Божидар КрапчевВсички в блока я наричаха „леля Коцева”. Дори не й знаеха малкото име, или вече го бяха забравили.
Веса и Манол Коцеви живееха на първия етаж. Бяха мили хора, сговорчиви, тихи. Не се скараха с никого. Не направиха никому забележка, че си изтърсва килимите от горните балкони. Не се сърдеха на домоуправителя, че все не успяваше да се справи с желязната входна врата, която се тряскаше при всяко затваряне, а от това се тресяха най-много прозорците на Коцеви.

На два пъти футболна топка почупи остъкления им балкон, но вместо да срежат кавгаджийски топката на децата, просто посъбраха пари, смениха дограмата, стъклата станаха по-дебели и вече само калните отпечатъци по тях показваха, че отново навън кипи живот.

С тях живееше и синът им. И той като тях – скромен, учтив, пръв излизаше да рине сняг през зимата, пръв се включваше в почистването около блока. Следваше „право” и точно след като записа трети курс, влак го премаза. Отиваше на море, за пръв път в живота си сам и пърхаше от радост. Тогава .. .

Коцеви съвсем стихнаха. Свиха се в себе си и тихичко съпреживяваха непрежалимото. Никой не ги чу да се вайкат, не се чуваха плач и увивания от тях. Само побеляха набързо, отслабнаха, посивяха лицата им. Вече почти не излизаха на раздумка по пейките пред блока. Отвреме-навреме се появяваше некролог за помен на момчето им, висеха тъжните листове по околните дървета и стълбове, докато дъждовете и ветровете ги отнасяха. До следващия некролог…
Васко живееше над тях. Вече навършваше 5 годинки.

Непрекъснато мънкаше на мама и татко, че иска сестричка и че всички в махалата имали, само той – не. И че децата от детската градина също си имали сестриче или братче, а той . . .И откъде, най-после, можело да се поръча сестричка, та и той да стане като другите деца. Не се знае – от мънкането ли, или от нещо друго ли, но един ден баща му, който обикновено го взимаше от детската градина, едва го дочака да си завърже обувките и да си нахлузи якето, перна го по врата приятелски и му обяви:

– Е, ще си имаш сестриче. Поръчахме го. Васката се разхвърча от радост, скочи на врата на баща си и го запритиска благодарствено с тънките си ръчички, трогнат от поръчката. Думи нямаше.

И зачаха. Ооооооооооо

В един мрачен, прогизнат от студения дъжд, ветровит, отвратителен ден, сгушена в шубата си, леля Коцева се прибираше от покупки. На изтривалката пред апартамента лежеше куче. Като видя стопанката, то се вдигна неохотно, обърна се към нея, после сведе очи надолу, пак вдигна глава и загледа леля Коцева с огромни, тъжни, виновни и молещи се очи. После приседна и само заразмита с опашката си по изтливалката.

Леля Коцева, смаяна и объркана, предпазливо бутна кучето встрани, отключи и си влезе. След малко открехна вратата – кучето лежеше с глава върху предните лапи.. Затвори. В една купичка надроби малко хляб, поля го с един черпак от вчерашната супа и изнесе приготвената гозтба пред вратата. Кучето не се нахвърли веднага, а я погледна с всичката възможна кучешка благодарност и едва когато вратата се затвори, лакомо започна да яде.

В късния следобед си дойде чичо Коцев. Той не обичаше особено много кучетата, а онова, което завари, бе неприятно отвсякъде. Влажно, кално, със сплъстена и мърлява козина, с омърлявени бело-сиво-кафяви петна и със сплескана в края опащка. Изобщо – никакво. Особено се ядоса чичо Коцев от познатата купичка, вече добре облизана и разбра, че зад гърба му се готви диверсия. Не вдигна скандал на жена си, но като седнаха да вечерят, избуботи:

„ Утре нова куче да го няма, ясно?”
Кучето се оказа кучка. Имаше го и утре, и вдруги ден, после още два дни, докато крепостта се предаде. Метнаха на врата на кучето едно кожено ремъче и то тръгна покорно с тях. Старото „нисанче” ги стовари пред кабинет на ветеринар, съученик на сина им. Прави той що прави, но след още две визити и след козметичните и хигиенни грижи на леля Коцева, опърпаното куче се превърна в чудесна нова жителка на блока. Кръстиха я Сара, защото било име еврейско, а според чичо Коцев евреите били хитри и лукави, особено когато завладяват чужди територии.

