Теофана ГайдароваГлавен асистент д-р Теофана Гайдарова преподава съвременен български език, както и специализирани курсове по лингвистика на текста и актуални проблеми на съвременната книжовна норма в Пловдивския университет „Паисий Хилендарски” от близо 20 години. Преди това е работила като учителка в езиковата гимназия „Иван Вазов” в Пловдив. Неотдавна тя внесе предложение в образователното министерство да се въведе обучението по български език в гимназиите като отделен предмет от литературата.

Г-жо Гайдарова, предложихте и в гимназиите да се изучава като отделен предмет български език, при това с акцент върху практическите умения. Но не е ли малко странно един абитуриент да прави диктовки?
– Никак не е странно, защото голяма част от абитуриентите не могат да пишат грамотно. Тоест това, което е трябвало да усвоят от I до IV и от V до VIII клас, просто не се е случило и затова се налага да се увеличи обучението по български език в средния и в горния курс, като се заложи на създаването на разностранни умения за употребата на езика и най-вече да се акцентира върху съставянето на текст.
Писането е сложен процес, но и устните текстове трябва да се съставят адекватно, а голяма част от учениците не могат нито да пишат, нито да говорят правилно.

– Означава ли това, че преценявате сегашното обучение като отвлечено, твърде теоретично и далеч от практическото усвояване на езика?

– Теорията е необходима. Ако искаме да пишем грамотно и правилно и да владеем принципите за създаване на текст, ние трябва да сме теоретично подготвени. Ако не знаем тео-
ремите, не бихме могли да решаваме задачи. Следователно теоретичната подготовка е задължителна, но не бива да се спира дотук, трябва да се създават умения за практическото използване на езика.

– Но в училището има и неуместно изучаване на теория. Например още в първи клас децата отговарят на въпроси от типа колко звука и колко букви има в думи като „ябълка”, единственият резултат от което е пълното им стъписване. Не е ли рано за това на 7 години?

– Напълно съгласна съм с вас. Даже бих казала, че до VII клас трябва основно да се развиват уменията да се говори и да се пише, а след това да се постави една по-сериозна теоретична база. Все пак децата от IX до XII клас са с поабстрактно мислене и с повече възможности за усвояване на теория. При по-малките е добре обучението да бъде дори по-занимателно, но да ги накара да се научат да се изразяват писмено и говоримо.

– Имат ли тестовете принос  в неспособността да се състави елементарен текст? При тях има елемент на налучкване, а и писането на текст не е основно.

– Не бих казала, че тестовете са вредни. По-скоро в нашата образователна система като цяло няма добре изградена система за проверка на знанията. Преди години понятие като тест въобще нямаше и децата бяха изпитвани устно, повечето семестриални изпити в университетите също бяха устни, писмените работи се даваха повече за домашни. След това решихме да изпитваме писмено и да правим предимно тестове. А те са само един елемент от проверката и оценката на знанията и уменията.

Сега в средното училище рядко карат децата да пишат домашни по български език и литература. Едно време се пишеха теми, сега писмените работи са сведени до две класни. А когато никой не изпитва
децата и устно, се стига дотам, че те не могат да формулират една теза. И каква е ползата, че част от тях знаят какво е съществително или прилагателно, след като не могат да се изразяват?

– Има ли паралели в нашата образователна система отпреди години на това, което предлагате сега – да се учи граматика и в гимназията?

– Всъщност и сега в горния курс на средното училище има учебници по български език – те са основно по лингвистика на текста и стилистика. Но проблемът е, че литературният материал е толкова голям, че учителите не могат да го преподадат. Вследствие на това те използват часовете по български език, за да наваксат с литературата. Затова предлагам езиковото обучение да е отделен предмет. За това са говорили още големи учени българисти като Любомир Андрейчин и Стоян Стоянов.

– Кой е най-големият парадокс на сегашната система това, че деца, които не могат да напишат вярно две думи, биват карани да анализират литературни творби?

– Това е един от парадоксите. Но според мен най-страшното е, че децата, дори да
прочетат един текст, не го разбират. Защото е неприятно, ако забравят кой е написал стихотворението „Майце си” или дори романа „Под игото”, макар че са българи и би трябвало да го знаят, но ако не могат да изразят мислите си. това вече може да се превърне в голяма пречка в живота им.

Ако прочетат един текст и не разберат смисъла му, лесно могат да се превърнат в жалки пионки в нечии ръце. Затова не искам никой да мисли, че смятам литературата за излишен предмет. Но той просто е различен от българския език и двата предмета не бива да бъдат преподавани заедно. Защото на практика в горния курс на средното училище български език просто не се преподава, учи се само литература.

