13-03-06-36908_1Има редактори в радиа и телевизии, които не обичат българската музика, казва композиторът на десетки хитове Академик Александър Бръзицов е от най-известните ни и уважавани музиканти и създатели на евъргрийни. Роден е в София, негов баща е журналистът Христо Бръзицов, а майка му е оперната прима Катя Спиридонова.

Завършва Художествената академия, но после тръгва по стъпките на джаза като композитор, аранжьор и пианист. Бръзицов твори куп хитове за Камелия Тодорова, Орлин Горанов, Нели Рангелова, Петя Буюклиева, Васил Петров, Маргарита Хранова и десетки други. Има много награди у нас и в чужбина.

 Господин Бръзицов, как се създават звезди като Камелия Тодорова? 

Винаги съм се надявал точно определен човек да се развие по начина, по който искам. Камелия има талант и всички качества да бъде звезда, но не мога да твърдя, че съм я създал аз.

Тя започна с джаз, аз също идвам от джаза. Доста по-късно прописах поп музикаq и то от любопитство. Моята кариера започна през 1963 г. Тогава свирехме с квартет в бирхалето на хотел “Рила”, което се водеше като неофициалния джаз клуб на София. По-късно Милчо Левиев създаде клуба на улица “Париж”. Интересите ми винаги са били свързани със симфонична, оперна и джаз музика. Майка ми е оперна певица и беше една от примите на националната опера. Тя беше и една от първите учителки на Камелия. Исках моята поп музика да не прилича на нито една българска, създадена до този момент. Опитвах се да комбинирам сериозните жанрове и в една песен да има симфонично звучене и джаз, по-скоро да прилича на мюзикъл, отколкото на шлагер еднодневка – излиза и всички хора му се радват, моментално го запяват, но още на другия ден го забравят. Ето това не съм искал. Колегите обичат да делят музиката на сериозна и несериозна – главно симфониците. Те са обидени, че не ги излъчват често по радиото и нямат много концерти.

Навремето имаше страхотна завист към поп музиката – за това, че хората пълнеха залите, а на симфоничните концерти оркестрантите бяха повече от зрителите пред тях.

Тогава е логично да питаме защо няма нова класика? Само се свирят неща, писани преди стотици години.

Има, как да няма. Нали в България се появи авангардна музика. За съжаление обаче тя изгони хората от салоните, тъй като не искат да я слушат.

Защо?

Защото във всяко изкуство – примерно в литературата – има последователност: започваш една мисъл и тя върви нанякъде, включват се и се преплитат други неща, отделни съдби. Но ти четеш, за да видиш накрая как ще завърши всичко и да възприемеш логиката на събитията. Едно изкуство, колкото и абстрактно да е то, е подчинено на законите на хармонията, на колорита и композицията, въпреки че на пръв поглед изглежда, че те изобщо не съществуват. В така наречената авангардна, подчертавам – българска музика, обаче логика няма. Освен за автора – единствен той знае какво става “вътре”.

Къде е вината – у автора или у слушателя?

В някои случаи е виновен и слушателят, защото не е подготвен от детството, юношеството, младостта – да слуша симфонична, камерна, оперна, хорова музика. Но са виновни и авторите. Защото колкото и да си авангарден и да се смяташ за луд в хубавия смисъл на думата, поднеси със средства, близки до хората, онова, което смяташ, че никой никога не е чувал до този момент.

 Защо запомнящите се парчета днес се броят на пръсти? 

Веднага ще ви оборя – песента “Високо” на ФСБ звучи като химн. Вярно, че не е отсега, но при всяко тяхно появяване тя звучи по-ново. Дали ще е в оркестрацията, дали ще влязат народни певици, дали ще са много гайди вместо една. Има запомнящи се неща. Но не липсват и редактори, които не обичат българската музика – не я предлагат, не я налагат. Ако в продължение на седмица слушате по десет пъти на ден една много тъпа песен, след края на въпросната седмица тя ще е шлагер. Има и други, разбира се – като Здравко Петров, който върши апостолска работа с “Бинар” на БНР. Защо хората се радват на старите песни? Ами, освен че са живели с тях в младостта си, те носят мелодиката, изживяването.

Вие сте и художник…

Да, завършил съм Художествената академия.

