Защо вече не ме награждават!? (фикция)

Стоил Рошкев , pogledinfo

Стоил Рошкев , pogledinfo

„Според мен няма надежда да се отговори какво е литературността“
Христов, „Литературността“ (стр. 330)

„…историята на съвременната литературна теория е част
от политическата и идеологическата история на нашето време“
Игълтън, „Увод в литературната теория“ (224 стр.)

– Знаеш ли какво е литературата?

– Какво? Какво?! – не успях да схвана.

– Литературата! – повтори с натъртване Михаил Въртопов.

– Какво е литературата? – влязох му в тона, но с леко снизхождение, което той се престори, че не e забелязал.

– Литературата – Михаил Въртопов отговори уверено – е сбор от познанства и канонично мучене, мрежичка от издателства и магически телодвижения.

– Ама само това ли? – стана ми странно.

– А, да, забравих и сценичните костюми. Сакото от туид удивително въздейства на възприятията. И ако може, да е в комбинация с шалче или поне по-екзотична шапка, най-добре. Често пъти не е лошо да си пуснал и пророческа брада.

– В днешно време една небрежна тениска не върши ли работа? – подсмихнах се.

– Понякога – експертно заключи Михаил Въртопов.

– А къде отидоха – заръкомахах – заклинанията за литературата като сбор от похвати, остранение, фикционалност, хоризонт на очакване, езикови революции, както професор Никола Георгиев ни учеше?

– Това са отживелици и романтични заблуди. Писател е тоя, който издава в подходящо издателство, с мощен пиар отдел.

– Не прекаляваш ли?

Този разговор с моя колега от университета Михаил Въртопов го водих, докато седяхме в кръчмата „Стария вход“ на софийската улица „Тулово“ № 5, на метри от сградата на Българската национална телевизия. А темата за литературата беше подета от Мишо с въпроса: „Знаеш ли защо вече не ме награждават?“ Повод за репликата му бяха току-що обявените номинации от два литературни конкурса, в които името на Въртопов изобщо не присъстваше. Спомних си, че преди петнайсет-двайсет години Мишо печелеше доста надпревари за литература. И изведнъж – нищо. Спрял беше да се появявава из културтрегерските среди. Казал ми беше, че пише билдунгсроман с работно заглавие „Надзирателят на поезията“ и се беше покрил. Когато най-после, след повече от петнайсет години, Михаил Въртопов написа романа си, се оказа, че книгата на позабравения лауреат от миналото е посрещната като мъртвородено, както Хюм се изразява за първото издание на вече приетия за епохален негов опус магнум „Трактат за човешката природа“. Ето защо, явно обиден на същите тия литературни корифеи, с които доброволно беше прекъснал зрителни контакти, сега Мишо се тюхкаше, че вече не го награждавали и се маеше защо.

– Не знам, сигурно ти завиждат – реших да изчеткам сътрапезника си: писател, поет и журналист, както го обявяваше „Уикипедия“.

– Има два отговора – Въртопов забарабани с пръстите на лявата си ръка по масата, докато с другата надигна халбата си, отпи продължително от бирата, после културно сподави позива си за оригване и додаде: – Пиша все по-лошо!

– Да, бе! – побързах да отрека.

– Или пиша все по-добре. Но ми завиждат, дето викаш.

– Аз ти казвам, завиждат ти.

– Интересно е – правеше се на учуден Мишо, – че повечето от членовете на журитата вече не ме бръснат за слива, при положение че са ми приятели… или по-точно – поправи се той – бяха ми, де. А от тях някои даже, знаеш ли какво са правили? – Михаил Въртопов фокусира някъде зад мен погледа си. – Давали са ми първо място в литературен конкурс и не са присъждали второ, ами направо трето място!

– В смисъл? – Пак не успях да схвана веднага.

– Да се открои разликата между мен – първия – и останалите, разбираш ли? Няма второ място, слагат празно пространство между първия и третия, за да се види какво качествено разстояние има.

– Аха – възкликнах аз! – Ами, ето!

– И не само не ме награждават, ами и приятели, които са ме хвалили по форуми и са писали рецензии за мен, а и възторжени „витрини“ в „Литературен вестник“, слагали са мои текстове неведнъж на първа страница пак в авангардния някога „Литературен вестник“, сега се правят даже, че не ме забелязват.

– Случва се.

– Може пък наистина да пиша по-лошо отпреди – двоумейки се, повдигна рамене Михаил Въртопов. – Знам ли?

