botev_hristo2В наше време името на Ботев е свято, знаят го и млади, и стари. Смята се, че творбите му са били на почит веднага след Освобождението. Уви, нещата са доста по-различни.

В края на 1875 г. в Букурещ излиза книжката „Песни и стихотворения от Ботйова и Стамболова”, която би могла да бъде определена като брошура, има само 72 страници. След половин година Ботев с четата се качва на кораба „Радецки”, тръгва към Врачанския балкан и загива на 2 юни 1876 г. Има и версия, че от българска ръка, но това никой няма да признае.

Идва Руско-турската война, създаването на Третото българско царство и на Търновската конституция, започват ожесточени политически борби в свободното княжество, появяват се и книги от малкото тогавашни писатели, предимно в Пловдив, столицата на Източна Румелия, където е съсредоточена българската интелигенция до 1885 г. (Съединението), че и години след това. Изпъкват ярки фигури в политическия и в културния живот, но името на Христо Ботев не се споменава, никой не знае, че имаме такъв поет и журналист, помнят го само неколцина от неговите съратници в Румъния. Така изминават години.

Навършва се десетилетие от Освобождението, но едновремешните възрожденски дейци са заети с управление на министерства. През 1888 г. в Русе Захарий Стоянов издава книга със скромното заглавие „Христо Ботиов, опит за биография”. Недълго след това, но след дълги усилия да издири творбите на Ботев, пръснати в разни наши емигрантски вестници и списания, издавани в Румъния преди Освобождението, Стоянов подготвя и отпечатва „Съчинения” (1888 г.). Някои от възрожденските дейци го питат с какво се е заловил, дори се изразяват язвително за неговия герой. Но Стоянов знае какво върши и отговаря, че от Ботев ще направи идол на българския народ и го постига. За жалост само година по-късно умира в Париж (1889 г.). И за него има версия, че е отровен. Едва на 38 години е.

Няма късмет Ботев с издаването на неговите творби – дъщеря му Иванка получава високо образование в чужбина, боготвори баща си, полага неимоверни усилия да издири всичко, написано от него (и пропуснатите от Захарий Стоянов заглавия), но внезапно умира на 30 години (1906 г.) и подготвеният с помощта на Иван Клинчаров ръкопис излиза след това (1908 г.). Изминали са 20 години, през които цели поколения не знаят за съществуването на гениалния Ботев. Едва след това започва издаването на творбите му, те постепенно влизат и в учебните програми и вече всеки ученик знае наизуст негови стихотворения. А трябва да напомня, че Ботев е автор и на публицистика, на социална сатира. Неговото творчество приобщава българската литература към европейската и едновременно с това е съзвучно с нашето народно творчество.

Първите писатели и критици, които започват да пишат за него са Иван Вазов (1881 г.) Димитър Благоев (1887 г.), Димитър Страшимиров (1879 г.), Иван Клинчаров (1910 г.), Цветан Минков (1926 г.), Боян Пенев (1931 г.) и др.
Интересна е историята на текста на „Символ-верую на българската комуна”, който е публикуван за първи път чак през 1934 г. от Георги Бакалов по препис от съвременник, но оригинал няма. А след 1944 г. се включваше редовно в съчиненията на Ботев, та дори в учебници.

Но тук трябва да прибавя, че съдбата на творбите на Ботев не е изключение. И неговият пръв издател Захарий Стоянов, има сходно непризнаване. Написва той трите томчета на знаменитата си книга „Записки по българските въстания , успява да издаде първите две, а третият излиза посмъртно (1892 г.), издаден от съпругата му Анастасия, дъщеря на баба Тонка Обретенова. Но авторът не е виждал грамадния том, който ние знаем, защото и тази невероятна творба е непозната за читателите в продължение на десетилетия. След отпечатването на третата част никой не се сеща за „Записките” и чак след около 30 г. забвение проф. Александър Балабанов публикува статията „Един класик на българската проза” (1922 г.), която мнозина възприемат като поредната приумица на странния учен. Но той успява да убеди издател и „Записките” за първи път излизат в един голям том през 1927 г. и стават достояние на масовия читател, а след това постепенно са включена в учебните програми.

Третият случай ще изглежда невероятен за мнозина – и стиховете на Никола Вапцаров имат подобна участ. Той издава една малка книжка „Моторни песни” през 1940 г. и е разстрелян през 1942ра. Казвам „малка”, защото я имаме у дома – съпругата ми Блага Димитрова успяла да си я купи, поетичната сбирка е като брошура, печатал я е за своя сметка, не намерил подкрепа, нито после особени отзиви.

Идва победата на неговите съратници през септември 1944 г., те започват да си издават книги, но за него никой не се досеща цели две години – изглеждал им твърде модерен. Тъкмо през септември 1946 г. по инициатива на неговия приятел и събрат Христо Радевски излиза за първи път стихосбирка на Вапцаров, съставена и с предговор от Радевски. (Трайчо Костов отказал да напише предговор – това ми довери Радевски.) След време идва посмъртната международна награда за

Вапцаров и у нас започват да се надпреварват да пишат за него и да го издават.
Сега се връщам много по-назад във времето, с подобна история от началото на XIX век. След тежки преживелици епископ Софроний Врачански (още не свети, такъв става чак през 1964 г.) заминава от Враца и Видин в Румъния (1803 г.). Там написва освен други текстове и знаменитата си книга „Житие и страдания грешната Софрония” (около 1811 г.), поддържа връзки с руски военни и дипломати, но последната година (или последните, дата на смъртта не е известна, смята се, че е починал около 1831 г.) прекарва в манастир край Букурещ.

След кон ч ината му руски дипломати вземат от манастира архива му, където е ръкописът на „Житие и страдания”. Така творбата остава неизвестна около век, защото се намира в библиотека в Санкт Петербург. Георги Сава Раковски успява да получи препис и я публикува за първи път през 1862 г. в пет броя на своя вестник „Дунавски лебед”. След 10 години Житието е отпечатано в „Списание на Българското книжовно дружество” – отново в Румъния и доста след Освобождението (1912 г.). Едва тогава книгата на Софроний става известна на българския читател и постепенно започва да се изучава. А тя продължава делото на Отец Паисий и е в основите на нашата възрожденска светска литература.

Сега да прибавя нещо за една от най-великите книги на нашата литература – „Строителите на съвременна България”. Първите два тома се появяват през 1910-1911 г., а второто издание излиза през 1973-та, след това и през 1990 г. Но колко поколения не знаят, че съществува такава невероятна творба.

Любословие по в. Труд | стр. 18 | ЙОРДАН ВАСИЛЕВ, 16.08.2014