Как трябва да се гледа и възприема една картина?

Всеки има своите сетива, които при отделните хора са и по различен начин подредени. Много трудно ще намерите няколко души, които по един и същ начин да ви обяснят как възприемат едно платно. Може би това е чарът на изкуството – всеки да усеща своята част в това, което вижда, чува или чете. Хората сами намират нещо за себе си и казват: “Ето, това ми харесва!” Онзи ден млади хора ме попитаха какво е мнението ми за музиката към един филм, като ми я пуснаха по телефона. Аз казах: “Тази музика с нищо не може да ме привлече.” – “Тя е на много близки ваши приятели.” – “В тази история приятелство няма”, отговорих им аз. Утре пък аз ще напиша нещо, което няма да им се хареса на тях.
Няма гарантирани автори
Ако си стигнал до едно ниво, нищо не ти обещава, че ще продължаваш да го поддържаш и да бъдеш толкова добър, колкото и до този момент. Веднага можеш да се срутиш. Цял живот работиш, а в един момент правиш безумна глупост. Тогава хората питат: “Защо, Сашо? Как можа, бе!” Ами, защото така съм мислел!

Наскоро чух песен на Васил Петров и веднага разбрах, че е ваша композиция. Как човек придобива собствен почерк?

Наистина не знам как става. Човек узрява и идва момент, в който иска да каже какво мисли. Може би това е най-ценно в изкуството. И когато то стигне (ако стигне) до слушателя, до зрителя, читателя, значи си успял в нещо много важно – постигнал си диалог. Понякога и цял живот не стига да намериш себе си. Едно ти хареса, после друго – и се хвърляш към него. Луташ се – и накрая нищо! Не може, не бива. Изкуството е начин на мислене, който ти предаваш на човека, интересуващ се от твоето. Ти му казваш: “Всеки ти разправя, че това е много хубава страна, но аз ще ти покажа, че само така ти се вижда. Това е външната страна на ситуацията, а отвътре нещата са ужасно грозни. Вкъщи винаги можеш да спреш музиката или телевизора. Ако си на концерт, в кино, винаги можеш да си тръгнеш. В изкуството никой не ти налага нещо насила.

С какво се занимавате сега?

С много неща, както винаги. Имам поръчка от радиото да напиша песни и композиции за млади изпълнители. След това искам да помисля за себе си. Наумил съм нещо и се моля Господ да ми даде сили, възможност и време, за да го направя. Да се изповядам в много голяма симфонична пиеса в няколко части – как съм видял живота си дотук.

Каква музика слушате? “Бийтълс”, “Стоунс”?

Не. В началото на 60-те, когато започваха, ми бяха приятни и нищо повече. Говоря за “Бийтълс”. “Стоунс” – никога не са ме интересували, както и “Дийп пърпъл”. Слушах “Модърн джаз квартет”, Куинси Джоунс, соул, Гил Евънс. “Бийтълс” и досега не са моя музика. Абсолютно ги признавам и не мога да си изкривя душата, гениални са. След като в края на живота му питат Игор Стравински: Какво ново в музиката, той отговаря: “След “Бийтълс” – нищо.” Снощи например си пуснах концерт на Даяна Крол в Париж и една лекичка сълза тръгна по лицето ми. Страшно харесвам Стинг, защото той носи новаторството и това съчетание на музики, които аз искам да слушам. Особено концертът му с Берлинската филхармония. Като го чуе, човек с по-слаб характер може и да се откаже да работи в тази област.

Каква е истината за работата ви с Чеслав Ниемен? Има много текстове за това в интернет.

Има, да, но не са истина. Случаят е следният. Катя Филипова, Бог да я прости, се яви през 1976 г. на поп фестивала в Сопот с “Едно сърце” на Чеслав Ниемен. Аз работих по тази песен и получих награда за най-добър чужд аранжимент на полска композиция и с това се приключва всичко. Страхотно парче, наистина. Беше ме страх да не се изложа, тъй като в онези години нямах самочувствието, че мога да го направя. Тази награда в Полша беше първата, която получавам в чужбина, и не можех да повярвам, когато Катя Филипова ми се обади и каза: “Ще черпиш!” Но никога не съм имал контакти с Чеслав Ниемен, който е наистина световна класа.
Димитър Генчев