AVV_2974Уважаеми гости,

       мили колеги,

       скъпи фенове на моите разкази и картини,

                                                                              

Възможността да събера на едно място толкова много приятели, при мен не е често явление,затова, с ръка на сърцето, мога да кажа, че сега се чувствам изключително, изключително щастлив…

Никога не съм се надявал, даже и през ум не ми е минавало, че един ден мога да ви занимавам с подобни ръкоделия на моя мозък…

Но човек едно крои, Господ друго шие…

Поводът е представянето на моята девета книга, „Морско танго”. Заглавието взех от едноименен романтичен разказ, включен в сборника. Тангото е танц на влюбените… Съгласете се, че отнемат ли ни романтиката и любовта, грубите лапи челичени на битието ще ни смачкат…

Като гледам, в залата сме само „наши” и това ме подсеща за един анекдот, който ми разказаха в Москва, по времето на дядо Брежнев, когато магазинитев СССР бяха празни. Изведнъж плъзнал слух: по случай годиш-нината от рождението на Ленин, в месарницата на проспект „Горки” е пуснато месо!… Мигом се оформила опашка от 3 километра. След час месарят се показал и оповестил да останат само участниците във Великата Отечествена война. Опашката се стопила наполовина. След два часа излязал и казал да останат само носителите на медала за храброст, адмирали, генерали и военно-инвалиди. На опашката останали около сто души. След време се показал и обявил да останат само участниците във Великата октомврийска социалистическа революция. Останали четирима. Месарят ги вкарал в магазина, прегърнал ги и казал: „Другари, останахме само наши и можем да си кажем истината в очите. Месо няма!…”

Понеже тук сме само „наши”, истина, която мога да ви кажа, е следната:

След Художествената академия се впуснах да рисувам – плакати, оформления на книги, панаири и изложби, пътувах по света и у нас и времето никога не ми стигаше.

По тези причини, инкубационният период в писателското ми поприще се проточи с години… Признавам – вината е моя.

През това време видях много държави – чисти и мръсни, богати и бедни, подредени и разхвърлени, но пъпът ми е хвърлен тук и сигурно по тази причина продължавам да се насълзявам на песента на Цветан Радо-славов „Мила родино ти си земен Рай…”. Добре, че я избраха за химн…

До преди 28 години всичко вървеше спокойно..

През 1986 година, съвсем неочаквано, да не кажа внезапно, пропи-сах. Това стана по време на летуване на палатки над село Бойковец, в Етрополска Стара планина… Ей така – за 20 дена напълних една папка с разкази – спомени, случки, чуто, видяно, фантастика, любови, изневери, художници, ателиета, моделки… Нещата от живота, видени през моите очи. Просто, не смогвах да хвана всички идеи. Тайфун!…

Във „Военно издателство”, където бях главен художник, на шега издадох книгата „Дует за трима” с двайсетина разказа в 68 бройки, за приятелите. След време я допълних и отпечатах още 200… За самочувствие на титулната страница написах „Второ допълнено и преработено издание”, което си беше самата истина. Многократно коригирах и допълвах напи-саното. После включих още разкази и прибавих: „ІІІ допълнено и пре-работено издание”…

Какво да говоря повече – страст!…

Това беше началото… Големият взрив, както му казват астрономите.

Внезапно ме обхвана бяс за писане, направо – комплекс, че твърде късно съм хванал перото…

Оттогава досега написах 9 книги с над 260 разказа и две пиеси, – „Момичето от „Плейбой” и „Хипотетично”. Получих десетина награди, а идеите жужат в главата ми като пчелен кошер… Тъкмо свърша една, напира друга…

Естествено, авторът не може да обрисува целия живот, защото е необятен.

Конкретно при мен, става така – вземам една тема, вкарвам я в лабораторията на сърцето и я преработвам, както се вари например сладко от вишни. Когато гъстотата, вкусът и ароматът ме задоволят, изсипвам съдържанието в книга, слагам етикет „Буров”, пожелавам й „Добър път” и я пускам като японско хвърчило… Всяка книга има различна съдба – една отива във „Вторични суровини”, друга се предава от ръка на ръка и много хора ми благодарят за емоцията от написаното…

След премиера на моя поредна книга ме приеха в Съюза на незави-симите български писатели, а в по-късно бях избран за заместник-предсе-дател… Разбира се – не това беше целта ми. Сега времето съвсем не ми стигаше, защото и рисувах. А знаете, творческият процес изисква усамоте-ние… И ако трябва да бъда докрай откровен – започнах да ползвам това занимание като бронежилетка срещу несгодите на битието…

Това, с бронежилетката обаче е вярно само донякъде.

Съгласете се, че не е нормално художник, писател, или какъвто и да е творец, да се затвори в ателието си и да надяне бронежилетка, глух и сляп за ставащото под неговия прозорец, на неговата улица, в неговия град, неговата държава, неговата планета! Такъв, колкото и даровит да е, не е ли част от гражданското общество, си остава един нарцис и нищо повече.

