questions

В денят на радиото си спомних за една прекрасна книга на Еди Емирян издадена през 1999 година от Нов Български Университет със заглавие „P.S. – за радиото което …”

В четвъртата и глава той подробно отговаря на едно основно питате, придобило популярност през изминалите месеци. Въпросът – Кой?

С негово разрешение помествам част от него. Приятно четете.

Въпросът цели да персонализира темата, да открои представителя на новата професия – журналиста с микрофона и да го представи във всичките му превъплъщения;

Отговорът може да бъде само личен, защото само лични са и усещанията на всеки, който е имал куража да поеме в ръцете си това чудовище – микрофона, да го превърне в свой занаят и начин на общуване със света, в най-приемливата възможност да разбира хората и света и да бъде разбиран от тях…

Представителят на новата професия – това е:

– човекът, който „работи повече от всеки друг мързеливец в света!” Защото журналистът в радиото работи и когато почива, а понякога почива, когато работи…;

– човекът, който се опитва да разбере какво се случва по света и у нас от хора, които обикновено не искат да му кажат, а след като научи нещо, дори и да не е разбрал нищо, е готов да го разкаже убедително на всеки, който го слуша…;

– човекът, който е избрал пътя си за цял живот, а не като политиците, които идват на власт за един или няколко мандата…;

– човекът, който по един неспасяем и затова жесток начин е заразен от професията си – той не е спокоен, дори и когато има правото да бъде само слушател…;

– човекът, чиято мисия е „да успокоява огорчените и да огорчава спокойните!”

В някои от най-екстремалните ситуации от най-новата ни история за хората от тази професия, техните слушатели, читатели и зрители казаха: „Журналистите опазиха мира! Но не можаха да се опазят от политиците!”.  По друг повод и в друга конкретна ситуация незабравимият Мирон Иванов беше написал: „Пръв дълг на човека, докато е човек, е да се противопоставя!” А какво, ако вместо човек вметнем „журналист”? Пък и нали някой първо е човек и едва след това – журналист?

И щом е човек, значи и той има правото да бъде пристрастен. В едно време, далеч от днешната демокрация, един философ забелязал, че: „Това, което е отвън, е и отвътре!” Не е ли прав Спиноза и днес? Това, което е на улицата; в магазина, в парламента, то е и в студиото, и вътре в нас… През журналиста минава всичко от този живот – и доброто, и злото.

Той преживява всичко, но и сам трябва да бъде филтър, защото „пропуска” до слушателя само по-важното, а вероятно и себе си. Ако можеше да попитаме и сега Йосиф Хербст, той вероятно пак щеше да се провикне: „Безпристрастен, хеле пък безпристрастен вестникар, е журналистически евнух!” Кой би избрал подобна участ на днешната професионална сцена? Още повече, след като радиото и без това понякога прилича на театър!

Не заради позициите на работещите в него журналисти, изразени в различните предавания. Не толкова и заради гласовете от живота, които звучат в ефира 24 часа. Приличаше и си беше театър, когато включваше директно микрофоните от Великото народно събрание, и когато през януари 1997-ма не ги включи от площада пред сградата на Народното събрание, когато събраните отвън слушатели, зрители и читатели щурмуваха тази сграда, за да върнат именно те достойнството на четвъртата си власт като такава…

Не че и сега директните включвания не носят известен театрален ефект… все в името на негово величество слушателя, зрителя, читателя…

Много млади хора търсят мястото си в тази професия. Утре те сигурно ще станат добри журналисти, но въпросът е на основата на какви традиции, в каква координатна система ще се професионализират те?

От всички варианти за отговор, най-убедително звучи този на социолозите, след проучване на представителна част от колегията с един съвсем свободен ценностен тест – без подсказани категории. От резултатите личи13, че според анкетираните, преди да е професионалист, журналистът е просто човек. На въпрос за петте най-ценни неща, които човек си поставя за цел да постигне в живота, на първо място излиза доброто семейство – с 41%, на второ е професионалният успех – с 35%, следва вътрешната хармония, духовният комфорт, приличният стандарт е на четвърто – с 18 %, следват приятелството и т.н.

На зададения от чисто изследователско любопитство въпрос: „Бихте ли посочили журналист, който според Вас може да служи за морален образец в тази професия?”, без да се уточнява дали става дума за действащ колега или за човек, отдавна напуснал професията и живота, за българин или чужденец, нито епохата, в която е работил той и т.н., най-изненадващо три четвърти от анкетираните професионалисти просто не са посочили име.

Което на професионалния език на социолозите говори, че цари сериозна криза на авторитетите и образците в журналистическата общност. С други думи, налице е съмнение, че някои от посочените имена са образец за професионализъм в занаята, но не в морален план. Или че те са просто изявени журналисти. Откъдето следва и изводът, че общност, която няма свои образци и авторитети, трудно може да произведе общи нормативи на поведение, заложени в някакъв морален или професионален кодекс. Дали е така само за журналистиката обаче?

