Светозар Кнезовски - Заро 2Наближава новият театрален сезон. Специално за Люсобловие Светозар Кнезовски – Заро разказа за предизвикателствата а пред българските артисти и любовта към театъра и изкуството. Той е малкият директор (28г) на малък частен театър “Грифон” София-Париж. Завършил е актьорство за драматичен театър в Москва, Русия.

Занимава се предимно с класически моноспектакли алтернативна среда като клубове, галерий, мазета и т.н. Носител е на няколко международни награди и засега нито една българска. И може би, така е по-добре. Прочетете разговорът му с Андрей Велчев, само за нашите читатели.
[spider_facebook id=”1″]

Влязъл ли е в прекалено печална роля българският актьор, и ако да не е ли време да излезе от нея?

Зависи от гледната точка, бих отговорил.  Донякъде е така имайки предвид факта, че повечето колеги непрекъснато се оплакват от едно или друго а не правят нищо за да променят нещата, които не харесват. Но пък някои са и безсилни да се справят.

Дългогодишната културна политика в България (по-скоро липсата на такава) създаде едни СВРЪХкомерсиални ХАЛтурни чудовища чиито проекти и представления отговарят на критерий достойни за читалищна самодейност в ниско населено място. Но пък представянето на тези хора, драматургии, режисури и прочие е като, че ли се е случило нещо необикновено.  Живеем в свят в който рекламата ако е добра няма значение дали продукта е добър.  И публиката се лъже. Имена които нищо свястно не са направили, нито в таетъра нито с  участията им по нискобюджетни сериалчета се спрягат като гений или явления …

И обратното ! Имена които от години правят вълшебни неща по сцените в столичните или провинциални театри, но нямат участия по телевизията и не присъстват в жълтата преса, са неизвестни никому и безинтересни поради това. Има нужда от целенасочена културна политика в която мисълта да е насочена не само към гладните стомаси на тоя и оня, а и към качествено подобряване на духовната храна която се предлага на и без това малката ни публика.

Не ме разбирайте погрешно, това не се случва само в България. Наявсякъде по света модела е един и същ, хората се влиаят от едни и същи рекламни методики, но там поне хората от кутурните министерства не само търкат седалките в очакване на дата за заплата …

Ако е истина, че музикант къща не храни, храни ли къща актьор?

Напоследък забелязвам, че нещата са се пообърнали. Все повече и повече масата се обръща към музиката ( към популярната, за съжаление) защото е по лесно да се възприеме. Рядко има наплив от хора пред музикалния театър или пред операта … Мисля, че нещата са свързани. Актьорите в театъра и музикантите са на едно и също дередже. Ако се занимаваш с неща влиаейки се от масовия вкус и критерий ставаш „Номер 1” и обратното, когато твориш качествено и съобразено с достойнствата на духа и неговите търсения се превръщаш в човек който работи и нещо друго за да се изхранва. Мисля, че нещата са объркани изначално. Когато си добър в това което правиш, трябва да наведеш глава и да чакаш да бъдеш „открит”.

Светозар Кнезовски - Заро 1

Така се възпитава, това се проповядва. И наистина качествените хора от професията, навеждат глави и чакат, докато бездарията и умопомрачените крещят, бият се в гърдите  и се появяват навсякъде където им падне и се набиват в очите на хората като познати лица. Това е пагубно. Когато знаеш, че изкуството което правиш е чисто и възвишено трябва да го изкрещиш на света ! Трябва да им го споделиш, за да дойдат в салона и сами вече да направят преценката си. Публиката не е глупава и ако две различни представления със сериозни разлики в качеството се рекламират еднакво силно, публиката ще избере по-доброто ! Сигурен съм в това ! Та, дали храни къща актьорът ? Засега се справям J

Защо според теб комиците имат печален край, ето пресният случай с Робин Уилямс?

Клоунът винаги е тъжен.  Целеустремено да отричаш себе си и егото си в чест на това да успееш да дадеш на хората смях и ведрост … Правиш го с години … Снимаш, играеш, пътуваш, срещаш се с публики …  Изтощава … много изтощава … Поклон пред паметта на големия човек Робин Уилиамс.

Светозар Кнезовски - Заро 3

Как се забавляват хората в 21 век и има ли място за театър? 

