5e_fil5otРайна, вече 20 години твоето предаване “В часа на синята мъгла” е духовна територия за спасение от чалгата (като естетическо, битово и морално понятие). Как си обясняваш дългия му живот, през всичките политически и културни превратности на съвремието ни?

– “В часа на синята мъгла” се превърна в проекция на начина ми на живот. То е моят свят и надявам се, не само моят. Тези 20 години съвпаднаха с 25-те години преход, в това число с култура на прехода или с прехода на културата. Оказа се, че въпреки политическите решения на властимащите и икономическите трансформации културата запази един паралелен свят. Ние живеем в паралелни светове.

До такава степен е силно омерзението от случващото се в обществения живот, че хора като мен, които носят идеализма в неговия чист философски смисъл, смятат, че светът на духовността и красотата е истинският. Бруталното ежедневие е измисленият свят. Културата с всички свои процеси, с всички минуси и плюсове на понятието “култура по време на демокрация”, имаше своите драми: ние трябваше да се разделим с мисленето, че държавата задължително ни обгрижва… Но последните тенденции от Европа сочат, че добрите резултати са там, където наистина държавната политика има своя официален и реален ангажимент към високата култура – към операта, към театъра, към симфоничната музика.

Това предаване няма аналог в историята на българските медии. То е най-продължително задържалото се в медийното пространство, единственото специализирано предаване за изкуство и култура, което е авторско и се поддържа от една частна медия. От сценария, гостите и идеите до реализацията чисто технически, вкл. и музиката, то е цялостен мой проект. Днес е много трудно нещо ново да се задържи повече от 2-3 години. Изключвам тук форматите “риалити шоу”, защото аз ги отнасям към комерсиалната култура. В българския радио-телевизионен ефир има рубрики за изкуство, но никъде няма два часа територия за култура.

Имам идея да се направи телевизионно предаване за публицистика, с дебат за жанровете, направленията, новите процеси в изкуството, но не съм намерила медията, която да го реализира.

– Кое те спасява от умората на живото предаване, от рутината на журналистическото всекидневие?

– Днес харесвам и обичам това, което правя, повече отпреди 5, 10, 15 години. Не знам как се случва – аз имам опит, но нямам рутина. Нищо не правя рутинно, много се вълнувам, имам своя си форма на сценична треска, не мога да се храня преди и след ефир. Избягвам срещи, за да съм напълно концентрирана върху диалога със събеседниците си. Това предаване се осъществява изцяло на живо, много рядко има записи. Нищо не ме е изморило в творчески план, освен няколко големи разочарования – пренебрежението от страна на колеги, че водя “елитарно предаване”, че не съм на екран, че не съм жури и др. подобни. Безкрайно обичам това предаване.

– Ти следиш непрекъснато процесите в културата ни. В морето от събития как съумяваш да подбереш акцентите, темите, участниците, които ще бъдат интересни за слушателите?

– Предаването проследява културния живот в целостта му, то обединява журналистиката с десетки видове и жанрове – литература, живопис, скулптура, симфонична музика, опера, оперета, джаз, балет, фолклор, кино, религия, образование… Старая се да има една златна среда между обективното и субективното: това означава почти денонощен интерес към събитията – по всички възможни начини, но най-вече чрез личния контакт.

– Каква е тайната на взаимодействието “водещ – гост”, как предразполагаш госта си да бъде откровен, да покаже най-доброто от образа си?

– Повечето водещи в българския ефир не са журналисти. Те са актьори, манекени, спортисти, всякакви други, но не и журналисти. В техните предавания се канят предимно политици или измислени звезди, като целта при разговорите е да се изкарат кирливите им ризи. Аз каня личности не за да ги критикувам или да любопитствам за личния им живот. Аз ги каня, за да светят! Да споделят живота си, защото за тях изкуството не е само професия, а начин на живот. Ние виждаме, че едни и същи хора от измисления елит на България обикалят сутрешните, следобедните и вечерните пространства в медиите. При мен е различно: за 20 години рядко съм повторила гост. Това показва какво богатство от творци имаме, които никой не ги пита какво мислят, медиите не ги показват, те са встрани от живота, а творчеството им е в кутия или на сянка.

– Разкажи за някои от най-интересните личности, участвали при теб в студиото на “Дарик”?

