116951986_BBC_357636cПреди  60 години ВВС пусна първите ежедневни телевизионни новини в Европа – и създаде феномена на интересната обществена телевизия

На пети юли 1954 все още малкото британски телевизионни зрители виждат странна картина: радиото се пренася в телевизията.

Няколко стоп-кадъра с актуални събития замръзват на екрана. Отзад звучи школуваният глас на Ричард Бейкър, който чете новините. Зрителите вече познават гласа от радиото и първите телевизионни анонси. Но … лицето ще видят едва година по-късно. Продуцентите решили, че физиономията на говорителя ще разсее зрителите от съдържанието на новините. Така, преди 60 години, първата телевизионна новинарска емисия на Би Би Си залага малък капан: презумпцията, че продуцентите познават зрителите по-добре, отколкото зрителите познават себе си.

ДА ПРИЗНАЕМ, САМАТА ВВС пада в този капан най-рядко. Може би защото наследява бляскава радио история, в която имперското и гражданското си подават ръка. Звездният миг на .Auntie”, “леличката”, е Втората световна война. Тогава

Радио ВВС надвива д-р Йозеф Гьобелс u неговата прочута реплика за повторената сто пъти лъжа. Оказва се, че най-добрата пропаганда е чистата истина. Или поне най-малко мръсната.

След войната ВВС гради своята телевизионна империя върху същите принципи – независимост, обективност и безпристрастност. Така се ражда концепцията за „обществената” телевизия. Тя е издържана директно от данъкоплатците и затова пази критична дистанция спрямо всяка власт.

ДНЕС ТЕЗИ ВРЕМЕНА ни изглеждат древни, но тогава моят баща е бил 20-годишен; за историята това е вчера. Та едва вчера телевизията била огромна, тромава и скъпа – и затова можела да я поддържа единствено държавата или огромен пазар. По тази логика първите телевизии в Европа са държавни, а в САЩ – частни. Обществената телевизия скоро превзема западната част на Европа. Нейната пътеводна светлина е ВВС.

Завръзката е в Западна Германия. Следвоенните немски медии израстват от вестниците и радиостанциите на английската, френската и американската окупационна зона; тоест приемат правилата на победителя. Така обществената телевизия ARD, сбор от няколко регионални канали, се гради по модела на ВВС: независима, безпристрастна, леко критична и малко лява спрямо управляващите християндемократи.

80-годишният канцлер Конрад Аденауер трудно понася това. Макар и демократ, неговата представа за медии е формирана по времето на Бисмарк. Аденауер планира създаването на още една, чисто държавна телевизия. Иска да е сигурен, че поне някой ще излъчи точно това, което държавата има да каже. Планът обаче се проваля. Оттук нататък в Западна Европа обществената телевизия няма алтернатива.

Тя се появява чак през 80-те. Телевизионният процес е станал по-лек и евтин; укрепнали, частните телевизии започват да превземат рейтингите. Channel 4 във Великобритания, RTL, SAT1 и Рго7 в Германия се превръщат в каналите на младото поколение – пъстри, цветни, деполитизирани и пълни с произшествия и шоу.

ДОБРЕ ПОМНЯ ТОЗИ МОМЕНТ: как европейските интелектуалци предвиждаха ценностен апокалипсис и яростно критикуваха „хали-гали” телевизията, базирана върху „инфотейнмънта”: информация и забавление в едно. С възмущение цитираха едно изречение на тогавашния шеф на RTL Хелмут Тома: „имахме щастието да присъстваме на едно нещастие”. Но светът не пропадна. Нещата се наместиха – и всеки намери нишата си. Примера отново даде ВВС.

Британският канал контраатакува по два фронта. Първият беше информацията. ВВС се разви и задълбочи: създаде няколко канала, включително 24-часов международен – и продължи да отстоява независимостта си. Новинарите му, редовно критикувани за своята „лява” култура, не се поколебаха да застанат срещу лейбъриста Тони Блеър в прочутата история с иракските досиета. Вторият фронт беше смисленото забавление: след като е шоу, нека да бъде качествено. ВВС отговори на реалити вълната със свое „интелигентно реалити”, което след това тръгна като вълна по обществените телевизии в Европа, включително и в България. Ето два от проектите: The Great Britons (“Великите британци”) и The Big Read („Голямото четене”).

ДНЕС ОБЩЕСТВЕНИТЕ ТЕЛЕВИЗИИ в Европа изживяват трудни времена. Много младежи се чудят защо трябва да плащат „телевизионни” данъци, след като така или иначе всяка покупка съдържа такса „маркетинг”, превръщаща се в телевизионни реклами. Но западните общества имат памет за силните времена на обществените телевизии – и ценят техните дарове: плурализъм, дълбочина, некомерсиалност и максимална обективност.

За жалост, в България (и по принцип на Изток) изживяхме тези 60 години сгъстено, за 25. И днес БНТ е най-недофинансираната обществена телевизия в Европа, зависима от бюджета и два пъти по-бедна от албанската. Но това е друг разговор. Да отбележим само, че страните със силни обществени телевизии са Великобритания, Германия, Франция, скандинавските държави. Дори в САЩ за малката, но интересна PBS се говори с уважение.

ВСЪЩНОСТ УВАЖЕНИЕТО СЕ ПЕЧЕЛИ бавно. Понякога един живот или една кариера не стигат. Не знам какво щеше да стане с ВВС, ако бяха упорствали с първата заблуда в първата си информационна емисия. Но те не упорстваха. И когато се оказа, че сред техните „звезди” е имало негодници и дори педофили, те не се побояха да покажат неизметения ъгъл на кухнята си.

По-добре да спечелиш критичното внимание на зрителите, отколкото нехайното и безразлично одобрение, което те дават на всеки, „когото показват по телевизора”. Днес зрителят може да ви се струва заспал, невнимателен, податлив на манипулация. Но повярвайте ми, той гледа. И вижда. Въобще, зрителят познава телевизията много по-добре, отколкото тя познава себе си.

28.07.2014 13:57 | сп. Bulgaria On Air | стр. 42; 43; 44 | БОЙКО ВАСИЛЕВ

[spider_facebook id=”1″]