– Едва ли – не се съгласих. – Причините за литературните награди са извънлитературни в повечето случаи. Това не трябва да си учил при Никола Георгиев, за да го знаеш – напипах аз пулса на Мишо Въртопов.

– Абе, да ти кажа и аз така мисля, ха-ха – засмя се Мишо, – ако трябва да бъда честен. Пък и ти много добре го каза: Причините за литературните награди са извънлитературни. Не знам твоя ли е тая мисъл или цитат.

– И аз не знам – ухилих се.

– Но е точно така – потвърди Въртопов. – Знаеш ли защо последният ми роман се казва „Надзирателят на поезията“? Тук Мишо Въртопов извади от раницата си омачкана книга, полекьосана тук-там, на която не видях заглавието, понеже имаше самоделна подвързия от подаръчна хартия, но Въртопов обяви: – Тери Игълтън – потупа той книгата, – „Увод в литературната теория“.

– Да – сетих се, – професор Никола Георгиев много ни е говорил за нея в лекциите си.

– Говорил ни е, но не я бяхме чели, ха-ха – ухили се Въртопов. – Ето! – Той запрелиства книгата. – Личеше си, че едва ли не я е наизустил или поне зрителната му памет е мощно мнемонична, понеже почти от раз откри пасажа, който да подкрепи патоса му: „Властта на литературоведския дискурс се движи на няколко равнища. Тя е властта да се „надзирава“ езикът – да определя кои твърдения да се изключат, защото не отговарят на онова, което е прието да се говори“. Игълтън споменава фигурата на „решаващия авторитет“. Така един Деян Енев направи от някакво средна ръка юношеско четиво литературно събитие, дето се скъсаха да го преиздават – личеше му, че се ядосва Мишо. – А народът, Платон както пише, нищо не разбира, но слави това, което му препоръчват.

– Кое юношеско четиво е станало литературно събитие?

– Е, „Калуня-каля“ – открехна ме събеседникът ми. – „И накрая – зачете той отнова Тери Игълтън: – това е въпросът за отношенията на власт между литературата като академична институция, където всичко това се развива, и господстващите интереси в обществото като цяло – общество, чиито идеологически нужди ще бъдат обслужвани и чиито кадри ще бъдат възпроизвеждани чрез съхранението и контролираното развитие на въпросния дискурс.“ И само още един цитат – Мишо усети, че ми додява: „Следователно литературните катедри и факултети във висшите учебни заведения са част от идеологическия апарат на съвременната капиталистическа държава.“

– Е, да, Игълтън е марксист!

– Беше – поправи ме Въртопов. – Вече е католик.

– Ха! Сериозно?

– Да.

– Значи все пак е дошъл на акъла на омразния му Хайдегер.

– В смисъл? – тоя път Въртопов не долови смисъла.

– Може да не съм чел „Увод в литературната теория“ – разясних аз, – но повечето, дето сме учили при Никола Георгиев, знаем за язвителността на Игълтън към Хайдегер.

– Забравил съм.

– Не ето че явно му е узряла сега кратуната на Игълтън, ха-ха, щом се е обърнал към Бога.

– Тоест?

– Ми, нали Хайдегер в крайна сметка заключава, че „Само Бог може да ни спаси“.

– Да – разсеяно кимна Въртопов. – „Калуня-Каля“ – поде отново той – е роман-шедьовър, повтаря и потретва Деян Енев, заклинание след заклинание. Дори самодоволен се изцепва: „Някой ще каже – а как разбра, че е шедьовър. На това ще отговоря така – кой за каквото е учил. Аз съм учил за това да познавам шедьоврите“, тупа се по гърдите, без да му мигне окото, Деян. Ха-ха-ха. Той, моля ти се, бил учил и край. Това е единствената гаранция, че романът е шедьовър. И като се почна, та десетина тиража.

– Няма ли по-добър аргумент? – засмях се и аз.

– Деян Енев е пич, даже ме е черпил проститутка, но не бих потвърдил, че е от стоте най-умни хора, които съм срещал през живота си.

– Стига бе! Черпил те е проститутка?

– Да.

– Разказвай – нямах търпение.

– О, колко случки имам из личните ми познанства с авторитети от литературните ни среди, ако знаеш… Но май само Владимир Трендафилов, Иван Станев и Милена Кирова, ако не се лъжа, се осмелиха да напишат, че е пресилено да говорим за „Калуня-каля“ като за явление.

– Пропуснал съм го тоя спор.