Не е ли типична ситуацията за всички подобни професии в момента? Разликата е може би в това, че публичното битие на журналистическата професия прави тези противоречия обществено достояние и ги легализира много лесно, а веднъж легализирано, което и да е мнение след това се променя много трудно.

Всички журналисти, които са се утвърдили вече като добри професионалисти, са убедени, че именно професионализмът е пътят към етичното поведение. Те са убедени, че при доказани професионализъм и човешка етика успехът е винаги гарантиран. Т.е. в противовес на твърдението на Ницше, моралът в наши дни е философия на силните, в конкретния случай – на професионалистите, които могат да си позволят лукса да бъдат морални. За другите, а те са все още по-голямата част, има разминаване между морал и личен успех.

Една значителна част от колегията като че ли е склонна да смята, че няма друг морал освен общочовешкия. Тя не съзира необходимостта и ползата от появата на специфичен, конкретизиращ тип норми в рамките на професионалната дейност. Тази съвсем не малобройна част е обединена от разбирането, че наличните общочовешки закони правят излишна допълнителната нормативна регулация.

Има си т.е. закони, щом не е забранено – значи е позволено. Други от своя страна смятат, че етиката определя професионализма. Навярно и тук може да се спори – примерно във всичките разработки за научния етнос се казва, че тя е част от професионализма на учения. Нещо, което навярно е валидно и за журналистите. Във всеки случай, не се откроява едно единно виждане за това, каква е специфичната роля на неетичното в професията. Има дори и противоречащи си тези:

– съществува само общочовешки морал и няма нужда от конкретизации;

– важен е професионализмът, с други думи, ако владееш занаята, ти няма да лъжеш, няма да нагрубяваш… ще бъдеш морален!

На фона на казаното дотук, журналистиката може да бъде разгледана и като действаща социология или някакъв неин огледален образ, нещо като обществознание в действие, ако щете – всекидневно изтощаване на обществознанието… Ето, най-вече, защо тя е силна власт, четвърта ли, пета, шеста, все едно, но… действително сила

Въобще, човек трябва да умее да бъде такъв, какъвто е – особено ако е журналист. Опитът – и професионалният, и жизненият, потвърждават, че рано или късно това се оценява от хората, които слушат този журналист или разговарят с него. Т.е. професионализмът или професионалната артистичност не трябва да скриват човека и истината за него, въпреки медийния образ, който си е избрал и изпълнява. А когато играе себе си? Най-трудно е, но пък и най-честно, най-истинско, а това не може да не се усети и оцени.

Журналистът, истинският, трябва винаги да съумява да остане вън-, под- и надпартиен! В края на краищата, страстите човешки, пристрастията журналистически, паденията, възходът и големите промени не са замо за и от една партия… Карел Чапек знае може би един от отговорите на въпроса как се постига това: „Човек никога не може да се освободи от това, за което мълчи!” Другият вариант е всеки сам да си слага печата на своето време… Всеки сам да си носи кръста и никога да не се оправдава с „такова беше времето!” Защото времето е било, е и ще бъде само на истинските журналисти, и в никакъв случай не на бившите идеологически звеневи, бригадири, майори и генерали… Не че сме незаменими, но всеки от нас влиза в студиото, като винаги подозира у себе си поне една от основните добродетели.

Вечният творчески спор между писателите и журналистите не попречи на име като Уйлям Сароян да види в събрата си по перо „духовен анархист -такъв, какъвто в дъното на душата си е на практика всеки човек. Той е недоволен от всички и от всичко. Журналистът е най-добрият приятел на всеки човек и единственият му верен неприятел. Един добър и велик неприятел! Той трябва нито да върви с тълпите, нито да вика заедно с тях. Журналистът е бунтовник, който не спира пред нищо. Той няма да почива и спи, когато спят и почиват останалите. Умре ли, вероятно ще умре както умират и другите, но докато е жив, той е по-жив от всички останали, дори и от останалите журналисти. Ако журналистът наистина е журналист, той е наивник, глупак!

Няма на света друг човек, когото тъй лесно да унижиш, осмееш или оскърбиш. И може би точно така и трябва да бъде. Той е и малко луд, но е по-нормален от всички други, с най-добро духовно здраве, единственото духовно здраве, за което си струва да се тревожим – живото, творческо, уязвимо, доблестното и арогантно духовно здраве на свободния човек.” Уйлям Сароян го каза сред многото писатели, събрани в София на първата си световна среща, обърнат към многото журналисти, огласяващи този уникален по замисъла и значението си форум. Т.е. хората, с чието съдействие анонимният човек всеки ден разказва своята история, въпреки че най-големият разказвач винаги е било и си остава времето.

А как журналистите виждат своята професия и необходимите за нея професионални качества? Според анкетираните от Джон Кардоуни и неговите сътрудници колеги, първото изискване е категорично…

Статията подготви: Андрей Велчев

[spider_facebook id=”1″]