13-07-24-54215_2Съгласно източниците, хилядолетия наред българските земи са били свидетели не само на мирен съзидателен труд, но и на много битки, сражения и войни. В упорита борба с оръжие в ръка нашите прадеди е трябвало да отстояват своите земи, границите, правото си на съществуване. С цената на много войни, българската държава е трябвало да защитава своята свобода и независимост срещу набезите на различни врагове, за да се издигне и завоюва престижно и водещо място сред европейските народи.

По времето на великия Симеон – цар български, държавата става мощен и решаващ политически, военен, стопански и културен фактор на Балканския полуостров, главно и съществено средище на славянската писменост, култура и книжовна дейност. Целият този възход е резултат на много усилия, страдания и жертви, непрекъснати военни действия и сблъсъци, по време на които се е закалил българският боен дух.

Независимо от любовта си към мирното спокойно трудово ежедневие, българинът често е бил принуждаван да грабва оръжието. В резултат на вековните битки, сражения и войни нашите прадеди придобиват завидно бойно майсторство, усъвършенствали своята стратегия и тактика, научили се как да респектират противника и да печелят битки и войни.

Традиционното за славяни и прабългари военно изкуство било доразвито и обогатявано на нова почва, за което по отношение на военната организация спомогнал досегът и близостта с напредналата за времето Византийска империя, която била един от основните съперници на българската държава. С тази империя са водени многократно сериозни тежки по-кратки или по-продължителни войни, най-значимата от които е тази през 917 г. при р. Ахелой.

Политиката на обединяване на славянските племена от българската държава в нейните предели, основите на която поставил още хан Аспарух, активно и успешно осъществявана от хан Крум и неговите приемници, следвана последователно по най-убедителен начин от великия Симеон, превърнала Първата ългарска държава в много голяма, силна и могъща държава.

Територията на България при Симеон се разпростряла на север и на юг от Дунава. В нейните предели влизала преобладаващата част от Балканския полуостров. Държавата се превърнала във важен фактор в югоизточната част на стария континент и то за сметка на съществено намаляване на владенията на Византийската империя. Останалите славянски народи черпели сили и отправяли поглед към могъща България, станала център на стопански възход, висока култура и книжнина. Всичко това повишило самочуствието на българския владетел. Съгласно източниците, като резултат от постигнатите политически и военни успехи у Симеон назряла идеята за обединяване на южните славяни под негово ръководство с цел унищожаване на Византия и създаване на българо-византийска империя със столица Константинопол.

Този негов проект получил подкрепата и на българската аристокрация. И политическата обстановка в империята стимулирала българския владетел към такива действия. През 913 г.той започва втората си война с Византия, предизвикана поради нарушение на сключен мир. Тази война била водена, въпреки молбите и заплахите на пратеника на Византия патриарх Николай Мистик, не толкова заради лична обида, колкото заради мащабната политическа програма, реализацията на която изглеждала осъществима, тъй като подходящият момент бил настъпил. Българските войски достигнали до Константинопол и го обсадили.

След като се запознал с укрепените съоръжения и с организираната отбрана на града, Симеон се отказал от намеренията си да превземе Константинопол и започнал преговори. Споразумението за сродяване на двете властващи семейства – българското и византийското (сключване на брак между император Константин VII Багренородни и една от Симеоновите дъщери), щяло да постави българския цар в благоприятно положение за осъществяване на честолюбивите му намерения, което осигурявало възможност да упражнява влияние върху политиката на Византия.

Но това споразумение скоро рухнало поради събитията в самата Византия. Следва преврат през 914 г. Патриарх Николай Мистик е отстранен от регенството и властта поела императрица Зоя – майка на Константин Багренородни, която отхвърля споразумението за брак. Симеон отново прибягва до оръжието. Военните стълкновения с Византия продължили и през 915 г.

На практика почти до смъртта си с кратки прекъсвания Симеон е в непрекъснати военни действия с Византия
Летописците съобщават, че преди решителния сблъсък с българската държава и нейния владетел цар Симеон-Велики, Византия е предприела активна дипломатическа и военна подготовка на войната с цел осигуряване на своя тил от към постоянния си противник арабите, от които търпели огромни неуспехи.

Тъй като империята не можела да разчита само на собствените си сили, императрица Зоя била принудена да вземе решение за сключване на мир с арабите и „да прекара цялата войска от Изток, за да води война със Симеон и да го унищожи”. Било решено да се организира широка коалиция, за да може да се справи с българските войски и да ликвидира амбициозния български цар Симеон.

През юни 917 г. е сключен мирен договор с Арабския халифат и споразумение за размяна на пленници. По този начин Византия освободила своите войски, заети по това време на изток срещу арабите и можела да ги насочи на запад срещу българите. Едновременно с това империята търсела съюзници, които да атакуват България в нейния тил. Византийските управници се опитали да организират антибългарска коалиция и да привлекат на тяхна страна печенегите, както и маджарските и сръбски племена.