Вече разбрахте – животът е това, което ти се случва, докато си правиш други планове…

Захванал съм се не с какво да е, а с един от най-трудните литера-турни жанрове – разказа. Тук няма плевели, многословие, вредни примеси, пълнеж, свински черва и локуми. Има синтезирана мисъл. 100 % екстрат – като при парфюмите. Другото са тоалетни води и дезодоранти, разредени в съотношение 1 : 100 000. Истинските парфюми са в малки опаковки, като късия разказ…

Оказа се, че няма броня, която да те опази по време на криза. И може би тук е майсторлъка – да извлечеш от негативното – оптимизъм, да наме-риш романтика в тривиалното, сивото и скучното… Разказите да предиз-викват радост, духовна наслада, музика, полет, извисяване над злобо-дневното, светлината да побеждава мрака. В палитрата на твореца, освен черно и сиво, да има и ярки цветове…

Накратко – „Морско танго” е сборник с разкази, в който ще намерите спомени, любов, страст, музика, звън на родопски чанове, вино „Мерло от Сакар”, разсъждения на психичноболни, почистване на Авгиеви обори, откриване на нафта в село Горен Припек и още ред каламбури…

Под секрет бих добавил – и междуредия, пълни с подтекст…

Та да се върна на кризата.

Тя, както пишат вестниците, нанасяла повече поражения в духовен план, отколкото в икономиката.

Е, и?

Някой да се е хванал да оправи държава, икономика, здравеопазване, образование?

Скоро попаднах на „бисери” от кандидатстудентски изпит по бъл-гарски език и литература в СУ от преди 2 години. Настръхнах! Представя-те ли си – тези тъпизми ги пишеха хора, решили да превърнат литерату-рата в своя професия. Да учат подрастващите на литература…

За да не бъда голословен, ще цитирам само няколко:

 

Поетите на ХІХ в. били леконравни и тях често ги убивали на дуел, но повечето предпочитали да се самоубият.

Руските войски били посрещнати с хляб и сол на Шипка и в Дряновския манастир, начело с Бачо Киро и поп Харитон.

Изведнъж въстаникът се сетил, че в джоба си има кремъклийка…

Неговите стихотворения бяха написани в рима, което не рядко се среща при поетите.

Андрешко бил заможен. Имал свиня и жена.

Генерал Вазов бил истински мъж и спял с обикновените войници…

 

Смешничко, нали? Смешничко, даже тъжничко…

Знаете, че изкуството е надстройка. Но когато базата е нестабилна, за каква надстройка да говорим?… Станахме последни по раждаемост, първи по смъртност. Студеното око на статистиката отчита, че се топим с по 8 души на час, 192 – в денонощие, 70 100 годишно. По един град като Велико Търново, например… За 3 години 3650 лекари и двойно повече сестри напуснаха страната. Изнасяме мозъци, внасяме – силикон…

Ама на някой от държавниците да му пука?… Поне аз не виждам такъв. Всеки гледа да води бащина дружина. Както казват в Якутия – ако не си водач на впряга, гледаш само задници…

За цивилизованите държави българите са 5 % честни хора, 5 % престъпници и 90 % – в постоянен преход от едната категория, в другата.

Журналистите наричат това – „Преходен период”…

Често се питам за мястото на писателя в това време разделно. Не може да си от двете страни на барикадата! Или си наковалня, или чук! Моят добър приятел Борис Димовски казваше: „Ако един творец не впрегне таланта си за доброто на хората, значи е слаба ракия…”.

Много автори, не издържали изкушенията на комерсиалното ни време, смениха барикадата и започнаха да пишат „по американски” – криминалета, еротични изповеди, откровена порнография, книги пълни с бандити, куршуми и кръв. Внушиха си, че като обърнат кавала, деветата дупка става първа, но такъв фокус няма. Пак са девета! Други „демо-крати” отрекоха Дякона Левски – бил убиец на младо момче, Христо Ботев – терорист, превзел с оръжие пътнически кораб, Никола Вапцаров и Пеньо Пенев – агитатори на Партията, един държавен мъж предложи да заменим кирилицата с латиница, а на 3 март 2013 г., президентът се въздържа да спомене, че сме се освободили от турско робство и нарече петте века – „продължително прекратяване на държавността…”, да не би да подразни нечие ухо… Ей това е майсторлък – и вълкът да е сит и агнето – цяло!…

Ашколсун, ефенди!

„Сега се опитват да ни превъзпитават хора, които до вчера ни възпитаваха…” – казва в една своя пиеса Иван Радоев и тя беше свалена.

