History time image1608 г. френският изследовател Самюел дьо Шамплен основава град Квебек. Квебек е първото значимо селище на европейците на територията на Канада. Днес провинцията е единствената в Канада, в която френският е официален език.

Квебек е най-голямата по площ провинция в северноамериканската страна, а градът е разположен в югоизточната част на провинцията, около устието на река Сен Лоран. Той е столицата на провинцията, в която най-голям град е Монреал, намиращ се на около 233 км на югозапад.

Първите коренни жители на Квебек са били инуитите, а първите френски колонизатори са се установили тук в тачалото на 1600 г., с което се полага началото на т.нар. население от Метиси. Основният им поминък е бил риболовът и ловът, както и отглеждането на царевица и зеленчуци.

Най-интересната част от града днес е историческата част, известна като Стария град Квебек или Вю-Квебек. Старият Квебек е обграден от 4,6 км стени, които са единствените запазили се укрепен градски стени, които могат да се видят в Северна и Южна Америка, на север от Мексико. Тази историческа ценност е включена в списъка със световното културно наследство на ЮНЕСКО през 1985 г. под името „Историческата местност на Стария Квебек”.

Друга забележителност на Квебек е базиликата Света Богородица и нейният интериор, изцяло обновен след пожар през 1922 г. Храмът е изграден в необароков стил, а в него могат да се видят картини и съкровища от времето на френското управление. Оригиналната постройка е издигната през 1647 г., а след което е реконструирана през 1771 г. Известна е като Нотр Дам дьо Квебек и също е част от културното наследство на ЮНЕСКО.

Стария град на Квебек е доминиран от великолепния дворец Фронтенак, който е уголемен модел на приказните замъци по долината на река Лоара. Разположено близо до катедралата това величе

 

ственото шато се забелязва от почти всяка точка на Квебек. Фронтенак е издигнат в края на 19 в. в стил късно Средновековие, а днес е превърнат в първокласен хотел.

1912 г. провежда се за пръв път Оперният фестивал в Савонлина във Финландия. Оперният фестивал се провежда всяка година в разположения край езеро средновековен замък „Свети Олаф”, построен през 1475 г.

Фестивалът е следствие от желанието за независимост на Финландия от началото на 20 в. По време на национална среща в замъка „Свети Олаф” през 1907 г. финландската оперна певица Айно Акте, световноизвестна по онова време, подхвърля идеята за създаване на такъв фестивал в замъка.

След 1917 г. фестивалът престава да се провежда поради сложната политическа обстановка във Финландия – заради Първата световна война, подписването на декларация за независимост, а след това и гражданската война.

През 1967 г. фестивалът отново е открит с постановка на операта „Фиделио” от Бетховен, изпълнена от млади финландски оперни певци.

1915 г. в Турция са пуснати в обращение първите банкноти.

Любопитен факт е, че през 2001 г. в Турция е пусната в обращение и най-голямата в света банкнота. По времето на отпечатването й, независимо от астрономическия й номинал от 20 милиона лири, тя е равна само на 12,5 долара. Само две години по-рано в Турция започват да печатат десетмилионна банкнота. Тогава властите обещават, че тя ще бъде последната толкова голяма банкнота, но не успяват да уържат на думата си.

Първите турски пари на стойност 1000 лири се появиха през 1927 г. Тази сума бе еквивалентна на 1,1 долара. През 1995 г. в Турция бе въведена в обращение банкнота от един милион лири, което представляваше 25 долара, а след две години се появи петмилионна банкнота, приравнена към 27 долара.

1940 г. започва „Операция Катапулт”, в която британската флота, идваща от Гибралтар, напада Френската атлантическа флота, разположена в Мерс ел Кебир. Операцията е проведена в периода до 8 юли с.г., като кулминацията й е битката при Мерс ел Кебир (край Оран, Алжир).

След поражението на Франция във Втората световна война, новото колаборационистко правителство подписва т.нар. Компиенско примирие с Германия, чл.8 на което гласи, че всички френски военни кораби трябва да се съберат в пристанищата за преброяване и разоръжаване под германски или италиански контрол.

По онова време френският флот е нареждан сред най-могъщите в света – освен многобройните единици от различен клас в състава му влизат и съвсем новите линейни кораби „Дюнкерк”, „Страсбург”, „Ришельо” и „Жан Бар”. Попадането на тази сила във вражески ръце би било изключително опасно за Великобритания. На 24 юни 1940 г. френският министър на отбраната издава секретна заповед, според която екипажите трябва да предприемат специални секретни мерки, за да не допуснат завземането на корабите от силите на който и да е противник или държава. Ако това все пак се случи, то те не трябва да попадат цели в противникови ръце.

Въпреки че е известено за френските намерения, командването на Кралския британски флот, опасявайки се, че по един или друг начин френските кораби ще попаднат във вражески ръце, спешно разработва операция Катапулт, целяща предотвратяването на тази опасност.