– Ми, правилно – потупа ме Мишо по рамото, – не четеш литературната периодика, доколкото я има още и не се е превърнала в рекламна периодика. Разказва ни, значи, Деян Енев една сълзлива история как преоткрил романа „Калуня-каля“ или по-скоро романът го открил, клишето както гласи, от кашон със стари книги на баба на пазара „Красно село“, и не пропуска, разбира се, да затапи все още съмняващите се в качествата на книжлето с друго клише: Завиждам на всички, които още не са чели автора на „Калуня-каля, вика. Виж какво нещо е – десетина тиража заради завъртялата се идеологическа машина.

– Бе, мани го това книжле, разкажи за проститутката.

– Описал съм го в романа си, но завоалирано.

– Така се прави – знаех.

– Пренесъл съм я тая случка освен това от София на морето. Ти ще видиш, като ми прочетеш книгата, там героите не се казват, то е ясно, Михаил Въртопов и Деян Енев, а съм сменил имената им на Баничаря и Робърт Де Киро.

– О, ще ти прочета с най-голям кеф романа.

– Иначе беше в навечерието на 2001 година. Поетът Бойко Ламбовски ни беше поканил на коледно парти в редакцията на вестник СЕГА, където завежда културния отдел. Там имаше модно дефиле и импровизиран конкурс сред нас, гостите, кой ще измисли най-подходящото име на модната колекция, с първа награда – танц с манекенка.

– Уха! – реагирах.

– Да. След пускане на листчета от страна на присъстващите в едно бомбе, излезе, че най-много гласове беше събрало предложението ми „Винилов сладолед“.

– „Ванилов сладолед“? – не разбрах.

– Не от ванилия, а от винил, ха-ха – поправи ме Мишо, уточни: – „Винилов сладолед“. Понеже тоалетите бяха от винил.

– Оригинално – прецених.

– Танцувах с красива манекенка за награда – продължи разказа си Въртопов, – но тя ми заяви, че е обвързана и не откликна на настоятелността ми. С напредването на нощта повечето си тръгнаха, само аз се вързах на идеята на Деян Енев да си допием в бар, което предложение той трансформира още в коридора на редакцията в офертата да ходим „на адрес“, израз, оказал се евфемизъм на публичен дом. Дотогава не бях ходил, затова се въодушевих, че такъв авторитет ми предлага, и потеглихме. Спомням си, че Деян ми беше казал по пътя: „Копеле, ако знаеш само как ти завиждам за белите зъби, как хубаво са наредени…“ Така де… Хванахме едно такси и се озовахме в несъществуващия вече отдавна стриптийз бар „Плейбой“ до Централна гара, където почти си опукахме мангизите. Аз, като студент – подсмихна се Михаил Въртопов, – разбира се, нямах кой знае колко пари в мен, но все пак бях посъбрал повече от обикновено, за да посрещам Новата година и фактически Новото хилядолетие подобаващо. Но преди настъпването на Милениума, както излезе, си профуках и последния лев в стриптийз бара. После ми се наложи да посрещам третото хилядолетие без една стотинка, ала това е друга история. В стриптийз бара, то не е хубаво може би така да се говори, но си е самата истина – Деян се държа грубиянски с танцьорките. Питаше ги, подпийнал: „Знаеш ли кой съм аз?“ Щяха да ни бият. Защото управителят на бара ни заяви, че момичетата „кършат тела само около пилона“, а не проституират. Ти ще видиш, ако ми прочетеш романа, описал съм го цветно. Както и да е. Така или иначе Деян не миряса, докато не посетим и публичен дом. Наложи се обаче да ме черпи куртизанка, щото, нали ти викам, опукал си бях кинтите. Но оттогава чувствам, че Деян Енев никак не ме обича. Аз не виждам причина да не ме обича, но той си знае. А знаеш ли как чистосърдечно се бях изкефил, щом зърнах сбрника му „Цирк България“ в най-голямата книжарница в Европа, Лондонската „Утърстоунс“, през 2014 година?

– Предполагам, че си се изкефил – сигурен бях. – Ти си си чистосърдечен – отбелязах.

– Бях я снимал сред останалите англоезични книги и си я бях публикувал на страницата във фейсбук. И въпреки това Деян Енев тъй и не ме прие за свой човек. Даже имам усещането, че ме ненавижда.

– Може би трябва да му върнеш парите за труженичката – предположих.

– Вероятно. Но едно че изрично беше подчертал, че иска да ме черпи, второ, че оттогава са минали над три петилетки, дето се вика. Инфлацията ги е изяла, ха-ха.

– Ако е злопаметен, ако ще и пет петилетки да са минали, все тая.

