IMG_0177 Част 3 от нашето 3в1 за Първи април. Главният в гнездото на стълшелите. Хумористът който няма нужда от представяне. Журналистът със сеседи от много националности. Човекът за когото първи април е всеки ден. Колегата Михаил Вешим в разговор с Андрей Велчев, ден след като се лъгахме на поразия – в разрешения световен ден на шегата. Откровен диалог за цензурата в медиите, за това дали сме достигнали абсолютното дъно на журналистиката и свобадата на словото, както и за опростачването на вицовете и анекдотите.

 

Представете се на читателите на Любословие:

Работя в “Стършел” от 1982 година с едно прекъсване от две години, когато бях войник, значи вече стават трийсет години стаж. Като съм минал в цялата йерархия, когато бях стажант – момче за всичко, доставчик на алкохол, организатор на банкети и т.н. Като шофьор на главния редактор, сега съм главен редактор и шофьор на себе си – от десет години. Тук в “Стършел” особеното е, че главните редактори имат мандат. Ние първи въведохме този принцип на мандатността, като идеята беше главния редактор да няма право на повече от два мандата по четири години и отдавна изкара два мандата. Моя колега Кръстьо Кръстев също изкара два мандата, а аз вече карам два мандата и половина поради това, че просто няма на кой да предам редакторския жезъл засега. Като се яви кандидат, веднага съм готов да му отстъпя мястото на главен редактор и да стана обикновен.

Има едно твърдение, че българската журналистика се е превърнала в хумор, сатира и забава, а защо не и трагикомедия. Смятате ли, че понятието “Всичко е хумор, сатира и забава” в масовите медии означава, че не всичко е хумор, сатира и забава?

Има нещо такова, една разлигавеност бих я нарекъл. То да беше хумор, то да беше сатира – да го разбереш. Но има една… как да кажа – една несериозност. Взима връх развлекателното, на всяка цена да се харесаш и да си продадеш вестника и по този начин истинската журналистика я няма, защото я няма истината за нашият живот в журналистиката. Има измислени герои, конфликти и публикации. Твърде много е лъжата в днешната журналистика. Твърде много медиите се превърнаха в средство да омаскариш политическия си противник, да омаскариш икономическия си противник. Средство за разчистване на сметки. Това не е свобода на словото. Казват му слободия. И пълна безотговорност на хората, които са хората на перото. Защото нашата професия се напълни с хора, които не съзнават каква отговорност е да си журналист. В медиите влязоха собственици, които са случайни и с пари, които си купуват послушни журналисти. Това са вече млади хора, все още студенти – завършили-незапочнали, на които да изкарат някои лев е достатъчно.

Гнездото на стършелите. Тримата тенори на Стършел в редакцията им на , пл. ”Славейков” № 4

Гнездото на стършелите. Тримата тенори на Стършел в редакцията им на , пл. ”Славейков” № 4

Те нямат други амбиции – да служат на истината. Те са слуги на тези, които им плащат. Защото са млади, не са имена в професията. Все по-малко са истинските имена в професията. Хората с име в българската журналистика бягат. Те не могат да стоят и някой да им диктува отгоре какво да пишат. И това е проблема на журналистиката. И в цялата тази медийна суматоха – то не случайно е тази класация за свободата на словото, на която някой може да вярва, друг не. Някой да смята, че е преовеличена, но тя е истинска за това, че в България корпоративни интереси движат медиите. Медиите не служат на истината, а служат на интересите. В тази медийна ситуация какво прави “Стършел”? Ние се опитваме вече 25 години да се държим по най-достойния начин. Тоест да пишем нещата както ги виждаме, а не както ни диктува някой.