Кучката Сара, безродна по произход, незначителна и нежелана преди време, стана обитател на малкото предно балконче. После обсеби и обичта на дечурлигата от махалата. Стана игрива, гонеше наред с тях топката, плетеше им се в краката, не се противеше, когато я яхаха.

Децата я галеха, решеха я до изнемогване и честичко й носеха в торбички, окачвани на вратата на Коцеви, кокалчета, корички хляб, недоядено кюфте или някоя бракувана у дома храна. След един рожден ден в съседния блок й донесоха огромно кълбо от различни пасти и торти, останали след празненството, но леля Коцева събра децата на съвет и им обясни, че кучетата нямали някакъв си там орган и поради липсата на тази джунджурия не бивало да ядат сладко. Дори можело за умрат от тази работа, ако не се внимава. Децата започнаха да внимават…

Оооооооооо

Васко беше най-близък от всички със Сара. Детето изглежда поотмести мерака си за сестриче на заден план и се заплесна по кучето. Единствен той си извоюва правото да ходи у леля Коцева, да седи с часове до сандъчето на Сара на малкото балконче, да я милва и реше с един щърбав гребен и да й говори. Говореше й неспирно, тихичко и задъхано. Правеше паузи, сякаш очакваше отговор на безчетните си въпроси, но нищо, освен кроткия кучешки поглед и приятелски облизвания по ръцете не получаваше. Но и това му стигаше. На това се радваше безмерно и за това си мечтаеше, когато не беше с кучето.

Родителите на Васко се променяха пред очите му. Мама се беше позакръглила, престилката й някак смешновато стърчеше малко напред. Татко пък започна да върши все повече работа у дома. Не разрешаваше на мама да става за щяло и не щяло от масата, когато се хранеха. Той започна да простира прането, той качваше буркани от мазето, той водеше
Васко на детската градина.

Двамата си говореха като истински мъже за много работи, включително и за очакваното бебе. Оказа се, че за него трябва да се почака няколко месеца. Защото тези работи не ставали нито бързо, нито лесно, според васковия татко, без да навлиза в подробности. Васко не задаваше вече много въпроси, отвреме-навреме постискваше по-силно топлата таткова ръка и някак си по-разсеяно започна да приема наученото за идващото човече.

Една друга мисъл вече го завладяваше. Не че не се интересуваше от бъдещото си сестриче, ама ей така, полека-лека нещо по-осезаемо и по- леснодостъпно го занимаваше напоследък. Не му даваше мира. Напираше в него и искаше да изскочи навън, но момчето предусещаше не дотам хубав отговор. Веднъж се престраши и уж съвсем нехайно попита:

„ Тате, а бе ние не можем ли да си намерим отнякъде и едно кученце, а ? – и впери бързопремигващите си очета в татко.
„ Ама ти не разбра ли най-после че чакаме бебе ? Как така се размънка сега и за куче?
„ Не бе, тате, какво ще пречи кутре? Леля Коцева, нали я знаеш, си има една Сара. Само да знаеш каква голяма работа е А като дойде и сестра ми, заедно ще си играем, тримата. Кажи да, тате.

Последва поучение как не бива да има куче около бебе, как можело да му лепне нещо като болест, а и по-страшни работи бяха споменати. От всичко това се разбра, че Васко напълно е отрязан. Малкият се смълча и вече никога не повдигна този въпрос.

Оооооооооо

В това време Сара ставаше все по-неспокойна. Дращеше по балконската врата отвън, разбутваше яростно наредените по балконското рафтче неща, а когато леля Коцева я повеждаше навън, едва я удържаше. На прибиране подир тях се помъкваха песове, които обитаваха полянката зад трафопоста и зад поликлиниката. Тези квартални оръфляци имаха същия нещастен вид, какъвто имаше Сара преди да се намести у Коцеви. Едва пред входа на блока, с помощта на момчетиите от махалата сарините ухажори биваха прогонвани.

