Marko_Semov_0_1803875 години би навършил днес големият български народопсихолог, писател и общественик проф. Марко Семов. Той ни напусна на 18 януари 2007 г., оставяйки в българския дух и култура ярка следа – като зa няколко живота.

Внушителен беше диапазонът на неговите научни и творчески интереси, невероятна – бликащата му енергия. Гражданските си позиции той винаги е отстоявал със страст и свободомислие, зa което неведнъж е плащал скъпо.

Марко Селгов е автор на над 40 книги и няколко докулгентални филма, на сценарии, на стотици репортажи, есета, статии, лекции. Той беше доктор по философия и по филология, преподавател по журналистика, член-кореспондент на БАН.
Към съвременната действителност на страната ни Марко Семов подхождаше с поглед колкото проницателен, толкова гневен и ироничен.

Неслучайно текстовете му още дълги години ще звучат така, сякаш са написани вчера.
Публицистичната статия, която „Преса” публикува в спомен за видния интелектуалец и общественик, е от неговата поредица „Писма до България” (2005-2006 г).

Много е казано и изписано и все не достига за един плътен, добре изрисуван образ на българския политик.
На първо място в този образ седи самочувствието, че българин ли е – той разбира от политика, поради което е готов за всякакви политически постове: от съветник в общината до министър-председател. Само така можем да си обясним факта, че през последните години имахме министър-председатели, които до този момент един човек не са управлявали и ден трудов стаж не са имали. С което сложихме началото на едно поредно изумление на света от българския политически синдром…

И президенти такива имахме, и председатели на парламента. Да не говорим за шефове на парламентарни групи и комисии, за министри. За директори на телевизии и радиа, за главни редактори на вестници и за още какво ли не в нашата бързо ошашавена държавна машина…
Като ги гледа човек, понякога му иде да заплаче – дотам ли е опоскана България, че в министерските кресла се настаниха такива нищожества, които, като паднат от власт, и за овчари не стават, Мъдрият Буров поради това изрече великото си прозрение. „В България – казваше той – всеки селянин се смята готов за кмет.

Всеки кмет – за депутат, всеки депутат – за министър.” И добавяше многозначително: „В България министри са все бивши или бъдещи затворници”… И така закова една българска политическа аксиома, живаживеничка и до днес…
В САЩ с политика се занимават 3 до 5% от населението, във Франция 5 до 7%, а в България винаги има 150-200 партии…
Обяснението дава великият Бай Ганьо: „В България – казваше предприемчивият българин на Алеко – политиката е келепир, политиката е привилегия, политиката е постигане за малко време, с малко труд, с малка или с никаква култура на богатство и положение в обществото, които са недостъпни за писател, за учен, за среден бизнесмен. Пипнеш ли политическо кресло – пиши се вече в друго петолиние. Друг човек си, от друга планета. Оттам или в ковчег, или с полицай те изкарват”…

У нас в политиката влизат не хора, които са забогатели, а хора, които искат да забогатеят. Тук върви една пропаст между България и демократична Европа, която скоро няма запълване!
Бяхме стигнали дотам да купуваме сензори за задниците на депутатите, за да ги накараме да седнат в парламента и да гласуват…
Аз не зная има ли в света друг парламент, в който депутатите да са до такава степен безотговорни и махнали с ръка на държава, на дълг, на елементарна отговорност. Както не зная и какво става оттук нататък в такъв парламент, в който депутатите трябва едва ли не с пушка да се вкарват да гласуват…

Струва ми се, че нашето политическо обезумяване достигна границата на търпимостта

Как да върви държавата ни с такъв парламент? Навред по света, като кажеш „депутат”, се разбира национално отговорен човек. У нас се разбира келепирджия, в най-добрия случай – шегаджия.

И аз наистина не зная трябва ли тези 240 души до такава степен да се измъчват да идват до парламента, па било и с мерцедеси, или да ги оставим да си живеят живота, като преминем на сесии. Друго и да не стане, поне по-малко ще отделяме от немотията си за дупето на депутата, за мерцедеса, за новите им прически и костюми.

Колко парламента минаха – а имената на колко депутати помните? И като ги помните – какво от тях помните? Колко от тях влязоха в душите ви като хора, на които им е мило за България и българския народ?

Я помислете колко учени познавате, колко талантливи творци, колко учители – които едва свързват двата края. И колко бедни политици познавате?…

България ще стане нормална държава, когато политиката престане да носи келепир, привилегии и леснодостъпни и осигурени от закона кражби. Когато политиката стане място за добродетели, за достойнство и за патриотизъм.

Българският политик освен това никога не е виновен. По правило виновен е друг – ако не политическият противник, то външен враг. От времето на народопсихолога Тодор Панов и писателя Михалаки Георгиев до днес и в това отношение нищо ново. Сменят се идолите – и Германия беше идол, и Съветският съюз, и САЩ, ала една нова драскотина в политическото поведение на българския властник не се появи…

Но няма да е вярно, ако кажем, че в българския политически живот няма моменти на най-сакрална грижа за съдбата на българския народ. Има – и още как! Стига да се мерне телевизионна камера, микрофон да се яви – тогава, о, тогава… -каква болка за народната съдба избухва в душата на българския политик! Колко обича той пред микрофон да страда за Отечеството си! И колко загрижен е!
Да говорим ли за изумителния талант на българския политик да нанася удари под пояса? Каква изобретателност! Каква дълбока злопаметност, какво съкровище от злоба е душата му, ако неговото лично или на партията му положение е застрашено.

Българската демокрация е като обеднен уран – все нещо не й достига. Това нещо са времето и нравите ни. Не са повече от 10 фамилиите в България, в които поне 5 поколения поред имат висше образование. Като нямаме потомствена интелигенция – каква потомствена аристокрация да имаме? Като сме я секли и бастисвали, доколкото сме я имали – как да имаме демокрация? Бедният човек не може да бъде нито аристократ, нито демократ! А от играта на демокрация която е тъй характерна за българския политически живот, по-страшна е само диктатурата.

И то не във всички случаи. Една просветена диктатура може да бъде по-полезна на един народ от непросветената и фалшива демокрация, каквато за жалост! – е нашата.

Големият Петър Увалиев, когато говореше за българската демокрация, обичаше да казва: „Когато в една страна всичко може да се каже, то и всичко може да се върши”…

И може би словото, което обхожда Отечеството ни, трябва първо да се сети, че освен другото, то има и мисия, която стои недовършена.
Къде си, честно и неподкупно българско слово? Достойно и мъжествено? Което не шикалкави и не шмекерува? Което мре за истината?
Народът ни те иска и те чака! Защото истината е духовност…

А XXI век по думите на Айнщайн или ще е век на духовността, или ще е краят на човечеството. ..

Любословие по Преса | стр. 18 | 11.07.2014