Още когато Йордан Попов беше главен редактор в първите години след 10-ти ноември, когато ние освободихме “Стършел” от опеката на ЦК, защото преди това “Стършел” беше издания на ЦК, но деведесета година заедно с подписите на триста хиляди наши читатели, които ние събрахме, успяхме да изтръгнем вестника от ЦК и той стана самостоятелен – първият независим вестник. По-късно се явиха и други – Прес група 168 часа и други, но ние бяхме първия вестник, който така демонстративно скъса с издателя си. И тогава Йордан Попов беше главен редактор и формулира един девиз, към който се придържаме и досега: “Опозиция на всяка власт, отпор на всяка тъпота”. Това според мен трябва да бъде девиза на всяко българско издание, ама как да бъде като те са зависими твърде много.

В медиите сега наистина има цензура и аз го усещам по себе си. Една журналистка от “Новинар” два пъти прави интервю с мен по литературни въпроси, като тя ме предупреди да не говоря за политика, а за книгите си нещо и въпросите бяха такива. Два пъти интервюто се сваля от страница един ден вечерта, преди да излезе вестника. Защото стои някой, който управлява медийната група и казват “НЕ! Интервю с този не може да има, независимо от това, че вътре става дума за политика.

Това е, защото по време на протестите бяхме излязли по телевизията и раздавахме безплатно вестника, а аз казах няколко думи по БТВ ли беше, по някаква телевизия, че подкрепяме протестите и ние действително ги подкрепяме, но не защото някой ни е плащал както се опитваха да го изкарат тогава, че протестиращите са платени и не знам какво си и че някакви олигарси стоят зад нас… Не, това си беше нашата гражданска позиция. И като заяви човек гражданската си позиция, после два пъти му свалят интервюто от вестника. Разбира се, медиите са частни. Те могат да си печатат интервюто с който искат и вместо моето интервю, бяха пуснали с Йордан Караджов – няма лошо. Но като се пише, че България се срива в класацията за свобода на словото се вижда защо. Ето такива конкретни случаи.

Съжалявам, че занимавам аудиторията с моя личен случаи. Все ми е тая дали е излязло интервюто ми в “Новинар” или не, но къде е тук свободата на словото и в какви години се връщаме? Значи ли това, че ако една банка, човек или там една майка и едно дете купят всичките медии, то цялото общество ще играят по тая свирка каквото те му кажат?

В тоя смисъл вестник “Стършел” е едно малко островче на зависимостта на тоя момент и ние разбира се много трудно се оправяме, защото зависимостта не е само в собствеността на медиите, но и в разпространението и имаме големи проблеми да си съберем парите от разпространителите и тези проблеми в един ден може да доведат и до нашия край. Има една метафора, която тук чух от Йордан в едно негово интервю и сега ще я използвам, макар че е негова. “Когато изчезне последната пчела, няколко години след това ще започнат да изчезват и хората.” Когато изчезне и в-к “Стършел”, тогава ще изчезне и независимата преса в България.

А жили ли вестник “Стършел”?

Жили според способностите си, според възможностите си, според нрава си. Това винаги е бил един жилещ вестник. Един вестник, който през всичките тези 70 години си е бил по някакъв начин критичен. Ако отворите стари броеве ще видите, че съвсем друго е бил в онази години и като издание на ЦК, защото все пак се е съобразявал с някаква партийна политика. Но в последните 25 години, откакто сме свободни и независими, ние се опитваме да жилим главно по морални въпроси. Защото ние не можем да бъдем специалисти по всичко. Нито сме икономисти, нито разбираме и да даваме акъл за развитието на България, но ние наблюдаваме политическите процеси и хората, които участват в тях като им търсим главно моралните кусури и като видим някъде, че е нарушан баланса, тогава реагираме, това е нашата реакция и така – всяка седмица вече толкова броеве, толкова години…

В последно време в света на комуникациите, медиите и журнастиката имат един съсед, който се нарича PR. Според вас, съседа на журналистиката Пиар пречи или помага на новите медиини реалности?