Сара стана нетърпима. Накрая чичо Коцев тайничко от жена си я изведе до колата, натовари я и я откара далече, далече извън града, в една кория. Там я пусна. Кучката хукна презглава, мушна се в ниските дървеса и дори не се обърна назад.
У Коцеви стана още по-мълчаливо. Второ същество губеха. Тъгуваха и този път много, но и двамата знаеха, че Сара е разгонена, че ще проодължи да буйства и че може да направи беля- Голяма дори беля!

Така минаха три мълчани дни. Чували сте, може би, че има мълчана вода, но тя се прави за здраве, за добро, дори така се разваляла лоша магия, казват запознати с тиу неща. Трудно се мълчи такава вода, но се трае. Но не е измислено по-трудно, по-черно зло от мълчаните дни. Живеят един до друг двама, които дълго са споделяли една любов, после са преизплакали и напреглъщали мъката от една непрежалима загуба, а сега, точно когато едва-едва замъждука едно притихване и примирение, когато отново едно същество, па макар и куче, ги отвлече от скръбта, не се и поглеждат, не ядат, сумтят само. Дори не излизат.

Те бяха заобичали Сара. А замахът на чичо Коцев сложи край на тази мъничка утеха.

Но точно след три дни, когато стопанинът си мислеше, че вече всичко е свършено, точно когато и децата в квартала приеха загубата и торбичките на коцевата врата секнаха, Сара отново цъфна на познатата изтривалка. Още по-оплескана, още по-раздърпана, още по скльощава. Пак лежеше с глава между лапите, но не помръдна нито като се струпаха децата, нито като я прескочи чичо Коцев и като да не я е видял, ядно затръшна вратата зад себе си.

„ Излез! Излез да видиш! Не можа да дочакаш внуче, но случи с куче! – по-нечестни и нестраведпиви думи надали са се избоботвали под чичокоцевите мустаци. Ако ги бе чула, леля Коцева щеше да го намрази. Но тя нищо не чу. Още от първите му гърмежи тя разбра, че е станало чудо и изхвърча навън. Хвърли се връз Сара, зацелува я , замилува я такава мръсна, рошава и смълчана, наговори й всички мили приказки, които й дойдоха на ум и прибра жалката мръсница. Къде ли е била, къде ли се е скитала, с кои ли песове се е заклещвала, какво ли е яла – леля Коцева не щеше и да знае.

Дори и как се е добрала отново до тях, през целия огромен и опасен град не я интересуваше. Важното беше, че Сара е тук. Още по-важно беше, че неминуемо ще роди. От този миг лицето на жената попросветна, доколкото може да е светло лицето на тъжаща майка. От същия този миг чичо Коцев замлъкна, трижди благодарен, че не е бил чут преди малко и напълно примирен с второто кучешко осиновяване.

После всичко тръгна по познатия ред: ветеринар, грижи, игри с децата, вечерни разходки. Появиха се пак торбичките, дори по-пълни от преди. Васко отново започна посещенията на балкончето, най-щастлив от всички. С две думи – хепи енд!

Ооооооооо

Майка му на Васко роди момиченце. Настана радост голяма, юрнаха се баби и лели, ахкаха, хвалеха и заплюваха срещу уроки бебето, пощипваха и Васко по бузите и се изнасяха. Родителите му също се вторачиха в бебето и някак той остана на по-заден план. Не, не ревнуваше. И той се радваше. Когато нямаше наоколо хора, той се облакътяваше на кошчето и дълго гледаше малкото човече.

Ама то там, на бялата възглавничка, не му приличаше много на човече, а на някакво мижаво, розово, гуреливо, заспало и примляскващо полуплешиво същество от вид, какъвто Васко дотогава не беше виждал. Посягаше понякога и да го погали с пръст, много внимателно, но веднага го скастряха:

„ Ти, като пипаш детето, изми ли си ръцете, с които досега си се ровил из сарината къделя?”

Да, беше ги мил, както винаги го правеше, но това не пречеше на двамата му родители както винаги да го питат. И той, както винаги, настръхваше – ядосан ли, обиден ли – не се знае точно и се отдръпваше от бебето нацупен.
Дни след това роди и Сара. Появиха се 6 кученца, но две не издържаха и два дни. Останалите 4, заедно със Сара, бяха прибрани от балкончето в един кашон в килерчето за дрехи, където едно малко прозорче правеше новата квартира хотел „четири звезди”.

