нови имена. Едва ли е мое право да споменавам едни, а да пропусна други. Често в пишещите далеч от шума и светлината на прожекторите хора се раждат забележителни неща. Ако забогатея, ще отпусна стипендия за млади талантливи български прозаици и ще им дам възможност да пишат няколко месеца, без да мислят за финансови проблеми.

Не са ли извънлитературни критериите, по които днес се издава у нас една книга?

Критериите са финансови. Когато авторът има средства да заплати, книгата му излиза – това е тенденция в целия свят. В САЩ например е много популярно т.нар. self-publishing: авторите сами издават книгите си, за да получат висок процент от печалбите, като елиминират участието на издателствата. Но нос[ ят риска от финансов колапс. Ала едва ли достойни, силни произведения, които ще останат в паметта на човечеството, биха имали комерсиален успех. Проблемът е сложен и отново опира до вътрешното усещане за значимост на създадената книга. Писането има смисъл, ако си накарал дори един човек да усети чужда болка като своя, ако си го направил по-смел. Това не се измерва с пари. Дори и да не вземе хонорар писателят, поне оставя следа в съзнанието.

Какъв литературен процес тече в чужбина?

Имам по-ясна представа за литературния процес в англоезичните страни. Там съществува строго жанрово разграничение литература, изучаваща се в университетите, която е вплетена в развитието на човечеството; т.нар. литература на развлекателните жанрове – криминална, научнофантастична, розови романи и т.н. Но никой никога не е отричал, че има преливане в жанровете – в научнофантастично четиво например е възможно да има елементи на висока художественост, истинност и красота, водещи човечеството напред. Съществуват също и схеми за определен тип литература – те са направени така, че книгите да генерират печалба. Има и компютърни програми за тази цел – на страница 12 секс сцена, след пет страници програмата ти напомня да има нова секс сцена. Ясно е, че само писатели, нарушаващи всички схеми, приближават човечеството към човечността.

Живели сте в чужбина. Ако сега ви се предостави възможност, къде бихте избрали да живеете?

Бих избрала Великобритания, защото съм привикнала с английския език почти както с българския. Разбира се, България е най-хубавото нещо за мене, а българският език е езикът на откровението, който сам пише разкази – той сякаш е създаден за това.

Не се ли комерсиализира прекалено много нашият живот?

Няма нищо страшно в това да говорим за пари, щом не ни достигат и щом повечето от нас приемат какви ли не жертви, за да осигурят добро образование, добър старт за децата си. Това е действителността. Важното е да не ни озлобява. Трябва да се научим да управляваме озлоблението. Да спазваме правилата, да се отървем от гяволията си на дребно. Всяко отклонение от нормата да бъде санкционирано. Така се гради респект към закона.

Литературната критика у нас съществува ли и, доколкото я има, градивна ли е?

Работата на критика е неблагодарна, нископлатена, често му заплащат да похвали книга. Аз се питам как да работи критикът в такива условия? Най-високо ценя хората, които открито, в очите ми казват – тук си се провалила.

Честността е отрова, която, превърната от пишещите в лекарство, лекува болестите в литературата.

 

Вие сте човек, който цени добротата над всички други човешки ценности. Но днес тя все повече започва да липсва. Литературата ще ни помогне ли да се справим с тези тенденции? Още повече че четящите хора не са много у нас, както би ни се искало.

 Ние си внушаваме, че добротата изчезва, но не е така. Ако тя наистина ни напуска, полека се превръщаме в глутница и губим облика на човешко общество. От нас зависи дали ще научим децата си да ритат падналия, да го ограбят, да го удрят там, където най-много боли, или да му подадат ръка.

Губим ли всеки ден по нещо от човешкото си поведение?

Не, не губим. Всяка минута мечтаем да намерим добър човек, който ще ни се усмихне, не защото ще извлече облаги от нас, а защото е приятел. Убедена съм, че мечтите са верният път към по-светли дни. Щом мечтаем за човечност и топлота, ще ги постигнем. За себе си зная, че мечтите изискват упорит, непрекъснат труд. Така им помагаме да се сбъднат.

За какво пишете в момента? За какво ви се пише?

Пиша за град с панелни блокове, пиша за женска банда и не зная докъде ще стигна. Вярвам, че мечтата за добро е по-силна от глада на глутницата. Вярвам, че злото полека ще отстъпва, в противен случай не би имало свят,, а зоологическа градина за хора, затворени в клетки – за да не си прегризват взаимно гърлата. От време на време собственикът ще отваря вратите на клетките, за да си устрои зрелище. Зная, че във всеки човек има вроден стремеж да се грижи за някого, това е същността на добротата. Затова, според мен, зоологическата градина за хора няма да се състои.

Кой у дома е първият ви читател?
Никой у дома ми не чете онова, което пиша. Съпругът ми е машинен инженер, синовете ми работят в Германия, виждам ги веднъж в годината. Дъщеря ми много рядко прочита мой разказ, след като е вече публикуван. Тя учи и е заета с дъщеря си. Освен че пиша, чета задължително по два-три часа на денонощие, за да поддържам езика, превеждам на английски, руски и френски.

Критикуват ли ви у дома? Съветват ли ви кое как да напишете?

В началото съпругът ми вярваше, че всичките разкази, които пиша, са за него, и казваше: “Това не е така, защо си го извъртяла?” Когато разбра, че не са за него, реши, че е по-добре да съсредоточи вниманието си върху механизмите и устройствата, които разработваше. Но ми е казвал – пиши, щом това те държи здрава. Важно е да има топла супа на обяд за 1 децата. – За какво предпочитате да пишете? Какви са любимите ви теми?

Нямам любими теми. Всеки ден е различно. Пиша за онова, от което ме боли, което ме разкъсва. Което ме изпълва с радост или със смях. Пиша къси разкази на английски и на български език. На български – или когато съм щастлива и тогава езикът е голяма и светла част от моето щастие, или когато съм наскърбена и безсилна – тогава думите от моята родна България са найдобрата утеха,приятел,без когото не мога.

В същото време сте майка на три деца и баба на внучка. Как се справяте с работата, с децата, кога ви остава време да пишете?

Децата ми пораснаха, единият ми син е лекар, другият – програмист, дъщеря ми учи финанси. Не им е необходима моята подкрепа. Малката навърши една година и е прекрасно, че бъбри радостно, като ме види.

Дата: 19.11.2014 00:54 Източник: Седмичен Труд – стр. 16; 17

 

[spider_facebook id=”1″]