-teodora-dimovaНяма по-хубави срещи от тези с хора, чиито думи дълго остават да пулсират в мислите. Такава е срещата ми с дъщерята на големия български писател Димитър Димов – Теодора. Писателката и драматург е наследила виртуозността му да разказва истории. Със свой почерк и силна чувствителност, тя пренася читателя в светове, които са му колкото близки, толкова и далечни. Изправя го пред собствената му съвест и докосва най-деликатното – сърцето. Срещам Теодора Димова след премиерата на най-новата й книга – „Влакът за Емаус”… Грешка. По-правилно е да се каже, че продължавам срещата си с нея от преди няколко романа време. Този път обаче на чаша чай…

Къде намираш историите за романите?

Трудно ми е да отговоря на този въпрос, защото с всеки текст е различно. За пиесата „Змийско мляко” историята ми беше изпратена в писмо, написана от треперещата ръка на възрастна жена. Една действителна история. Разказах я, а режисьорът Георги Михалков, който постави пиесата, се оказа, че като дете е познавал тези хора. За „Емине” имах история, която исках да стане пиеса, но тя се превърна в роман, който се написа за три седмици. Във „Влакът за Емаус” водеща беше библейската история. Двамата пътници – герои на романа, ми бяха толкова интересни… След това изскочи героят Мина и двете героини Каталина и Лия, които бяха като близначки. Не мога да видя образа на героя, без да видя името му. То съсредоточава най-същностните черти на човека. Затова много често в книгите ми имената се повтарят. Пулсирайки, те придават плът на героите.

По кои теми от съвременността трябва да се пише днес?

Литературата не бива да премълчава нищо! Напротив, трябва да се вглежда в най-болезнените точки и да ги артикулира. Проблемът е, че в България болезнените точки са толкова много, че накъдето и да се обърнем, все има теми за писане… Например не могат да се премълчават „хората без лице” – онези, които нямат съвест и мислят само за себе си.

Кое би определила като най-страшната болест между хората?

Това, че сме загубили чувството си за близост и за общуване помежду си. Оттам започваме да се чувстваме абсолютно самотни и отхвърлени. А жаждата ни за общуване един с друг е огромна, защото само през общуването се оличностяваме и разбираме самите себе си. Ние затова сме създадени – за да общуваме един с друг. От раздробяването и отдалечаването идват всичките ни злини.

Кога най-често се обръщаш към себе си?

Писането е вид дисциплина, като отшелничество. Когато пиша, избягвам да излизам и чета, не гледам телевизия. Общуването ме разсейва. Събирам се в себе си. Нещо като медитация, като съд, в който бавно се оттичат интуиции и те трябва веднага да се запишат, за да не се разпилеят. Задължително е да пиша по 5-6 часа на ден и не трябва да пропускам повече от 1-2 дни. Не е много лесно, защото все пак съм и майка, и съпруга… и трудно мога да се откъсна от домакинските задължения.

Вярваш ли в знаците, които животът изпраща?

Много знаци ни се дават. Това е появата на божието присъствие. Стига да имаме очи да ги забелязваме, те са навсякъде около нас. Нужна е чувствителност и вглеждане – в деня, времето, минутите… и в онова, което е около нас. Живеем толкова забързано, че пропускаме страшно много неща около нас. А човек се лута, не знае… През последните 20 години съм минала през какво ли не. Занимавах се с източни учения и медитация. Но в един момент усетих нуждата някой да ме води напред. Застана ли на едно място, губя интерес. Животът е едно вървене и спреш ли на едно място, се вкаменяваш.
Теодора означава „божи дар”. Случайно ли са избрали името родителите ти?
Кръстена съм на бащата на баща ми. Тодор Димов е загинал в Балканската война, а баща ми е останал сираче на четири години и майка му се е оженила втори път.

Кой е най-живият спомен от баща ти?

Имам малко спомени от него, защото бях на пет години, когато той почина. Не ги разказвам, защото са ми много съкровени. Може би един ден ще намерят място в книга…

Искал е някое от децата му да се занимава с писане…

Да. Сестра ми Сибила е журналист и пише много хубави текстове. Но на мен се падна този кръст. Всяка професия е тежка, но в писателската трябва да си много чувствителен и раним, от една страна, а от друга -да си много силен, за да можеш да понасяш тази чувствителност. Трябва да имаш характера, за да можеш да кажеш „ами да, ето до такава степен съм чувствителен.”

Усещаш ли присъствието на Димитър Димов, когато пишеш?

Много го усещах, докато пишех романа „Адриана”. Усещах как главната героиня все едно ме вика: „Опиши ме! Помогни ми да умра! Не мога да умра незавършена”. Романът е продължение на „Роман без заглавие” на баща ми и докато го пишех, си казвах, че това е много смело… чак недопустимо! Но виждах Адриана толкова добре… може би звучи налудничаво, но… много се доближих до героинята. И до баща си. И бях много щастлива от това доближаване, защото беше като мистично преживяване. Сигурна съм, че баща ми не би се срамувал от мен, ако все още беше жив!
Какви ли биха били героините му днес?…

Не съм си мислила по този въпрос. Може би нови „осъдени души”, които да са новите жертви на това време.

 

ДЪЩЕРЯТА НА ПИСАТЕЛЯ ДИМИТЪР ДИМОВ ТЕОДОРА ДИМОВА „ЖИВЕЕМ ТОЛКОВА ЗАБЪРЗАНО, ЧЕ ПРОПУСКАМЕ МНОГО” | | 18.03.2014 15:35 | Hello! | стр. 56; 57; 58 |

[spider_facebook id=”1″]