Сара не мърдаше от кашона, постоянно облизваше маляците и допускаше до тях само леля Коцева, когато й носеше храна, или й сменяше водата. Никой друг вече не можеше да припари до царството й. Дори мустакатият мърморко, който реши да се подмаже и на Сара, и на жена си, като донесе за постеля едно старо кожухче – да вдигне още хотелската категория,, не бе допуснат от озъбената и ръмжаща Сара.

Васката веднага прилетя. Беше вече обиколил махалата и разнесе вестта:

„ Сара роди! Сара си има четири кутрета!”
Е, спорна беше тази есен за входа им – бебе у тях, кученца у Коцеви.
„ Лельо Коцева, нека да ги видя моля ти се!” – знаеше вече, че Сара не допуска никого до себе си.
„ Василе” – така леля Коцева говореше с него, когато му казваше важни неща. „ Василе, опасно е . Ръмжи и се зъби.

Настръхва цялата и може да те сръфа”.

„ Няма да ме ухапе, тя ме знае, приятели сме. Поглеждам ги, погалвам ги и изчезвам. Моля те! А и ти ще си до мен”.
Как да устои човек. Пристъпиха, но Сара оголи зъби, привдигна се застрашително, приглушено захърхори нещо в гърлото й. Сякаш предупреждаваше:

„ Бягай оттук! Никой не може да припарва до децата ми! Дори и ти!” – и го загледа мръсно.
Детето цялото трепереше от напрежение. Очичките му се насълзиха. Ту пъхаше ръце в джобовете на панталончето си, ту нервно ги триеше една в друга, като да му беше студено. Дишаше на пресекулки и стоеше с полуприсвити колена, като отвреме-навреме лекичко приклякваше и светкавично се изправяше. Леля Коцева разбра – детето е пред срив, а Сара е безкомпромисна. Затова се намеси.

Изведе навън Васко, после се върна, сложи повода на Сара и я поведе към балкона. Кучето тръгна неохотно . Затвориха я на балкончето и тогава Васко се втурна, видя четирите живинки – четири сиви топки с еднакви бели петна на челата си, почти без уши и без опашлета. Бутат се едно в друго и треперят ли, треперят. И всичките слепи!
„ Като сестра ми!” – помисли си Васко, погали кутретата, потръпна от допира с трептящите им топли телца, изпита огромното желание да ги гушне и четирите и да ги целуне, но яростният лай на Сара го пробуди от унеса и го принуди да отхвърчи навън.

Ооооооооо

Детето изцяло беше обладано от мечтата за куче. То разбираше, че няма да получи лесно веднъж отказаното съгласие на родителите си, но в себе си беше решил: ще имам куче! И не какво да е , а едно от тези топчести мъници на Коцеви. Заспиваше с тази мисъл, събуждаше се с нея. Ходеше на детската градина, беше послушен в къщи, поспираше се пред кошчето на бебето, гледаше го и някак си го оприличаваше със рожбите на Сара. Вече не си представяше живота си , ако не са събрани на едно място той, поотрасналата му в мечтите сестричка и едно игриво и красиво чедо на Сара. Играят, тичат, смеят се, закачат се, само радост бликаше от виденията на Васко.

А вече наближаваше рожденият му ден и татко му каза, че за доброто си държание в къщи и за предстоящия празник може да си поиска някакъв подарък, ей така, по желание. Тогава Васко реши:

„ Ще си взема кученце и тогава ще кажа на татко, понеже ми каза подарък по желание. Нали ми обеща? Иначе какво значи каквото си поискам?”

И като така реши мъжки да постъпи, започна да атакува:
„ Лельо Коцева, нали може да ми подариш едно кутре? Ще го гледам, както ти ги гледаш. „ – това беше по време на една вечерна разходка. Отговор не последва.

След два-три дни пак:
„ Лельо Коцева, едно бе, само едно кученце ти искам. На мен татко ми обеща. Хайде, чуваш ли?” – и припкаше подир нея, но встрани от Сара.

Ден – така, два – така, седмица – все така. Леля Коцева говори за всичко друго,, само дума не отваря по васковата молба. Кучката все бързаше за в къщи и отчаяните молби на детето увисваха в междублоковото пространство безответно.
Един ден някой позвъни у Коцеви. На прага – Васко.