В съчинението си „За управление на империята” Константин VII Багренородни съобщава за опит на Византия да привлече сръбския княз Петър Гойникович, а чрез него и унгарците. Другият възможен съюзник на Византия били печенегите. С тях Византия също водела преговори. Целта била в решителния момент византийската флота да прехвърли печенегите през река Дунав в българските земи и да нанесат удар в тила им.

Узнал за тия намерения на империята, опитният високо образован за времето български владетел, стратег, дипломат, воин и пълководец цар Симеон проявил голяма далновидност, дипломатическо умение и успял не само да осуети опита на Византия да привлече на своя страна една широка коалиция, но и да привлече за съюзници унгарците и по-голямата част от печенегите. Съюзът с печенегите за българите бил от особена важност и той бил решен сполучливо.

Българите положили всички усилия, за да задълбочат връзките си с тях. Сведения за тази политика на българския владетел дава патриарх Николай Мистик, който съобщава „че българите полагат голямо старание да привлекат също и печенегите и някои други народи и племена по онези места за нападение и война против ромеите… И тази работа е постоянна грижа на българите, така че те се стремят да свържат чрез бракове децата си и да установят съюз с печенегите”…

Все пак Византия успяла да привлече на своя страна някои родове от печенегите, населяващи земите в съседство с Кримския полуостров, но не успяла да получи съществена помощ от тях. Преобладаващата част от племената на печенегите били в много добри отношения с българите и участвали във войната на тяхна страна.
И така при голямата дипломатическа надпревара преди решителния сблъсък между Византия и България, надделява българската дипломация.

В резултат на подготвяната и от двете държави война през 917 г., България умело успяла да изолира Византийската империя от околните народи. Нещо повече, българската дипломация успяла напълно да обърка византийския план и дори да привлече на своя страна маджарите и печенегите, които не изпълняват поетите ангажименти към Византийската империя. В един пасаж от „Чудото на Св. Георги”, византийски летописец съобщава: ”…Надигнали се с преголяма сила срещу нас, християните, народите на Запада, сиреч българите, угрите, скитите, мидите и турките ”. Пояснява се, че под наименованията ”угри”, ”турки” и „скити” трябва да се разбират маджарите.

Византия от своя страна извършила голяма военна подготовка и организация. За участие във войната, съгласно източниците били приведени в бойна готовност въоръжените сили на цялата империя. Византийската войска наброявала 62 000 души, от които 12 000 войници. Това била огромна за времето армия. Командващ сухопътната войска бил прославилият се във войните с постоянния и упорит противник – арабите, храбър византийски пълководец, доместикът Лъв Фока. Двата отреда били командвани също от видни византийски военачалници. Византийската бойна флота също била приведена в бойна готовност, командването на която било поверено на Роман Лакапин – бъдещ византийски император. Били взети мерки за повдигане бойния дух на войниците. За целта предварително били раздадени заплатите им. Изпращането на войската станало тържествено край Константинопол, където главният свещенник на двореца накарал всички да коленичат и да се закълнат пред кръста, че ще умрат, но ще постигнат победа. Сухопътните войски се отправили към Анхиало (Поморие), а военният флот се отправил към устието на р. Дунав. Всички били уверени и очаквали края на Българската държава.

Съгласно византийски източници, Симеон сформирал 60 000 армия, в състава на която имало маджарски и печенегски отреди. Във византийски източници (”Чудото на Св. Георги с българина”) се съобщава, че „българите и техните съюзници маджарите и печенегите” не само опустошили близките там области, но щели да разорят и „нашия царстващ богоукрепен град”, което показва, че след разгрома на ромеите те са взели участие в бойните действия и в следващото преследване, чак до Константинопол.

На 20 август 917 г. българските войски, предвождани от цар Симеон – Велики извоюват бляскава победа над ромеите. Знаменитото сражение става при срещата на българската войска с ромейската, недалече от Анхиало (Поморие) в равнинната местност при река Ахелой, близо до Черно море. Само един от византийските автори (Скилица-Кедрин) твърди, че битката е станала на 6 август, което според специалистите води до предположението, че преди решаващата битка на 20 август е станала предварителна бойна среща между предните конни части на двете страни, след което българската конница е побързала да се оттегли към Анхиало (Поморие), където се съсредоточили главните български сили. Сухопътните войски на ромеите били съсредоточени в района на крепостта Анхиало и там са устроили укрепен лагер. Флотът продължил към устието на Дунава, за да изпълни съюзническите си задължения към печенегите.

