KVКакво очакват PR-ите от журналистите? А какво журналистите от PR-ите? Къде се объркват и къде се срещат? Но най-вече – къде се надлъгват, защото надлъгването е основата на определението „криворазбрана” комуникация.  От днес Любословие ще представя PR мениджърите на България за да научат нашите читатели за проблемите на комуникациите. Първото интервю на Андрей Велчев е с Камелия Величкова за ситуации, при които има първоначални различни очаквания и нагласи за връзката на PR-а и журналистика и за това къде могат и се срещат, проявявайки гъвкавост.

Камелия Величкова е доктор на философските науки, магистър по международни икономически отношения, по културология и по арабистика. Специализирала е в университета в Тюбинген, Германия. Тя е дългогодишен директор „Комуникации“ на Банка ДСК. Работила е в маркетинговите отдели на няколко банки в България. Има опит в стратегическото планиране за големи клиенти в сферата на бързооборотните стоки.  Била е лектор в СУ „Св. Климент Охридски“.  Била член на журито на Балтийските ПР награди през 2012 г.

Г-жо Величкова, в инструмент за какво са се превърнали комуникациите в 21 век?

По-скоро в начина на съществуване, в платформа, през която минават бизнес процесите, взаимоотношенията, самосъзнанието и самочувствието на съвременния човек.  Освен експертизата в своята си област от всеки човек се очакват и определени умения за общуване, “меките умения”  са равнопоставени, ако не и превъзхождащи по тежест Разбира се, превърнала се е, или по-скоро винаги е била, инструмент за пренос на въздействия и взаимодействия, независимо от посоката и съдържанието.

Вие подкрепяте ли мнението, че колкото по-социални стават медиите, толкова по-Асоциални стават читателите и аудиторията? 

Непрестанно се анализират процесите на общуване, които стават все по-виртуални, като че ли виртуалното става синоним на социално. Образът май окончателно измести гласа. Наскоро една позната ми разказа, че с дъщеря си, намирайки се в една и съща стая, си чатят, защото, ако си говорят, няма как да вмъкнат емотикони в разговора. Леко плащещо, нали? От друга страна, в общуването през социалните медии като че ли се завръщат наративът, притчите, цитирането на коани, мъдрости, сетнтенции, само че те не се разказват лично и на живо, а с посредничеството на умни машинки.

Пътят на комуникациите следва ли стриктно PR стратегията, определя ли я или е следствие на обстоятелствата?

Стратегиите, планирането, оценката на потенциални рискове са все неща, които придобиват все по-голямо значение в икономическото и обществено развитие. Обаче, действителността винаги е по-богата и изненадваща от всички сценарии, които сме нароили. Така че комуникацията си тече като едни много широки и разлати меандри, къде в правилна и предначертана посока, къде по изненадващи канали.

Когото създавате едно прессъобщение или послание до средствата за масово осведомяване-медиите не се чувствате като убиец на послание, което е станала стерилно и без острата на живият диалог?

Понякога да, прессъбщенията ми се  струват стерилни и униформени, не само заради носителя, но и заради следването на понякога хладни корпоративни клишета в съдържанието. Що се отнася до посланията, смятам, че те се излъчват на други, не толкова формални, нива, така че невербалното –  цялостното поведение на една институция или личност, начините, по които се отнася към своите клиенти и партньори, са от решаващо значение.

Пречи ли помага танцът на медиите с връзките за обществеността и PR в най-новият му вид и форма?

Не мога да определя рода и вида изкуство – танц със саби ли е, надпяване-спор за територия, нестроен хор ли,  Най-неприятното е, че по презумпция сме все от двете страни на барикадата, а тази барикада сами си я създаваме. Ясно е, че всяка институция, личност, както и всяка медиа защитава своите интереси. За съжаление, от  това губи общественият интерес, интерпретацията надделява над информативността, така че потребителите на информация не са в добра позиция.  Това, в което съм убедена, е, че не бива да се подценява интелигентността на читателите/зрителите. Не бива да се забравя за херменевтиката – умението да се изяснява и тълкува, да се осмисля и разбира, и че всяко четене е интерпретация.

