popyordanovКнигата, написана от бащата на популярния български актьор Петър Попйорданов-Чочо не е биография във формат, в който обикновено са представяни наши и чуждестранни известни имена от сцената и екрана. По скоро това е изповед за живота и творчеството на един от младото поколение актьори които ни напуснаха неочаквано в разцвета на своя талант.Фрагментите от различни интервюта, публикации във вестници и списания през последните двайсет години, свързани с житейския му път, не само в личен план, но преди всичко чрез многобройните му изяви в театъра, киното и телевизията, оформят един критичен възглед за преживяното от поколението, което често се определя като поколението на прехода.

ДРАКОН И ТИГЪР

Преди малко повече от пет години по повод моята седемдесетгодишнина си позволих да напиша нещо като автобиография, или по-скоро част от спомени, свързани с преживяното през годините –инвентаризация на миналото, може би с желание да го направя по-приемливо, отколкото то заслужава.

Книгата озаглавих „Кадър по кадър”, с което внушавах своята обвързаност с киното. Когато ръкописът и снимковият материал бяха вече готови за предаване за предпечат и преди да се спра на споменатото заглавие, реших да избера заглавието „Преди да се разделим”. Тогава близки мои приятели, запознати с ръкописа, възразиха много категорично, че звучи прекалено песимистично и в някаква степен претенциозно.

Сега, пет години по-късно, се питам дали не съм бил прав. Моят опит за равносметка беше тогава адресиран преди всичко към най-близките ми хора, в това число приятели и колеги, с които съм бил свързан през годините. Желанието ми беше да не пропусна момента, защото никой не си знае дните. И сега, когато в течение на един месец загубих съпругата си и единствения си син, а аз, който исках да изпреваря момента, когато няма да бъда между тях, и да им оставя моите спомени – да си призная в тях грешките и съжалението, че не съм бил достатъчно грижовен към двете си най-близки същества, се оказах все още тук и напуснат от тях.

Трудно ми е да дам някакъв смислен отговор на въпроса за ударите, които съдбата ни поднася, и да посоча прага на поносимост както в библейския пример за праведния Йов. В най-тежките първи дни след погребенията на жена ми и сина ми и след всичко, което съпътстваше ритуала по православния канон, усетих необходимост само от едно-единствено нещо – тишина.

Сега знам, че тишината е свързана със самотата.

Една нощ, при поредно бодърстване и разсеяно четене на натрупаните да леглото ми поне пет книги, които прелиствах като телевизионен сериал, който не ме интересува, се зачетох в дневниците на Макс Фриш. Там попаднах на един от няколкото въпросници, с които авторът провокира читателя да се приобщи към търсенето на отговори на най-важните въпроси, вълнуващи човека. Почувствах се като при психоаналитик, от който търся помощ, за да понеса болката от сполетялата ме невъзвратима загуба и отчуждението от заобикалящата ме действителност. Въпросникът се състоеше от 25 въпроса. Прочетох ги няколко пъти и след това подчертах само шест. Тези шест въпроса ми трябваха.

10. На кого понякога ви се иска да преотстъпите собствената си смърт?

11. Ако в момента не се страхувате от смъртта, коя е причината: че животът ви тъкмо ви е дотегнал или че тъкмо се наслаждавате на мига?

17. Когато не разсъждавате за смъртта изобщо, а за своята собствена смърт, изпитвате ли потресение, тоест за самия вас ли ви е мъчно, или си спомняте хората, за които ви е било мъчно след кончината им?

22. Ако вярвате в царството на мъртвите, успокоява ли ви представата, че всички ще се видим там отново и ще бъдем вечно заедно, или тъкмо затова се страхувате от смъртта?

24. Ако обичате някого, защо не желаете да го надживеете, а предоставяте на него до страда за вас?

25. Защо умиращите никога не плачат?

Твърдението, че „времето лекува” и постепенно изтрива болката от отсъствието на най-близките хора, все повече ми се струва абсолютно невярно. Напротив, връщайки „лентата” със спомени от момента на тяхното отсъствие, започваш да откриваш нови неща за тях, даваш си сметка за свои заблуди и грешни представи, почваш да усещаш чувство за вина.

Общоизвестната максима „За мъртвия или добро, или нищо” за този, който е надживял собственото си дете, придобива друг смисъл. Той очаква от околните не толкова съчувствие за злочестата си съдба да погребе рожбата си, а в реакциите и поведението на другите иска по-скоро да усети значимостта на загубата.

Отношенията между баща и син са били често експлоатирана тема в литературата и в основата й винаги е доминирал конфликтът – като нещо непреодолимо и предопределено. И моите отношения със сина ми минаха през много изпитания и за двамата ни. Трудно мога да разгранича в кои периоди от неговото възрастово или професионално развитие са оказвали влияние върху характера на връзката баща – син. Скептичен съм и към търсене на обяснение в характеристиките на зодиакалните знаци – той Близнак, а аз Лъв.

Един ден ми донесе разпечатани основните черти на зодиите по китайския зодиакален календар. Според китайците – той беше Дракон, а аз Тигър. Каза ми, че мога да не чета за моята зодия, защото и по техния календар съм хищник, но да прочета за Дракона.

 

ДРАКОН – „ НАДАРЕН ЗА ВСИЧКО, НО… Драконът е изпълнен със здраве и жизненост. Изпълнен с искреност, той е неспособен на каквато и да е долна постъпка: лицемерие или злословие, и дори на елементарна дипломация. Доверчив е и винаги може да сгреши. Безпокои се и за най-дребни неща. Вкусът му към съвършенство го прави взискателен към самия себе си и към другите. Той е скрупульозен и лесно се гневи. Голям „дърдорко” е и думите изпреварват мисълта му. Невъздържан и ентусиазиран, той се пали лесно. Горд е. Има защо – надарен е за всичко: умен, своеволен, упорит, щедър. През целия си живот Драконът ще бъде далеч от нуждата, Може да успее във всяка професия. Ако се посвети на велика кауза или дело, ще ги доведе винаги докрай. За съжаление, ще има същия успех, ако пренесе дарбите се в услуга на злото: Той е победител.

Това е знакът на шанса, на най-голямата небесна сила и най-благоприятното астрологично влияние. Символизира живота и развитието.

Драконът блести ежедневно, но личността му е силна само наглед. Той не съществува реално, това е едно парадно животно, фабрикувана личност. Според нуждите той ще бълва огън, злато или вода, но след празниците ще го изгонят и като Феникса той ще се роди отнов