Българските войски преминали през Стара планина и се насочили в района на височините северозападно от Анхиало. На 20 август 917 г. византийските войски били изведени от лагера край Анхиало и построени в боен ред. Замисълът на византийското командване бил главният удар да бъде нанесен с левия фланг на техните войски, за да може да бъде препречен пътя на българите към старопланинските проходи и по този начин да бъдат разгромени. Българската армия била под командуването лично на цар Симеон, а византийската – под командуването на великия доместик Лъв Фока.

Българският цар ръководел битката от подходящо избран малък хълм, възседнал своя кон. От тази позиция той имал прекрасна видимост и много умело ръководел своята войска в хода на сражението.

Според византийски източници, ромеите встъпили в бой с авангардните български части, строени срещу тях. В началото на битката те имали превес и успели да ги отблъснат. Обстановката се усложнила при отстъпването на българите от височините към р. Ахелой. В този момент цар Симеон, ”човек смел и и извъндредно войнолюбив” според Лъв Дякон, който внимателно следял сражението, ”застанал на едно удобно място, отправил българите срещу ромеите (защото той не допуснал бягството на своите да бъде безредно). „Като насърчил своите хора, Симеон се спуснал с цялата войска”; с други думи вкарал в битката своя резерв „и превърнал бягството й в нападение”. Според византийския патриарх Николай Мистик, Симеон лично повел в битката резерва си, тъй като конят му бил убит (или ранен спред други източници). Отстъпващите български части се спрели и на свой ред също се обърнали срещу преследващия ги противник. Резервът бил насочен към тила на главните византийски сили, а не към техния стан, тъй като в хода на сражението ромеите се разколебали и започнали да отстъпват и побягнали към Месемврия (Несебър), а не към Анхиало. Това било много успешно използувано от Симеон, който с блестящ маньовър и бързо настъпление успява не само да прогони ромеите, но дълго да ги преследва до пълното им тежко за тях поражение. При това на пътя на ромеите застанала тинестата и дълбока в мястотото за преход река Ахелой, където те били настигнати от българите и напълно разгромени. Силно изплашените и объркани византийци, след като дали много жертви, от обикновени войници до важни военни стратези, го ударили на паническо бягство. Теофан свидетелства: ”И тъй като божиите решения са неиздирими и непроследими – ромеите и цялата войска били обърнали гръб и настъпило всеобщо бягство и страшно ридание. Тъпчели се едни други, други били избивани от враговете. Настанало кръвопролитие, каквото от векове не било ставало”. Трагедията и катастрофата на ромеите е описана много убедително в житието на Св. Георги „И едни били избити от меч, други се издавили в морето, трети пък погинали, задушени и смазани от конете или поради друго някое насилие, като всеки намерил по различен начин смъртта си. Други пък били заловени пленници, а само малцина едва избягали и се спасили”.
Главнокомандващият ромеите Лъв Фока едва успял да се спаси също с бягство в Месембрия, откъдето отново се спасява с бягство, този път с кораб., тъй като крепостта била превзета от българите. Останалите византийски военачачлници били избити. Българската войска преследвала ромеите североизточно от р. Ахелой. При с. Равда се намира местността Кокалос (Костите), където според преданието войските на цар Симеон избили много ромеи, костите на които дълго време белеели. Северно от от с. Ахелой се намира Царев връх. Изказва се предположение, че цар Симеон именно от него е ръководил преследването на разбитите ромеи.
Според византийски източници от 10 век, жертвите на византийците достигнали 60 000 души. Следователно, само около 2 000 успели да се спасят. Това се потвърждава от Лъв Дякон, посетил.полесражението 50 години по късно: ”И сега още могат да се видят купища кости при Анхиало, гдето позорно беше посечена бягащата войска на ромеите”. В друг източник се съобщава: ‘Тогава гърците претърпели такова поражение, че дълго време след това полето било покрито с кости.” Жертвите от страна на българите са били около 20 000 души, предимно от авангардните части в центъра.
Изпаднала в тежко положение, Византия направила нови опити за дипломатически ходове, за да може да се измъкне от незавидното си положение. Изпратено било послание до цар Симеон, имащо за цел да смегчи гнева на българския владетел.
След битката при Ахелой българската армия, под командуването на цар Симеон, взела изцяло инициативата на военните действия срещу Византия в свои ръце, предприела стратегическо преследване на противника към Константинопол. С блестящ маньовър продължило настъплението, независимо от опитите на византийската империя да смегчи гнева на българския цар чрез дипломация, целяща да оправдае влошените отношения между България и Византия. Симеон не се поддал на този ход и навлязъл с армията си доста навътре в земите на ромеите, без да срещне съпротива и нанесъл още един тежък удар при Катасирти, близо до Константинопол. Лъв Фока се опитал да организира своята армия и да спре българите при едно ненадейно нощно нападение, но претърпял ново поражение. По този начин пътят на Симеоновата войска към Константинопол бил открит. Преди да продължи настъплението си, той решил да се справи и със сърбите, които преди Ахелойската битка имали враждебно отношение към българската държава. Симеон нямал намерение да предприеме обсада на Константинопол, докато не си осигури сигурен тил откъм сърбите. Той изпратил една армия във владенията на сръбския княз Петър Гойнович. Походът на българската армия, предвождана от кавхан Теодор Сигрица и Мармаис завършил успешно. Сръбският владетел бил убеден от двамата български предводители да се яви на лична среща с тях. Така той бил заловен и отведен като пленник в Преслав, където умира в затвор. За владетел на сръбските земи бил поставен Павел Бранович, синът на ослепения от Петър Гойнович Бран Мутивирович, избягал в България, след неуспешна борба на баща му срещу Петър Гойникович. В резултат на тези си действия цар Симеон – Велики успял да премахне влиянието на Византия над сръбските племена, земите на които станали българско владение. Същевремено Симеон станал господар на земите в Тракия, които достигнали до постъпите към Цариград.
През следващата 918 г. Цар Симеон предприема още една решителна крачка преди решителната атака на византийската столица. Застанал начело на своите войски, българският цар навлиза дълбоко във Византийските територии и достига до Елада, която подлага на разрушение. Разрушава Тива, пленява част от населението, една част от него отвежда със себе си, друга част прогонва в Пелопонес и по Егейските острови. Съвременните историци предполагат, че този подход на българския цар е представлявал подготовка за решителния щурм на Константинопол.
Войната през 917 г.с битката при р. Ахелой в българската историческа летопис е определена като връхна точка в двубоя между България и Византия по време на великия цар Симеон и най-голяма за времето в Европа. Тази паметна битка е една от най-славните страници на българската история от епохата на могъщата Първа българска държава. Победите на българските войски през 917 г. отстранили опасността, надвиснала над българската държава и защитили правото й на съществуване. Нанесен бил тежък удар на Византия, който подкопал нейната военна мощ и разклатил политическите й устои и престиж. Българската държава при Симеон достигнала върхът на своето политическо и военно (стопанско и културно) могъщество.