– Впоследствие Деян Енев даваше награди на кого ли не – то не беше на Калин Терзийски, то не беше на Милен Русков, Момчил Николов. Само че аз за него вече бях персона нон грата.

– Да не ти пука – потупах Мишо по рамото.

– Не ми пука – излъга Въртопов.

– Ами тогава?

– Не, бе, знаеш ли защо вече не ме награждават?

– Защо? – Пак дойдохме на изходна позиция.

– Защото станах патриот, русофил и почитател на Путин, и ме намразиха тия, дето разчитат предимно на западни грантове. Пламен Дойнов например, той е тоя, дето ти споменах, че ми е давал първа награда и не е присъждал втора, а направо трета, е писал в рецензия за моя книга, че е „седмото небе на новата българска проза“. А сега, ето, в един от конкурсите, дето обявиха, и Пламен отново беше в журито, не съм му даже в листата на номинираните, камо ли да ме награди. Защо?

– Той пък какво те е черпил? – опитах се да бъда оригинален.

– Нищо не ме е черпил той – засмя се Мишо от аналогията с Деян Енев. – По-скоро обратното е вярно. Возил съм ги в колата си от Шумен до София с поета Ивайло Иванов, светла му памет, без да им взема стотинка бензин.

– Е, естествено, нали сте приятели.

– Бяхме. Но откакто почнах да се осмелявам да критикувам свещените крави от „Литературен вестник“, че са соросоиди, аз спрях да съществувам за Пламен Дойнов, който отдавна е издигнат в доцент в спонсорирания от Сорос Нов български университет. И това потвърждава тезата на Игълтън, че литературата е идеология.

– Така си е – и аз потвърдих.

– Знаеш ли колко съм бил либерален? Когато обаче – Мишо уточни – все пак това е по необходимост.

– Сега не е по необходимост явно – отново влязох в тона на Въртопов.

– Има времена, когато трябва да събираме камъни, и времена, когато трябва да хвърляме камъни – дълбокомислено се изказа събеседника ми. – Сега, вече 2018 година – стовари юмрук той по масата, – е моментът за национален редукционизъм. Нищо друго не би трябвало да има значение за нас в България, страна, заплашена от изтриване от територията и етнос с надвиснала над него застрашеност от изчезване от картата! Докато в литературните журита са се капсулирали няколко късогледи шефченца: за проза – Деян Енев, за поезия – Марин Бодаков, тук-там Борис Минков и прочее допотопно либерални сашо-кьосевско-едвин-сугаревско-владо-левчевски наивизъм.

– Добре го каза – съгласих се.

– Още малко ще ти кажа. И спирам. Че виждам как почвам да ти досаждам – ухили се Мишо Въртопов.

– Глупости! Интересно ми е – излъгах аз.

– През 1996 година бях получил първа награда от Националния младежки конкурс за поезия „Веселин Ханчев“ – заобяснява Михаил Въртопов, лицето му се освети от носталгична усмивка. Реших да го оставя на спомените му: – Тогава поетесата Мирела Иванова ми се обади по телефона да ме помоли да приобщя към литературните си приятели някакво талантливо момче, пишещо поезия. Няма проблеми, обещах й. По време на разговора ни тя намекна, че момчето не е ординерно, но не уточни в какъв смисъл. Така се запознах с Николай Атанасов, поета, нашумял впоследствие като българина, най-ярко манифестиращ хомосексуални теми в стиховете си. Обикаляли сме къде ли не из София с него, без да ми пука, че е гей. Много от познатите ми ме бъзикаха: „Ти педераст ли си?“ Но аз не обръщах внимание, защото либералната ми закваска от Софийския университет ме караше да се присмивам на всички подобни хомофобски подмятания на домоседите и да съдя за качествата на човека не по това кой с кого си ляга. Защо го казвам това ли? Ами защото сега, когато вече по необходимост съм далеч по-консервативен, националистически настроен и открито се присмивам на гейпарадите като форма на идеологическо потискане, разни, които тогава ме майтапеха, че общувам с Ники Гея, както му викаха, в момента се правят на най-големите отворковци либерали и неолиберали.

– Дебили! – констатирах. Обявих: – И аз съм консерватор.

– Но мога да потвърдя – продължи Мишо, – че успешно приобщих Ники Атанасов към литературните среди. Без ревниво да пазя за себе си контактите си, го запознавах с не един и двама фактори в ония години. Момчето имаше талант и се разви подобаващо. После замина за Щатите.

– Браво.

– Кое, затова, че е заминал за Щатите ли викаш „Браво“?

– Не! – Уточних: – Затова, че си му помогнал.