Твърде много пиари станаха вече. Не знам, не съм мислил за ролята на пиарите, но ми се вижда доста безсмислена цялата тази работа и непочтена. Ето, чета в някакъв вестник, че Нидал Алгафари що за PR е – той е един човек, който страхотно смучеше от БСП с хоботчето си, което беше натопил в кацата. Виждал съм го как демонстративно си паркира джипа, когато Румен Петков беше министър на вътрешните работи пред министерството на вътрешните работи и полицая вместо да го разкара от там, седи и го гледа, само дето не му отдаде чест. Е, това пиар ли е, какво е? Това е държание на мутра някаква. И сега чета в някакъв вестник какви пиарски номера са измислили. На един диспут между Георги Първанов и Петър Стоянов решили да подрежат катедрата на Петър Стоянов, че като се заклати катедрата и да си забрави мисълта. Това пиар ли е? Това са някакви мошеници, които се прехранват от политиката. Или пък голямата пиарка Моника, дето имаше хубаво заглавие във вестник сега – “Свири хармонико, свири” по случаи тази пресконференция, която си беше акция на Моника и Моника-хармоника. Тя и нейните опорни точки, които съчиняват в дома на Станишеви и трябва цял живот да живее по техните опорни точки и вижте за какви пари става дума в цялата тази работа. Взела милиона от не знам къде си и го прехвърлил, а после щял да върне 20 000 лева… с какви пари разполагат тези хора и това нормална медийна среда ли е? Какво ще ми разправят?! Та, така е. Нищо добро не ни чака с такъв пиар.

Променен ли е хумора на хората и смятате ли, че вестник “Стършел” е предвестник на Facebook, тъй като вие имате една много обратна силна връзка от читателите си и те са винаги верни и продължават да се абонират за вас?

Ами промени се хумора в България през последните няколко години. Той се промени по линия на опростачването. Както много неща се опростачиха, така и хумора. И то заслугата е главно на телевизията, но тук не ми се говори много подробно, аз това съм го казвал много пъти и да не излезе, че завиждам на всичките тези шоута, които се броят за много успешни. За мен те не са успешни, а много ниско ниво като професионалист, за какъвто мисля, че мога вече да се считам след 30 години работа в този занаят.

Смятам, че това е абсолютното дъно на шоуто, което гледаме и това е предназначено за една много примитивна публика, която не може да се замисля, а само да й се лендзят насреща и от цялото това нещо ми става жал за прекрасните актьори от сатиричния театър, с които сме работили и сме правили заедно спектакли до къде стигната и до къде паднаха и това е само за някой лев.

Сигурно не е само някой лев, може би са много, но те се жертваха като актьори за тези пари. За мен това е една жертва, която не си струва. Те се затриха! Колкото и пари да ми дават, аз не бих направил такова нещо. Предлагали са ми да бъда сценарист на шоуто на Азис и на не знам какви си. Имаше такива дивотии по телевизията и на други разни… да не ги изреждам. Никога няма да направя това нещо. Това е един компромис, който истинския човек, който уважава себе си не би направил и се чудя как тези актьори го правят и какво чустват? Добре, хубаво като отидеш там и си вземеш хонорара е приятен момент, но вечер като си легнеш, мислиш ли си в какво си участвал и това харесва ли ти като го гледаш ако имаш вкус?

Все пак не е ли жертва читателя и аудиторията на всичко това, което му се предлага?

Жертва е, а ако иска да не е жертва – да не го гледа. Аз лично постъпвам като Граучо Маркс който е казал, че телевизията е могъщо образователно средство. Като пусна телевизора, веднага го спирам и отивам да си отворя една книга. Та и аз така, като видя шоу по телевизията – спирам шоуто и си отварям книга и предпочитам да си прекарам вечерта с Марк Твен или Ярослав Хашек или близък приятел, вместо да гледам тези неща, в които някой хора се опитват да ме разсмиват. А за Facebook какво мисля. Навремето вицовете и народния хумор – твърде много хора сънуват нещо, стават сутрин и го написват или измислят нещо вечер и го написват на стената си и има много остроумни неща наистина, но това никога няма да замени професионалния хумор. Това е все пак едно остроумие отдолу от народа, но то не е достатъчно. За мен Facebook е губене на време. Твърде много хора има без работа, които се занимават с Facebook.