Послеслов
Военната летопис, свързана със Средновековна България, преди падането под турско робство, свидетелства за решаващата роля на държавата с нейната добре организирана военно-административна машина, осигуряваща възможности да събира и подготвя големи за времето си армии, да си поставя съществени общо-политически и етнически цели и изпълними задачи за тяхното решаване, използвайки изкусни методи на резултатна дипломация, каквато се проявява при далновидния Симеон. Не буди никакво съмнение фактът, че без добре организирана държава не биха били възможни блестящите победи на българската войска, не би било възможно да се укрепят и разширят границите с нови области, населени от славяни. Безспорно, ролята на държавата се откроява като основен фактор на развитието на Средновековната българска държава. Съществена роля при това са играли и отделните личности. Изтъкнати владетели и пълководци, като Аспарух, Крум и Симеон, със своя личен пример, смелост, непоколебима воля и решителност са оказвали решаваща, понякога съществена роля за реализация на поставените цели и за постигане на успехи. Нашите прадеди са проявявали един затрогващ и типичен за времето си патриотизъм, следвайки неотклонно своите владетели и пълководци. В името на този патриотизъм, на това родолюбие, нашите предци са се сражавали със себеотрицание и безпримерен героизъм, защитавайки земите си. В такъв случай водените многобройни успешни войни са не само дело на изтъкнатите пълководци. Те са дело на целокупния български народ – на тези, които се сражават на бойното поле и на тези в тила. Българският народ с неговите морални и физически сили поема на плещите си всички трудности и страдания в тила, свързани с всяка една война и с жертвите на бойното поле. Така че главната действаща сила е народът, който е бил добре организиран в средновековната българска държава, достигнала до най-висок връх и най-голямо могъщество при Симеон Велики…
С гордост и преклонение пред победите и възхода на българската държава, пред нейните владетели и храбри воини, като далечни потомци на нашите корави и славни прадеди, ние можем високо да заявим, че народът ни е успял да се кали в тези стълкновения, борби, битки, сражения и войни, успял е да съхрани своята национална същност, самочувствие, достойнство, жажда и воля за свобода и съществуване през следващите столетия на робство, мъчения, трудности и духовен мрак, за да възкръсне България от пепелищата, да я има днес, сега и в бъдеще, докато могъщата за времето Византийска империя отдавна не съществува.
д-р Богомил Великов Колев

Забележка:
Материалът е подготвен, като са ползвани сериозни исторически източници и проучвания на книжен носител