„ Лельо Коцева, няма да мръдна оттук, докато не ми дадеш едно кученце. Което и да е!” – изрече всичко на един дъх и в знак на решимост се сгъна на земята, седна, прегърна колената си и мушна глава между тях. Подобна картинка представляваше преди време и самата Сара.

Тогава леля Коцева направи фаталния ход. После дълго време самата тя не можеше да си обясни как й е дошла подобна щуротия като мисъл, камо ли пък да я произнесе:

„ Добре де, ще ти дам кученце, ама ти ще ми дадеш твоята сестричка, става ли?” и се закиска, като да говореше с възрастен човек, човек с чувство за шега и за абсурдност. Но този случай, за жалост, не беше такъв.

Васко бавно изправи глава, замръзна така за миг, загледан нанякъде, после бавно стана, отърси си панталониките, обърна се и бавно заизкачва стъпалата към къщи. Леля Коцева пусна подире му някаква закачка, за да подчертае абсурдността на шегата си, но по стълбите казаното само прошумя и се пречупи в нестройно ехо. Нищо не стигна да пламналите уши на детето. И вратата на Коцеви хлопна.

 

Божидар Крапчев Божидар Крапчев – политически наблюдател, анализатор и коментатор. Специален сътрудник на медийна група Любословие – София, България. Началник на отдел Главен за район “Сердика”.
e-mail: bojidar@luboslovie.bg 

[spider_facebook id=”1″]

Още от автора:

Данаил Крапчев: Да живее България!!!

Данаил Крапчев: Да живее България!!!Данаил Василев Крапчев е изтъкнат български журналист, общественик и революционер. Със своята висока култура и стотици уводни статии Данаил Крапчев заема заслужено място в историята на българската…

Знамена”- телно

Знамена”- телноИмах изключителната слука да посетя САЩ преди доста време. Сега няма да ви занимавам с пътепис, а с едно особено преживяване. Бях там 17-18 дни. Време абсолютно недостатъчно, за да пишеш каквото и да е за…

К /о/лтурно

К /о/лтурноОтмина и този ден на Светите солунски братя. Някак си служебно отмина. Като изключим задължителните полукухи слова на големците по културните ни институции /един приятел ги нарича „инсталации”/,…

Откраднатият залез

Откраднатият залезДано да не ви се види много предвзето, но точно така стана – откраднаха ми залеза! Преди не много време мой близък направи ретроспективна изложба от фотографии, снимани от баща му, известният…

На кило*

На кило*На един голям столичен булевард построиха напоследък страхотни здания. Блестят целите в стъкло, отразяват слънцето отвсякъде и озаряват квартала с чужда светлина. Високи, горди, студени. Не се…

“Тревога” из спомените на Божидар Крапчев*

“Тревога” из спомените на Божидар Крапчев*Беше малко след полунощ. Новата 1944 год. Току-що звънна телефонът и ми обадиха, че си имам братче. -Пак ли, бе! – бе моята реакция. Вече бяхме двама,ставахме трима,докато мама и татко бяха сигурни, че…

Татко – спомените на Божидар Крапчев

Татко – спомените на Божидар КрапчевНикой не се е взел от нищото. Всеки си има корен. Един -по – дълбок и по- жилав , друг – хилав и неустойчив. Но корен ! От него поникваш , на него наливаш сили и едва след като израстеш, пускаш свои…

Божидар Крапчев: Данаил Крапчев беше демократ по сърце

Божидар Крапчев: Данаил Крапчев беше демократ по сърцеНа 3 март, в празника на България Любословие.БГ, публикува втора част от интервюто на  Божидар Крапчев с Андрей Велчев в което той споделя спомени за своят изтъкнат роднина, паметна фигура от…

Божидар Крапчев: Д. Крапчев е бил напълно независим

Божидар Крапчев: Д. Крапчев е бил напълно независимИнтервю на Андрей Велчев с Божидар Крапчев за електронното издание „Любословие”- Медия за медиите. 21.02.2014 г. София ТЕМА: Данаил Крапчев и неговото творение „Зора” Б.К. Преди да започнем, искам…

Щрихи за Данаил Крапчев

Щрихи за Данаил КрапчевСпециално за Любословие.БГ, Божидар Крапчев споделя спомени за своят изтъкнат роднина, паметна фигура от българската журналистическа история – Данаил Крапчев. Първи щрих. Чичо Данаил много…