– Реализирала съм около 3000 големи интервюта. Мечтаех и се надявах “Дарик радио” да ми помогне да запазя за историята целия архив – да се дигитализира, да се съхрани на дискове и да се основе един златен фонд. До момента проектът не е видял бял свят, изисква инвестиции, които няма кой да направи. Пазя почти всичко, но много от записите на старите носители вече са изгубени. За 20 години имам само три задгранични командировки: през 1997 г. при папа Йоан Павел Втори по случай 24 май; после при гостуването на една голяма тракийска изложба в двореца “Куиринале” в Рим и третата е при откриването на българския павилион на кинофестивала в Кан (2006).

Защо казвам всичко това? Защото, ако аз бях пътувала повече, може би щях да имам колекция от интервюта със световни личности. И сега идва интересното: при мен, в студиото на “Дарик”, са гостували най-значимите фигури на българската и световна култура. Те са стотици: оперните звезди Николай Гяуров, Мирела Френи, Христина Ангелакова, Гена Димитрова, Александрина Милчева, Калуди Калудов, Александрина Пендачанска, Ина Кънчева; художниците Симеон Венов, Кольо Карамфилов, Светлин Русев, Георги Божилов-Слона, Христо Стефанов, Анри Кулев, Андрей Даниел, Лиляна Дичева, Никола Манев; писателите Николай Кънчев, Христо Фотев, Антон Дончев, Валентина Радинска, Михаил Неделчев, Иван Теофилов, Михаил Белчев, Ивайло Диманов, Захари Иванов, Дамян Дамянов, Надежда Захариева; актьорите Георги Черкелов, Таня Масалитинова, Георги Георгиев-Гец, Катя Паскалева, Стефан Мавродиев, Невена Коканова, Стоянка Мутафова, Стефан Данаилов, Ириней Константинов, Цветана Манева, Явор Милушев, Анета Сотирова, Тодор Колев, Стоян Алексиев, Джоко Росич, Мария Стефанова, Валентин Ганев, Бойка Велкова, Параскева Джукелова, Чочо Попйорданов.АнаМария Гюзелева, както и легендата Армен Джигарханян и сърбинът Любиша Самарджич; големи режисьори като Крикор Азарян, Рангел Вълчанов, Теди Москов, Бойко Илиев, Андрей Слабаков, Пламен Масларов; музикантите Васил Петров, Камелия Тодорова, Теодосий Спасов, акад. Христо Недялков, Максим Ешкенази, Вили Казасян и Лучано ди Мартено… Неизброими са…

– За да се прави такова многопосочно предаване, се искат не само познания, а и отношение, вникване до дъно в спецификата на всеки жанр. Самата ти се изявяваш в литературата, изобразителното изкуство, модерното визуално творчество, културологията. Коя е най-голямата ти страст?

– Живописта е моята стихия. До 20-годишната си възраст не си представях нищо друго освен живопис. Исках да стана сценограф. Но бяха две нулеви години в Художествената академия. Имам 7 самостоятелни изложби, реализирани в България, участвала съм в общи изложби. А последните години правя кураторски проекти с група художници. Единият се казваше “Петият сезон”, след това направих “Петият елемент” с 23ма художници – мултимедия, инсталации, четирите елемента на природата. Друг мой проект, реализиран с плеяда именити художници, е “На Шагал с любов”.
– Би ли издала книга с мислите на най-забележителните личности, които си интервюирала?

– Искам да направя монография с най-важното от моите срещи, но тя задължително трябва да върви със CD, след дигитализацията на записите. Имам още една идея, за която обаче трябва сериозна инвестиция и воля за реализация: за тази 20-годишнина да се направи не просто един коктейл – демонстрация на суета, а да създадем разкошен спектакъл, в който да се преплитат различните жанрове в изкуството с участието на част от моите събеседници. Списъкът от евентуални гости може би ще надхвърли 1000, това е огромна организация. А днес обществото ни отново е на вълна парламентарни скандали, аз не искам да правя този спектакъл просто така, за да мине незабелязано. Най-голямото удовлетворение за мен е благодарност на публиката. Продължават да ми звънят непознати хора, дори ми пишат хартиени писма, срещат ме на събития и споделят, че това, което са чули, им дава сили да продължат. “В часа на синята мъгла” е запазена марка на едно бутиково предаване, за което хонорарът е символичен. Ще минат години, преди да се осъзнае неговото значение за културата ни.