Като приоритетна цел са определени корабите в Мерс ел Кебир, за чието неутрализиране е създадено т.нар. Съединение H, базирано в Гибралтар. То се командва от вицеадмирал Дж. Съмървил и включва в състава си линейният крайцер „Худ”, линейните кораби „Валиънт” и „Резолюшън”, самолетоносача „Арк Ройъл”, леките крайцери „Аретуза” и „Ентърпрайз” и седем разрушителя.

През нощта на 3 юли британски въоръжени отряди внезапно атакуват френските кораби, намиращи се в английските пристанища. Единствено екипажът на подводницата „Сюркуф” в Портсмът успява да реагира при нападението, като при стълкновението загиват трима британци и един французин. Завзети са линейните кораби „Париж” и „Курбе”, подводницата „Сюркуф”, два разрушителя, осем торпедни катера и пет подводници. Френските екипажи са интернирани, като по-късно една част са върнати във Франция, а друга влиза в силите на Свободна Франция под командването на генерал Дьо Гол.

След дълги преговори, (реално започнали още преди стартирането на операция „Катапулт”) между английския главнокомандващ в Средиземно море адмирал Кънингам и командващия френската ескадра адмирал Жофруа, французите се съгласяват да разтоварят горивото си, да демонтират по-важните части от оръдейните механизми и част от екипажите им да бъдат репатрирани.

На 3 юли 1940 г. сутринта пред Мерс ел Кебир се появява „Съединение Н”. Вицеадмирал Съмървил изпраща в базата разрушителя „Фоксхаунд”, на чийто борд е капитана на Арк Ройъл Седрик Холанд, бивш военноморски аташе в Париж и кавалер на Ордена на Почетния легион, който е натоварен да води преговорите. Командващият френската ескадра, вицеадмирал М. Женсул отказва да се срещне лично с англичаните и изпраща флаг-офицера си, който получава пакета с английския ултиматум.

След поставянето на ултиматума, командващият френската ескадра вицеадмирал М. Жансул протака преговорите почти през целия ден – водещият преговорите Холанд е допуснат на борда на Дюнкерк едва в 16.15 ч. Докато текат преговорите, английски самолети хвърлят магнитни мини на входа на пристанището, за да не се позволи излизането на френски кораб. До 17.00 ч. няма постигната договореност и Съмървил поставя краен срок до 17.30 ч. за вземане на решение. Междувременно англичаните получават радиограма от главното командване с настояване за възможно най-бързо приключване на въпроса и предупреждение за евентуално пристигане на френски подкрепления – има сериозни подозрения, че ескадрата крайцери в Алжир се готви да окаже помощ на Мерс ел Кебир.

В 17.54 ч. английските кораби откриват огън. След като изваждат от строя три от четирите френски линейни кораба, англичаните пренасят огъня си по бреговите батареи и укрепления, но почти веднага след това по радиото и със светлинни сигнали от брега французите молят за спиране на огъня. Съмървил заповядва прекратяване на стрелбата в 18.12 ч. – около петнайсет минути след започването й. Същевременно той, под прикритието на димна завеса, отклонява ескадрата си по-далеч от обсега на бреговите батареи, оставяйки входа на пристанището открит и същевременно изпраща съобщение до французите, че ако не види техните кораби да потъват, отново ще открие огън.

В отговор на британския удар по базата в Мерс ел Кебир, през нощта на 4 срещу 5 юли френски бомбардировачи „Мартин 167” бомбардират английската база в Гибралтар, но без никакъв успех.

1962 г. след продължителна колониална война френският президент Шарл дьо Гол провъзгласява независимостта на Алжир от Франция.

През 1830 г. французите налагат своята власт в Алжир, използвайки като повод инцидент със свой дипломатически представител. На френските колонизатори обаче им се налага да водят жестока борба за всяка педя алжирска земя с местното население. По френски образец страната е разделена на департаменти, начело на които стоят префекти, а цялата страна се ръководи от генерал-губернатор.

През 1954 г. в Алжир е създаден Фронт за национално освобождение, чиято цел е отхвърлянето на френското господство и извоюването на независимостта на страната. Започва партизанска война срещу френските колониални власти. През септември 1959 г. Париж официално признава правото на независимост на Алжир, но продължава протакането с нейното предоставяне. В резултат от проточилата се 8 години война за независимост на Алжир са сключени т.нар. Евиански споразумения на 18 март 1962 г.
След провеждане на референдум (на 3 юли) е обявена независимостта на Алжир на 5 юли 1962 г. Пръв алжирски президент става Ахмед Бен Бела.

През 1965 г. е извършен военен преврат, и на власт идва Хуари Бумедиен, министър на отбраната и бивш съратник на Бен Бела. Той провъзгласява курс на строителство на социалистическа по идея, но прагматична по дух икономически и политическа система, с отчитане н алжирската специфика и без ориентация към какъвто и да е образец.

