20140314_114728

Румен Белчев, сн. Андрей Велчев

Представяме на вниманието на почитателите на хумора в България интервю на Андрей Велчев с Румен Белчев от в. Стършел. Благодарим му за отделеното време, и за желанието да запознае българските търсачи на хумор с интересни факти около кариерата му като “разработчик” на едни от най-добрите и хапливи шеги, както и разПЕЧАТосването на българските медии.

Моля представете се на нашите читатели:

Аз съм Румен Белчев  от 1978 година съм в “Стършел”, това сметнах, че тиримата общо имаме повече от един век работа във вестника. 47г.- Йордан, 30г.- Мишо, 36г.- аз… много станаха. За тези 36 год. и аз минах от стажант нагоре, в момента водя рубликата ”Разпечатосване”, която се занимава с нещастната българска преса.

А защо е нещастна българската преса?

Защо пък да е щастлива? Нещастна защото в момента пресата умира, когато отворя вестника, виждам всички новини, които съм видял вечерта по телевизията, когато отворя сайта на вестниците, виждам всички новини от сутришните блокове, че влизат като техни. Общо взето репортерството минава назад и отстъпва място на коментара, което е доста манипулативно. Обикновено казват, ние не коментираме, ние посочваме фактите. Сетих се наскоро, нали човек трябва да гледа различни телевизии, имаше една водеща американска журналистка от руския англоезичен тв канал Russia Today, която подаде оставка в ефир. Това, което гледахме по българската телевизия, американската журналистка поддаде оставка и каза: аз не мога да приема тази манипулация на фактите и не искам да работя в телевизия спонсорирана от руското правителство.

В руския вариант, в същия кадър, същата журналистка каза същите думи, като част от тях бяха отрязани и остана само това, че тя не иска да работи в телевизия, в която се манипулират фактите и оттам нататък следват коментарите в българския вариант,нали колко е лошо, че руснаците манипулират, в руския вариант колко е лошо, че американците, така че цитирането на факта не винаги е достатъчно. Човек трябва да гледа и малко по- нататък. Нещастна е българската преса, затова защото в нея влязоха неграмотни хора, в рубриката често засичаме хора, които пишат за неща, за които нямат никаква представа. Сега се сетих преди един два броя, репортерка беше написала, че Пласимо Доминго ще пали свещичка в Боянската църква. Може ли да живееш в София, на 5км. от църквата- паметник на ЮНЕСКО и да не знаеш, че вътре се влиза на група по 5 човека, че вътре има специални климатици, които поддържат специална влажност и температура и на всеки един час има паузички, за поддържане на необходимите условия. И хора ми дават акъл… тъжно!

Един малко банален въпрос, но зададен по различен начин, ако приемем, че все повече мишката изяжда книжката, социалните медии изяждат ли хумора?    

Вече думата хумор става компрометирана, всичко поства някакви тъпи вицове и ги преразказва по още по-тъп начин. Думата хуморист, хората го възприемат като сценарист на шоу. Не ми се говори за това, тъй като аз няколко години се занимавах с едни книжки с вицове, които пускахме тук, изведнъж виждам как масово така наречените сценаристи, постват от същите сайтове,от които ние все пак често преписвахме вицовете, като казвахме, че са преписани и ги превеждахме. После от там ги пробутват като собствени, не само те и много водещи автори, издават в книги тия вицове, като също ги пробутват като авторски. Изобщо авторството в наши дни е сведено до знаене на чужди езици и достатъчно време за четене в интернет, няма, не се забелязват нови автори, от нивото да речем на Мирон Иванов, Петстан Изнаконов, на хора с жизнен опит, които знаят истории и могат да ги разкажат,които могат да ги осмислят. Връщаме се обратно към старото правило „Само знайте за парата”.

Какво за вас е Чудомир, на скоро бяхте номиниран за една награда?

Да, това беше преди 30 години наградата Чудомир. Чудомир е един от примерите как един почтен и свестен човек бива изтикан от литературната мафия още през 30-те и 40-те години и набутан в казанлъшкото читалище и казанлъшкия пазар за да си рисува нашенците. Един велик български писател изтикан от агресивните бездарници в провинцията. Агресивните бездарници вече никой не ги помни, но Чудомир си остава, което е тъжно, защото човек не само за едното красно име живее. Жалко е, че приживе той не е могъл да получи друго признание, освен любовта на своите читатели.

А как се запазва любовта на читателите? Има ли рецепта за това?

Ако я знаех, щях да я приложа и нямаше да я кажа. Не знам, това е магия… както на Дядо Вазов -Чичовците се четат 100 год. по- късно и все още са интересни, така и на Чудомир има нещо в разказите, което на нас вече съвременните градски хора, неговите селяни, жители на малко провинциално градче, нещо ни говорят, нещо побутват вътре в нас. Може би това е магията, да се разказват някакви истории, които са човешки.

Имате ли любима история, която ви е трогнала за толкова години опит?

Имам. Тя не е Чудомирова, не става за печати. На спирката в град Раковски. Там местните му казват Раховски, защото те говорят малко по смешен диалект. Седят под некролозите двама старци и чакат рейса, минава трети и вика наборе к’во става,ония вика стаа ама к’ва полза?

Каква е ползата накрая според вас на медиите?

Вестникът е много полезно нещо, особено откакто се разрастна като обем, човек може да си облепи прозорците, когато боядисва, а тук на Гладстон имам един любимец-тапицер, всяка сутрин минавам покрай него, когато идвам на работа. Всяка сутрин той седи, тъй като няма много работа, човекът сутрин си купува дебел вестник и сутрин като минавам, гледам го чете, а на обяд решава кръстословицата, а към 3 часа пристигат приятелите му, постилат вестника на масата и почвата да режат краставички по него. Така че вестикът е много полезно нещо, колкото и да го одумват, жалко само, че е изцапан с мастило.

Какво е вашето пожелание, за нашите читатели на Любословие?

Да вярват на написаното, да вярват на видяното.

[spider_facebook id=”1″]