Театърът не може и не бива да бъде разглеждан като място за забавление ! Това е място за случване и израстване на духа ! Здравият дух иска здраво тяло, но и здравото тяло има нужда от здрав дух. Изкуствата изобщо ( не само театърът ) би трябвало да се занимават с изследване и извисяване на човешкия дух.  Да търсят и преоткриват изконните ценности които съхраняват човечеството вече толкова хиляди години.

Изкуствата са породени от необходимост ! Още пещерния човек започва да рисува по стените на пещерата за да изрази себе си и да сподели усещанията си, да създаде чувство на съпричастност у останалите които ще наблюдават творението му … Или просто да разкаже на жена си какво се е случило през деня и по този начин да споделят живота си заедно…

Как успявате да правите театър и то сам?

Първо не съм сам. С мен работят впечатляващи режисьори, сценографи, музиканти … Техния труд е основата върху която аз стъпвам. Относно себе си, с времето, с малко  реклама (освен от уста на уста) хората научиха за мен. Превърнах се в градска легенда. Интересен съм на хората, защото седя винаги някак в страни.  Не се „разхождам” по билбордовете и ме няма на стената редом до Азис.
Търсещата и интелигентна публика ме разпознава като съвременен аскет чиито търсения не опират до скъпата храна и луксозния начин на живот. Важно ми е общуването, важно ми е споделянето, важна ми е любовта !  Театърът е любов !
Една от ролите в която се въплъщавате е  моноспектакъла “Забравени от небето”, на какви мисли и за какви ценности може да ни научи тя, макар и в краткото време отредено за престоя на една сцена?

„Забравени от небето” стана вълшебно представление в което разказите на родопските столетници те изпълват с красота. Непоклатимия дух на столетника е причината за здравото му тяло. Надеждите му или очакването на нещо сигурно като смъртта са път в който се намира всичко ! От любов, през  мъдрост, разкаяние, жертвоготовност в името на другия … Силни са историите на тези хора. Както казва авторката на книгата Екатерина Томова ( цитирам) „На тия разкази автор е живота.

А от живота по-голям автор няма.” Усещането от представлението е същото като да си бил някъде в някоя малка, стара, схлупена църквичка и да си присъствал на неделната литургия изпълнена от един свещенник с тържественост и святост достойни за храм-паметника Александър Невски.  Енергийте се разместват много по време на това представление … Всеки път на финала се събуждам сякаш от някакъв унес … Не помня какво е ставало по сцената. Като някакъв транс е. Не мога да си го обясня как става, но и не ме интересува това … целта ми е изповедта на старите хора  от родопите да достигне сърцата на людете отсреща и да ги направи 100 грама по щастливи и 200 грама по-добри … Това е …

Как се пресъздават и как се „изиграва роля“  за три от най-големите страхове – към небето и звездите, към трудният живот и смъртта?

С разбиране! Когато разбереш понятията и тяхната  същност спираш да се страхуваш. Нима има лек живот ? НЕ. Всеки живот човешки започва с болка, минава през търсения и терзания и достига до незибежния финал, смъртта. Защо да ме е страх от нещо което се случва на всички ?!? Неминуемо всеки е смъртен.  Приел съм го отдавна. Само не знам кога и как ще ме застигне „Любимата с косата” за да ме целуне за първи и последен път.  Но дотогава ще преследвам целите си и ще се опитам да оставя след себе си само любов и красота !

Защо избрахте артистичното си прозвище – НВ Черния княз?

Това ми е никнейма в социалните мрежи. Колегите ми започнаха да ме наричат така заради дипломната ми роля а именно Воланд от „Майстора и Маргарита”.

Вярвате  ли, че както „ръкописите не горят”  в  „Майстора и Маргарита”, така и силните роли са помнят за цял живот?

Разбира се ! Когато ролята ти стане хубава и силна и впечатлителна се помни до финала. Като няма значение дали е главна или малка … Всяка роля е като малка смърт … Почти предсмъртно е състоянието в което изпадаш ако успееш да си свършиш работата добре. Много колеги даже са минавали границата. Отивали са отвъд и са се връщали трудно от там … Големи неща сътворяват после …

Разстоянието между вас – артистите и зрителите скъсяват ли се постепенно и от какво има нужда публиката при толкова много мултимедийност и телевизионен живот?