1971 г. Джим Морисън, водещият певец на групата „Доорс”, е намерен мъртъв в апартамента си в Париж. И до днес смъртта на Морисън си остава загадка

На 3 юли във ваната на парижки хотел е намерено мъртвото му тяло. Както твърди по-късно приятелката му Памела Кърсън, тя се събужда в 3.00  ч. през нощта от някакъв шум. Вижда, че Джим не е в леглото, и отива до банята. Намира го да лежи безжизнен. Вика полиция и лекар, който заключава, че смъртта е настъпила от сърдечен удар. Морисън е погребан четири дни по-късно в парижкото гробище „Пер Лашез”.

Неотдавна някогашен управител на парижкия нощен клуб „Алказар” заяви, че Джим Морисън е умрял от свръхдоза хероин в тоалетната на заведението му. Въпросният собственик, Сам Бърнет, пише книга „Краят: Джим Морисън”. В нея той разкрива укривани досега факти. Той изпада в шок, когато открива безжизнения певец. Моли лекар, който е в клуба, да го прегледа и той установява смъртта. Тъй като Морисън имал пяна по носа си и малко кръв, лекарят предполага, че е от хероин. Бърнет твърди, че двама наркодилъри изнасят тялото му от клуба и го отнасят в апартамента му в хотела. Те настояват, че той не е мъртъв, а е в безсъзнание. Бърнет иска да повика „Бърза помощ” и полиция, но неговият бизнес партньор Пол Пакини му нарежда да мълчи, за да бъде избегнат скандал и затваряне на заведението. Бърнет тогава е едва 26-годишен. Привържениците на тази история смятат, че тогава свидетелите не са проговорили от страх да не бъдат подведени под отговорност.

Морисън пристига в Париж през март 1971 г. Вече е една от най-ярките звезди от сцената, всеки знае хитовете „Break on Through” и „Light My Fire”, току-що е завършил албума си „LA Womanhe”, който става един от най-великите на „Доорс”. Междувременно го осъждат за неприлично поведение и обида, след като показва интимните си части на концерт във Флорида. Това води до отмяната на много негови ангажименти.

В Париж Джим води луд живот с приятелката си Памела Кърсън. Обикаля улиците и забележителностите, като носи със себе си навсякъде плик с творбите си. Злоупотребява с наркотици и алкохол и много скоро става напълно зависим от тях като мнозина други известни музиканти. Нощите си вокалистът на „Дорс” запълва с бурни партита в клуба на Бърнет. По онова време в него се събира парижкият елит, който се отдава на запои до зори. Чести гости са Мериън Фейтфул и Роман Полански.

1985 г. състои се премиерата на филма „Завръщане в бъдещето” в САЩ. Американската научно-фантастична приключенска комедия е режисирана от Робърт Земекис, по сценарий на Земекис и Боб Гейл. Филмът е носител на награди „Оскар”.

Историята разказва за Марти Макфлай – 17-годишен тийнейджър, живеещ в Хил Вали, Калифорния. Обикновено момче, любител китарист, и не понася да го наричат пъзльо. Единственият му приятел, освен приятелката му Дженифър, е ученият и изобретател д-р „Док” Емет Браун, смятан от повечето си съграждани за чудак, ако не и смахнат.

На сутринта на 25 октомври 1985 г., д-р Браун му се обажда и го моли да се срещнат в 1.15 ч. през нощта. Същия ден, след училище, Марти и Дженифър са помолени да дадат дарение за възстановяване на градската часовникова кула, ударена преди 30 години от мълния, която е повредила часовника, и той е спрял да работи.

Когато се връща у дома, Марти вижда, че семейната им кола е смачкана, а безволевият му баща Джордж бива тормозен от шефа си Биф Танън, който е взел назаем и блъснал колата. На вечеря майка му Лорейн си припомня как е срещнала Джордж, когато баща й го блъснал с колата си, докато стоял зазяпан по средата на пътя.

На срещата през нощта Док му показва ДеЛореан, който е преработил в машина на времето. Пред камерата на Марти Док обяснява, че колата е програмирана да се пренася в предварително зададено време, когато достигне 88 мили (около 140 км) в час, използвайки плутониев атомен реактор, за да получи необходимите за прехвърлянето 1,21 гигавата енергия. Като демонстрация как става управлението, Док въвежда на циферблата датата 5 ноември 1955 г. – денят, когато е изобретил флукс-кондензатора, който прави възможно пътуването във времето.

След това Док обявява, че смята да посети бъдещето. В този момент обаче се появяват с Фолксваген двама либийски националисти, от които той е откраднал плутония, и го застрелват. Марти побягва с ДеЛореана, и при опита си да избяга от националистите достига осемдесет и осем мили в час, и е прехвърлен в миналото…

След успеха на филма, през 1990 г. са заснети успоредно две продължения – „Завръщане в бъдещето 2” и „Завръщане в бъдещето 3”. Обсъждана е идеята за четвърта серия, но Майкъл Джей Фокс се разболява от Паркинсон, и участието му става невъзможно, а с това и заснемането на още серии.

1988 г. самолет „Еърбъс” на иранските авиолинии катастрофира над Персийския залив. Противовъздушната отбрана на американския военен кораб „Винсънс” сваля по погрешка гражданския самолет. Загиват 290 души.