Katia ZografovaКатя Зографова се занимава с литературна история и критика. Има издадени 11 книги, наи-и тапиите сред които са “Многашката българка, Забележителни жени от Възраждането до наши дни”, “Никола Вапцаров. Преоткриване”, “Неканоничният Вазов”, “Жените в Априлското въстание”, “Играещата със стихиите. Елисавета Багряна” и др. Била е уредник на Вапцаровия музей в София. От четири години е директор на Национален литературен музей.

Как се роди любовта ти към литературата и какъв беше пътят до директорския стол в Националния литературен музей?

В детските ми години моя леля беше няколко години уредник на Яворовия музей в Чирпан и когато не ме наблюдаваха възрастните, си позволявах да влизам в свещената стая на Яворов, да преминавам загражденията, които са за обикновените посетители, и да се докосвам нежно и внимателно до вещите му, до портретите му. Бях запленена от света на музейното дело и неусетно у мен се зароди мисълта и идеята как един музей трябва да бъде обгрижван и съхраняван, как да се омагьосват посетителите му и т.н. После дълги години бях уредник на Вапцаровия музей в София на улица “Ангел Кънчев” 37. Той е на цял етаж и в годините на прехода бе оставен на произвола на съдбата. Като завалеше дъжд, таванът прокапваше и аз тичах трагикомично да събирам всякакви съдове, за да ги подложа да не стане наводнение. В навечерието на 100-годишнината от рождението на Вапцаров дойде дългоочакваната субсидия за ремонт. Тогава министър беше Стефан Данаилов и успяхме успешно да посрещнем голямата годишнина на Огняроителигента. По-късно ме назначиха за директор на Националния литературен музей. Аз вече имах достатъчно набран опит. Освен това съм и литературен историк – имах десет книги, две награди – една национална и една международна.

Коя беше първата ти книга?

– Казваше се “Вечните странници. Из тайните на митологичното в българската литература”. Един журналист ме нарече Хомо архивариус, друг Адвокат на онеправданите в историята. Моята задача е да възкресявам забравени или забранени автори, какъвто беше Чавдар Мутафов, съпруг на Фани Попова-Мутафова. Голяма моя тема са биографиите на забравени българки и българи. Написах книга за забележителни жени от Възраждането до наши дни. Получи се нещо като малка енциклопедия. Постепенно набирах опит в правенето на биографии. Последната ми, единайста книга, е “Играещата със стихиите. Елисавета Багряна”. За нея получих много отзиви, които ме удовлетвориха и обнадеждиха. Багряна живее почти сто години и да разкажеш за всичките й срещи, любови и разлъки, да разнищиш темата за Вапцаров – дали тя го е защитила на процеса, да се докоснеш до темата за предложението да получи Нобелова награда е много интересно, увлекателно и отговорно.

Студентите по литература учат, че единственият българин, предложен за Нобелова награда е Пенчо Славейков и поради смъртта му не я получил.

Единственият наш нобелист е Елиас Канети, който е роден в Русе. И когато я получава, той пише, че е поданик на Русе, не казва че е поданик нито на България, нито на Австрия. Багряна е предлагана няколко пъти преди девети септември 1944 г. Един от хората, които са я предложили е проф. Стефан Младенов. Това го знаят малцина. През 1960 г. отново е предложена. Случила се е в списъка заедно с Александър Солженицин. Това, само по себе си, подсказва какъв шанс е имала да получи голямото отличие. По-сетне Багряна губи всякакъв шанс да бъде преноминирана.

Друга тема, която винаги се завихря, щом се спомене името на Багряна, е процесът срещу Вапцаров и другарите му.

Вече е достъпно делото от процеса на Вапцаров. Всичко е разсекретено и много изследователи, сред които съм и аз, смятат, че нашата поетеса ни най-малко не е виновна за смъртта на Вапцаров. Може да се каже, че тя всъщност е една неуспешна защитница. Явява се на процеса и макар еднозначно и еднословно, защитава Вапцаров. Докато Константин Щъркелов, царят на акварела, любимият художник на фердинад и на Борис III, които са изкупували цели негови изложби, се изплашва и започва да шикалкави; казва че е познавал бащата на поета – Йонко Вапцаров, че е гостувал на семейството, но отбелязва: “Делата на младия Вапцаров не ги знам.” Разбира се, че няма как да знае делата на “младия Вапцаров”, въпреки че във Вапцаровия музей се пазят три негови акварела, подарени за сватбата на Никола и Бойка Вапцарови.