DEK_6343

Няма ли нещо някак тъжно в множеството интервюто които четем всеки ден, не са ли станали по-тежки, безлични и лишени от човешкото – общуване и допир със сетивата?

Тъжното е, че са еднотипни , копи – пейст, после се цитират едни и същи изказвания във всички медии; че някаква умора и безразличие тегне и не дава поле на въображението нито на интервюиращия, нито на неговия събеседник. Разбира се, има и прекрасни изключения, които се помнят с години, и това не са гръмки наукообразни фрази, а симпатични житейски самопризнания.

Кое е най-силното оръжие на жена- лидер на комуникационен екип, която владее словото, и остава съпричастна  към посланието ?

Често на въпроса какво работя отговарям откровено : “синя каска”. Малко е пресиленичка метафората, но истината е, че съвместяването на разнопосочни интереси, били те на организация и медии, на външни и вътрешни публики, на хора и структури в самата организация и т.н. наистина изисква подобни умения. Създаването на невидими буфер при взаимоотношения с медиите, при кризисни комуникации, при вътрешни за една организация комуникации, омиротворяването изискват хладнокръвие, не само емпатия. Важен за мен е балансът между съпричастност и дистанция – да се идентифицираш с това, което работиш (важно е да споделяш морала на институцията или личността, за която работиш, за да нямаш вътрешен конфликт ). Трябва да си потиснеш егото, което не винаги е лесно.

Може ли подобно на женската суета да бъде задоволена журналистическата и с какво?

Имаше преди време една много хубава статия на Александър Кьосев за момиченцата в журналистиката, като това понятие в никакъв случай не е полово или възрастово, а визира именно тази суета да бъдеш видян и чут, без значение дали ставаш за тази работа, дали имаш капацитета за нея и т.н. Няма нищо лошо в суетата, ако не я налагаш, и не използваш факта, че имаш на разположение медиа за тиражирането на тази суета.

Мислите ли, че  PR-ите са се превърнали в героя Пинокио?

Не, твърде пресилено би било. Не е реалистично, обаче,  да се очаква от ПР специалиста или примерно говорителя на една организация, министерство и т.н.,  във всички ситуации да казва истината, само истината и цялата истина. За мен висшият пилотаж е, придържайки се максимално към фактологията, да съумееш да предадеш така информацията – колкото да е чувствителна, щекотлива и т.н., че тя да е полезна за потребителя, да му дава избор, да не му внушава тотална безизходност и безсилие, да не играе на тънки манипулативни струни.  Има стотици начини да формулираш едно изказване, както знаем, и постижение е адекватният избор на тон и изразни средства .

Може ли техният нос да се смали?

Да, когато са добре образовани, с житейски и професионален опит, и когато не ги възприемат като момиченца, които крият от журналистите не само изпълнителния директор, но и истината.

Докъде стига свободата на комуникационното изкуство и  общуването с медии? 

Повече трябва да се изслушваме, да уважаваме взаимно позициите си, да не прилагаме презумпцията за наличие на конфликтни гледни точки. Това, което забелязвам в последно време, е, че дадена медиа има предварителна теза, примерно, по даден казус в дадена организация, и разговорът с представител на тази организация, в повечето случаи ПР специалист, се превръща в неконструктивен опит за диалог. В такива случаи не съществува аргумент, изтъкнат от въпросната организация, колкото и да е рационален, логичен, обоснован н и т.н., който да промени първоначалната нагласа на медиата. Такъв разговор обикновено завършва с фразата: “Все пак Ви се обадихме да чуем и Вашата теза”.

Вярно, ли е, че дори когото са позитивни  в новините има нещо тъжно? 

Донякъде, въпреки че, ако приложим максимата No news is good news , то добрата новина е рядкост. В новините има някаква ефимерност, животът им е пределно кратък. Ако, обаче,  се върнем отново на технологиите, които определят вече слога и каналите на комуникация, не е в сила сентенцията, че думите отлитат – всичко остава вече в аналите.

Вашето послание към читателите на Любословие?

Пожелавам им дълго време да се наслаждават на богатото съдържание на сайта, и да продължават да оценяват Словото във всички негови проявления.

 [spider_facebook id=”1″]