И накрая понеже споменахте Швейк, В “Храбрия войник” имаше един хубав анекдот за кучето, което било толкова грозно, че e направо красиво. Според Вас толкова грозни ли са съвременните медии, че са направо красиви?

Сега между всичките има и разбира се и честни журналисти, има и честни медии, има и хора, които отстояват някаква позиция и да не обобщаваме. Никога обобщението не е верния път и не трябва да се говори така общо, но наистина се чудя понякога докъде могат да стигнат медиите в грозотията си. Има ли някакво дъно, има ли някаква долна граница? Преди време бяха написали във в-к “Галерия” (някаква женица го беше написала, която аз не познавам),  че съм щял да бъда съден за плагиатство и това излиза във вестник “Галерия”  и аз понеже не го чета, защото ми е ясно кой го финансира и освен това си личи косъма на хората дето го пишат какъв е. Обаче някакъв мои братовчед се обажда вкъщи и вика “Абе, ще те съдят! Ти си бил преписал, вярно ли е това?” Викам – къде го чете? -Ами във вестника го четох.

Взимам аз вестника, чета го и вътре пише: “Може би ще бъде съден за плагиатство” и се обаждам аз на авторката и я питам къде го прочете това, от къде го научи и разбирам, че срещу мен от другата страна на телефона стои някакъв дебил, който не може да отговори на тези нормални въпроси. Обаждам се на заместник главния редактор Явор Дачков, за който преди време имах много добро мнение и викам “Яворе, защо във вестника, на който ти си заместник главен редатор излиза това нещо? Вие защо не ми се обадихте да ме питате съдят ли ме, не ме ли съдят, с кого ще се съдим и т.н. Има ли въобще такава работа?” Той вика – Аз не ги чета тези работи, аз само пиша вътре срещу Бойко Борисов. Аз трябва да пиша срещу Бойко Борисов. И като ми отговори това нещо, аз вече този вестник го зачеркнах и разбрах, че срещу заплащане могат да стигнат до големи висини. Та какво да говорим за грозното куче, защо да обиждаме кучето? Имаше много хубава карикатура на Комарницки сега се сещам, дето двама разхождат кучета и единия вика – моето куче чете вестници и е много умно, а другия вика пък моето ги пише. Та това е положението. Журналисти с по-малко акъл от на пекинези пишат вестниците.

Накрая вашето пожелание към нашето ново издание.

Любословие е много хубаво име и не случайно Константин Фотинов го е избрал.
Обичайте словото, че не остана.

[spider_facebook id=”1″]

Свързани:

Йордан Попов: Вече не може да разберем кое е истина и кое лъжа

Йордан Попов: Вече не може да разберем кое е истина и кое лъжаЛюбословие публикува и второто интервю за деня от серията 3в1 със “Стършел” в жилещия ден на хумора, лъжата и забавата – 1 април. Интервю на Андрей Велчев с писателя сатирик и  зам. главен…

Жилещ 1 април в редакцията на в. “Стършел”

Жилещ 1 април в редакцията на в. “Стършел”На 1 април отбелязваме Деня на хумора, шегата и лъжата. Любословие поздравява читателите си с тройно интервю в редакцията на в. Стършел.  В този специален за тях ден  Андрей Велчев посети редакцията…

Михаил Вешим

Михаил ВешимМихаил Вешим е роден на 17 септември 1960 г. в София. Син е на големия наш писател Георги Мишев. Завършва журналистика в СУ „Св. Климент Охридски” и от 1982 г. работи във вестник „Стършел”, където сега е…

Румен Белчев: Магията е в това да се разказват истории, които са човешки

Румен Белчев: Магията е в това да се разказват истории, които са човешкиПредставяме на вниманието на почитателите на хумора в България интервю на Андрей Велчев с Румен Белчев от в. Стършел. Благодарим му за отделеното време, и за желанието да запознае българските…