– А не се ли страхувате, че литературоведите ще скочат срещу тези ви идеи?

– Литературата е прекрасно изкуство, което безкрайно обогатява личността. Но ако четеш Вазов, Талев, Емилиян Станев и не ги разбираш, не можеш да стигнеш до техните послания, всичко е безпредметно. Единствено от полза за литературното обучение би било отделянето на българския език. Не само аз мисля така, на същото мнение са професорите Михаил Виденов и Боян Вълчев от Софийския университет. Лошото е, че у нас кампанийно много се говори за разни неща, а после нищо не се променя.

– Може би защото обществото всъщност не е наясно колко тежък е проблемът с неграмотността. Май се плъзгаме веселяшки по ученическите и кандидатстудентските бисери и така пропускаме факта, че всъщност не е смешно?
– Обществото не само няма. то не иска да има представа. След като се заговори за повишаване на изискванията за успешно полагане на матурата, което е необходимо, защото не е нормално с 23 точки от общо 100 да се получава тройка, веднага имаше негативна реакция.

И учениците, и учителите, и родителите се страхуват от неуспех. Друг е въпросът, че това трябваше да бъде съобщено по-рано, а не един месец преди матурата, както се случи. И веднага се заговори – „Нека това не е за този випуск, а за следващия”, форумите са пълни с такива мнения, защото повечето от нас предпочитат децата им да имат дипломи, а не знания. Всеки е щастлив да се заблуждава, че след като децата му имат хубави оценки в училище, нещата са добре. В университетите е същото.

– Мислите ли, че и учителите имат вина за това, защото трябва да признаем, че част от тях си гледат доста формално работата?
– Във всяка професия има безотговорни хора и други, които работят сърцато и отговорно.

Цялото ни общество живее от много години в криза, а човек, който мисли за оцеляването, не може да бъде духовна личност. Затова хората не искат да бъдат тревожени с още проблеми, имат си достатъчно грижи в битието.

– Но ако някой ден училището наистина си постави за задача да обучи способни младежи ще се намерят ли достатъчно подготвени преподаватели? Не може да се отрече, че български език и литература преподават и учители, които също имат проблеми с правописа.

– Така е, но с времето нещата ще си дойдат на мястото, ако се тръгне в правилната посока. За тази цел обаче на първо място трябва да се реабилитира предметът български език в горния курс и да се въведе задължителна матура по български език, а тази по литература да е по желание, както са останалите учебни предмети.

– Вие сте от основните критици на новия правопи-
сен речник. Смятате ли, че в самата книжовна норма има пробойни, които са сред предпоставките човек да не може да се оправи с правописа?

– Смятам, че е време да се помисли за определена реформа в правописа и пунктуацията и зададените норми да са еднозначни – да не предизвикват колебания и съмнения. И може би е време да се помисли за закон за езика и да се създадат комисии към Народното събрание, които да работят за промени в нормата.

– Предлагате да отпаднат норми, които никой не практикува?

– Да. да кажем падежните форми при местоименията са вече почти архаизъм. Затова трябва да признаем на новия правописен речник, че той определи употребата им като задължителна в писмен текст. Може би това означава, че не са задължителни в устната реч.

Иначе казано, трябва да напишеш „Кого чакаш”, но в разговор можеш да кажеш и „Кой чакаш” и няма да е грешка. Така поне тълку ваме написаното в речника. Не знам дали това е най-удачният начин, но да приемем, че е първа стъпка към опростяване на нормата. За жалост и тук, както и в много други случаи, речникът не е еднозначен, което е недопустимо за такъв официален правописен справочник.

Другото е за членната форма, но когато се заговори за отпадането на пълния и краткия член и по-точно за даването на свобода за избор на членната форма при имената от мъжки род, много хора се възпротивиха. И най-интересното е, че най-активни бяха онези, които в коментарите си допускаха грешки при членуването. Правила съм експерименти със студенти от цял курс българска филология и не съм попадала на човек, който да няма поне една грешка при членуването. А това означава, че правилото е силно разколебано.

– Възможно ли е според вас след 50 години някой да води разговор като нашия, или тогава всички ще пишат на т.нар. шльокавица и никой няма да се интересува от проблемите на езика?

– Все си мисля, че нещата ще се поправят. Не може да бъдем безотговорни дълго време. В една книга попаднах на следната мисъл: „Ще дойде момент, в който всички материални нужди на хората ще бъдат задоволени. И тогава ще дойде ерата на духовността.”
Преса | стр. 8; 9 |
[spider_facebook id=”1″]