Америка, ни тупа приятелски по рамото: – „Това е демокрацията – свобода на изявите, друсане с наркотици, екшъни, секс и кръв по телеви-зията, стрелба в училищата, еднополови бракове. Да си хетеросексуален е вече досадна отживелица…”

Искам да кажа – сами си вкарахме лисици в курника…

Добре че не е жив дядо ми, та да хване дряновицата…

Лозунгът на римските тълпи „Хляб и зрелища”, прегърнахме като наш. Духовна храна ни станаха безброй спектакли, с отвратителна етична хигиена: „Биг брадър”, „Мис мокра фланелка”, „Сървайвър”, „Мис дупе”, „Мис незнам си коя”, „Шоуто на тоя”, „Шоуто на оня”, „Шоуто на Азис”, на Иван, на Драган, гей-паради от Орлов мост, травестити и лесбийки – на Лъвов, а по телевизията разгонени гюбекохвъргачки демонстират силико-нови издутини и възхаляват секса… Нищо, че имаме Съвет за електронни медии – един абсолютно изкукуригал орган, изпразнен от съдържание.

….

„Погледнато формално – всичко е нормално. Погледнато нормално – всичко е формално!…” би повторил знаменития си рефрен, Радой Ралин. Веднъж при разговор с него, бай Тошо „го замолил” да обърне сатирата си в хумор, а Радой му отвърнал: „Ако си бях обръщал думите, нямаше да си обръщам костюмите…”

Годините, когато книгите се издаваха в тираж 80, 100 и 150 000 заминаха в историята. Вярно, доминираше идеологическата литература. Но по същото време се издаваха и Джон Стайнбек, Съмърсет Моам, Ърнест Хемингуей, Марк Твен, Джек Лондон, Балзак, Мопасан, Достоевски, Хашек, Томас Ман, Еразъм Ротердамски… Моето поколение си спомня „Новата вълна” в европейското кино, започнала с „Фотоувеличението” на Антониони… Вълна, която отпуши и социалистическите кинематографии – „Чешкото чудо”, с филмите „Старци берат хмел” и „Лимонаденият Джо”; полското чудо с „Пепел и диамант” и „Фараон”; руското чудо – с „Андрей Рубльов”, „Летят жерави” и „Четиридесет и първия”; българското чудо – с „Козият рог”… Тогава правехме по 12 – 15 филма годишно, сега един, два или нито един, а нашите артисти се натискат за участие в масовки на американски филми в Киноцентъра, /който също стана американски/ или в реклами за матраци, дамски превръзки и тоалетна хартия… С нахлуването на демокрацията чудесата в бившия Източен блок понамаляха, у нас – изчезнаха… Ако на световен кинофестивал извъртят българска лента извън класацията, го отчитаме за крупен успех…

Отвсякъде ни критикуват и сочат с пръст, цивилизованите държави затвориха границите и трудовите си пазари за цигани, българи и румънци. Те ни плюят, ние предлагаме София са световна столица на културата, та белким ни забележат и кандисат да вдигнат забраните…

„Културни сме значи! Булгар!… Булгар…!”

Споделяйки с вас тези нерадостни констатации, не си и помисляйте, че те присъстват в книгата „Морско танго”! От тях няма и помен! Писах я, наметнал бронежилетката, преизпълнен с оптимизъм. Даже често се зали-вах от смях и жена ми ме питаше добре ли съм, щом се смея сам пред компютъра…

В това ще се убедите, когато отворите кингата.

Знаете, че г-жа Историята един път галопира, друг път се влачи като костенурка… Все някога, обаче, нещата идват на мястото си… Както е казал Иван Хаджийски – „У нас се случва същото, което става и в другите държа-ви, но много пъти по-бавно и с огромни исторически разходи…”

В това виждам мисията на истинския писател – да ускорява извися-ването на духовността.

В това се крие и големият смисъл на изкуството.

Друг, според мен – няма!…
28 април, 2014, читалище „Славянска беседа”                       Р. Буров

 

[spider_facebook id=”1″]

Гост от Америка, разказ на Рачо Буров

Гост от Америка, разказ на Рачо Буров

Споделен само в Любословие: ГОСТ ОТ АМЕРИКА Истината в разказа надхвърля 100 % Джак от Маями, когото леля ми, кой знае защо кръсти Живко, се оказа интересен екземпляр. Като разбрал, че значителен процент…

Само в Любословие: Злато от Рачо Буров

Само в Любословие: Злато от Рачо Буров

Само за Любословие.БГ и първо за нашите читатели Рачо Буров споделя своето Злато: В ливадата над Горен Припек падна метеорит, вряза се в земята и от кратера бликна вода. Като казвам бликна, разбирайте…

Референдум от Рачо Буров

Референдум от Рачо Буров

Щом бай Здравко-Опозицията потегли за оня свят, селяните от Горен Припек решиха да си изберат кмет по новите правила. Може ли село, целунато от Бога, без кмет? Наоколо – ливади с тинтява и мащерка,…

Нафта от Рачо Буров

Нафта от Рачо Буров

Разказ споделен единствено за Любословие.БГ от Рачо Буров Нафта  Стрина Гина от Горен Припек беше оправна жена. Малкото й стопанство в задния двор, приличаше на образцов чифлик, гледан през обърнат…