Очевидно Щъркелов не е познавал само семейството и детето Никола, но и в по-късни времена са имали контакти. Факт е, че художникът не се и опитва да защити поета. Всъщност това е един предрешен процес. Друг въпрос е защо остават живи първенците в тази конспирация, като Трайчо Костов, Иван Масларов и други, а е осъден един Антон Попов, който до последния момент не е можел да повярва, че това се случва с него, тъй като той действително няма голяма вина. Направил е отчаян опит да се спаси преди разстрела, като се жени за Росица Манолова. Целият този процес е една болезнена тема. В моята книга доказвам с много примери, че Багряна е била добър човек, че е била социално ангажирана. Тя се е подписала в защита на българските евреи, в защита на Дора Габе, тя спасява анархиста Бойчо Василев Демирев от Хасково след девети септември, а преди девети – Асен Босев. С Дора Габе участват в защита на редица обществени каузи. Двете са били заедно, когато пътуват по света, но в същото време са много различни като жени и поетеси. В тяхното съперничество има нещо много красиво.

Всяка се опитва да покаже оригиналното в своя живот, в своето творчество. А това, че са обичали едни и същи мъже, е закономерно, защото избранниците им са значителни, колосални мъжки фигури. Багряна е била по-млада и като по-добър стратег в любовните истории е печелила в съперничеството. Архивът й е в Националния литературен музей и чрез него може да се получи представа за цялата й личност. В този архив се намери и един очерк за младата драмата чта актриса Иванка Димитрова, за която знаем, че е имала платонична любов с Вапцаров, че е била на процеса и чува това, което Багряна казва. Така че ако е имала неприязън към Баграна това би проличало след девети септември 1944 г, а те двете се срещат в дома на Иванка в Лозенец и си говорят като близки приятелки. Няма и чувство на гузност у Багряна при тези срещи. За мен това е косвено доказателство, че Багряна в никакъв случай не е предала Никола Вапцаров.

Широко популярна е метафората, че “в музеите времето е застинало, заспало, дори умряло”. А ти превръщаш нашите литературни музеи в своеобразни културни центрове.
Още преди четири години, когато станах директор на Националния литературен музей, създадох програма, която се казва “Живият музей”. Заглавието е точно, защото българските музеи са доста статични, доста скучни, и трябва да се намерят много атрактивни, много магнетични събития, за да влезнат хората в тях. И тези хора да не бъдат само ученици или възрастни, а да има различна, пъстра публика. Търсим все по-интересни и оригинални събития в тази програма. Една моя позната каза, че е виждала опашки от хора пред музеите само във франция, но беше удивена, че се получи нещо такова и при нас. Това стана в музея на Петко и Пенчо Славейкови.

Беше по повод на книга за Яворов и за неговите музи. Направихме срещата около 14 февруари, Денят на св. Валентин. Тогава интересът към събитието беше толкова голям, че музеят се оказа тесен за хората, които искаха да дойдат. В музея на Вапцаров имахме друга среща, на която също имаше много хора. Малцина знаят, че Вапцаров е писал прекрасни стихове за деца. За 100-годишнината му направихме издание с негови стихове за деца.

Как се реши въпросът с музея на Яворов на ул. “Раковски”?

В тази къща Яворов и Лора са живели под наем. След промените там имаше офис на Сдружението на българските писатели, а на партерния етаж функционираше кафене. В този дом беше и редакцията на в. “Литературен форум”. Музеят никога не е бил затварян, въпреки че от години сградата се препродава на различни собственици. Сега музеят е държавен в частна собственост. Очаква се да започнат възстановителни дейности по сградата. Ог миналата година музеят на Христо Смирненски най-сетне стана наша собственост. Доста време той беше деактуван като общинска собственост и беше като едно сираче между двама разведени родители, за което никой не се грижеше. Дворът му се беше превърнал в джунгла от саморасляци в центъра на града.

За този музей имаме много идеи – не само да се укрепи и възстанови. Последната наша инициатива е “Семейна събота в моя музей”. Получихме много детски рисунки на тема “Яв Бибиян и дяволчето фют на Луната”. Наймалката участничка беше на четири годи нки. Най-активни бяха децата от Горна Малина и от Байлово, родното място на Елин Пелин. Децата, които рисуваха, се чувстваха много уютно – бяхме закупили малки масички, столчета, бични, хартия. Дойде и синът на Елин Пелин. Той връчи наградите на наймалките художници и разказа доста интересин неща, като по този начин обогати музейната памет.

Втората семейна събота ще бъде посветена Ран Босилек и неговата широко популярна книга “Патиланско царство”. Задача този път е да се измисли една беля, която да ядоса баба Цоцолана. Измислената беля ще бъде съпътствувана и от рисунки. Ще имаме и изложба на букварите в Народната библиотека, свързана с 24 май. За 1 юли иниицативата ще бъде в дворчето на къщата-музей “Иван Вазов” в София. В Байлово пък ще направим детски пленер в дома на Елин Пелин.

Живееш в интересен свят, където миналото и съвремието се свързват по особен начин. Каква философия за живота си си изградила?

– Общуването с миналото за мен е душеспасително. Не само българските земи са красиви, но и хората ни са значими. Не бива младите момчета и момичета да напускат страната ни, защото тя е великолепна, с велика история, което ни създава чувство за гордост.

[spider_facebook id=”1″]