Публиката има нужда от разбиране. Има нужда от откъсване от ралността която не харесват. Затова залитат така по изкуствените светове на телевизията и филмите … По-лесно е да си седят вкъщи и пред телевизора отколкото да дойдат при нас. И е по-евтино (в буквалния и преносен смисъл). Разбира се, живото изкуство е различно и неповторимо. Да споделиш с някого час или два от единствения си живот е голям дар ! Аз съм избрал да споделя времето от единствения си живот с възможно повече хора. Такава ми е професията. Така искам. И съм благодарен на всеки който е избрал да измине час или два от живота си заедно с мен и това което аз не мога да не правя а именно Театър J

Според  вас журналистите – артисти в роли ли са?

Разбира се. Всички професии по света съдържат и части от нашата. На лекаря може да му се седи вкъщи или да му се прави любов, но е длъжен да отвори гръдния ти кош и да оперира сърцето ти. На шофьора му се пътува до морето, но стига с теб само до „Славейков” например …

Всеки човек е принуден от професията си да прави неща, които не са съобразени с временните ти желания. Може да не харесваш някого, но да те изпратят да му вземеш интервю … Налага се да си любезен с политическите си опоненти по време на пресконференция … пък и основна задача на журналиста е обективност, а тя се постига със себеотрицание, както артистите гонят себе си от себе си и пускат чуждо „АЗ” да живее в тях и чрез тях. Пък и работи със словото. Та, да, смятам,че журналистиката е много близка до актьорството професия.

Бихте ли играл подобна роля?

Бих играл всякаква роля ! Всяка човешка съдба ми е интересна и бих я изследвал.

За вас „ Любословие“ и любовта към словото са?

Любословие (за мен) е когато споделяш словото. Било в приятен разговор, било от сцената или от страниците на книга, вестник и т.н. Любовта е споделяне. Тя е израз на вътрешните светове, които бушуват, усмиряват се, лаят, ухаят, крещят или просто се смеят. Любовта  е създател, не разрушител.

Вашето пожелание към читателите ни? 

Здравей! Ти не ме познаваш ! Аз съм артиста от периферията.
Нямам постоянно място където да ме видиш.
Не работя на щат в никой театър. По Раковска само се разхождам. Рядко ме дават по телевизията и жълтата преса не рови с изкривените си пръсти в мръсното ми пране. Играя по клубове, галерии, мазета, тавани, складове и т.н. Намирам си места за съществуване. Свещенодействам в името на Мелпомена, познатата и непознатата. Онази наша богиня която изяжда децата си. От дъха и се хранят завесите, подиума, кулисите и костюмите ми . Тя диша с мен и чрез мен. Изгаря ме в прашните си тъмни дробове и ме издишва на тласъци към последния ми дом. Всяка роля като малка смърт се впива в мрежичката ситна около очите ми … Ръцете ми треперят докато докосват златните и коси. Коленете ми също при мисълта за божествените и гърди. Аз искам да я оплодя и децата ни да се влеят в съзнанието ви. Размътената ми душа се стрелка в мъглата на непознаването и роптае затворена в мен. Когато светнат прожекторите я пускам навън. Гола и разюздана се мята върху телата ви докато кротко гледате спектакъла. Ако сте малко по-сетивни ще видите безумния и танц и няма да го забравите никога. Порочния златен кръг около зениците и ще ви замае. Ще ви съсипе. Ще сънувате как лудешки се полюшват бедрата и. Миг преди да падне завесата подобно на ръждясала гилотина, тя се втурва към мен. Винаги на ръба… Господи !!! Винаги на ръба успява да се промъкне и да се прибере в мен. Ако някой ден не успее ще падна на лицето си гримирано бездиханен и ще се килне бялата перука сякаш не желае да докосва трупа ми. И ще дойде тишината … Оная, последната тишина … Оглушителна тишина …
Хей, ти ! Да ти, дето още четеш ! Всеки път умирам за теб на сцената. Умирам, но се раждам после за да умра отново за теб. И така до края …
Даааа … Всяка роля като малка смърт …
Да ! Ти не ме познаваш ! Аз съм артиста от периферията!
Нямам постоянно място където да ме видиш.
Не е лесно да ме намериш. Трябва да търсиш. В търсенето е общия ни път където ще се запознаем когато се намерим. И може да се влюбим един в друг и да продължим пътя си заедно с повече светлина за излъчване отколкото за приемане. Защото любовта така прави. Намери ме. Аз продължавам да те търся.

Твой: Светозар Кнезовски

Интервю на Андрей Велчев, Любословие, София, 25.08.2014 г. сн. Павлета Методиева

[spider_facebook id=”1″]