– Как да не помогнеш на талантлив човек? – рече Мишо. – Както и да е. Друг случай. Прехваленият и признат вече за класик Гошо Господинов беше писал за мен в „Литературен вестник“, че сред небулозата на поредните млади в българската литература стиховете ми като че ли стоят най-отчетливо, с най-избистрени черти.

– Сериозно? – впечатлих се. – Това Гошо Господинов го е писал?

– Да – потвърди Михаил Въртопов. – Но после, когато изказах мнението си, че Гошо Господинов е крадял идеи за произведенията си от Пол Остър и Итало Калвино, станах и за Господинов персона нон грата. И си знам. Участва ли той в жури, нямам шанс за награда.

– Ти да видиш – реагирах. – Тцъ, тцъ, тцъ!

– Гошо Господинов е доста меркантилен между другото – продължи с хейта си Въртопов.

– Ееее – не издържах аз вече.

– Така е, бе! Знаеш ли, веднъж журналистът Коритаров беше повикал Господинов в телевизионното си студио да коментира футболен мач – от народопсихологическа гледна точка. През 2005 година, ако не се лъжа. Тъкмо на Гошо Господинов му се отваряше капандурата, тоест изгряваше му звездата на национално ниво. Минути преди да посети Гошо студиото на Коритаров, се бяхме събрали у нас да гледаме същия тоя мач – поканил бях тогавашните си литературни приятели Митко Кенаров, Ангел Игов, Емо Видински и Гошо Господинов. Та Господинов беше тръгнал на полувремето да разглежда домашната ми библиотека. Попита ме къде са българските автори, намеквайки, че е любопитен да види дали имам негови книги. От любезност и куртоазия му казах, че в момента единствено стихосбирката му „Черешата на един народ“ я има в библиотеката ми, понеже нашумяващия му по онове време „Естествен роман“ съм го дал на моя колежка да го чете. И знаеш ли какво каза Господинов?

– Не.

– „О, подбиваш ми, значи, продажбите!“, упрекна ме съвсем не на шега Гогата.

– Наистина ли?

– Да – потвърди Мишо Въртопов.

– Лелееее – хванах се за главата.

– Той и поетът и издател Румен Леонидов беше свидетелствал веднъж, че Господинов бил момчето, което някога, единствено от всички автори, издадени от издателство на Румен „Отворено поетическо общество“, дошъл при Леонидов и си поискал целия тираж на „Черешата“, за да си я продаде… „И си я продаде“, диви се Румбата.

– Меркантилен, викаш, а, ха-ха? – развеселих се.

– Ами, каква друга дума би използвал за такива реакция? – попита ме Михаил Въртопов.

– Хмм – замислих се.

– Много мога да ти разказвам, но виждам, че нямаш време.

– А, време винаги ще се намери.

– Нали знаеш Конрад Лоренц, дето популяризира термина импринтинг?

– Знам – излъгах аз.

– Подведени от вярата си в евроатлантизма, много от някогашните ми приятели се наостриха срещу мен, дръзналия да сменя импринтинга си. Ти одеве добре го каза.

– Кое?

– Е, че причините за литературните награди винаги са извънлитературни. Ето, Светлана Алексиевич, говори против Путин и – хоп, Нобелова награда. Виж и Казуо.

– Казуо Ишигуро?

– Казуо е пич – утвърдително кимна Мишо – и безспорен разбирач от литература, обаче! Обаче продължава вредната линия на сегашната Шведска академия да възвеличава Окцидента. След кухата Алексиевич, не-литературния Дилън, оная, к’ва беше, германската румънка, ааа… Херта Мюлер, плюс сума ти други либерал-деконструктивистки-болшевишки назначения за нобелови лауреати, в разрез с всичко традиционно руско, но и българско, православно, източно, е, не мога да се съглася, че нямаме поредната идеологическа плювня.

– Сигурен ли си?

– Да, при Казуо например важи интерпретацията – ето, съседът на лудия Ким Чен Ун, британецът с японски родители конформисти, избрали в крайна сметка да се прехвърлят на Острова, в Грейт Бритън, у Великия Запад, наместо да поемат радиация из бомбардираната от нас, западняците, с атомна бомба Япония, е пичът. Ще кажа: Ха-ха!

– Може и да си прав – не бях съвсем сигурен аз.

– А Захарин Карабашлиев, знаеш ли как стана писател?

– Е знам, нали аз ти бях казал, че си беше попълвал многократно името в сайта на „Голямото четене“ на БНТ, та да влезе в Топ-100 и то в годината на издаването на книжлето му „18 % пиво“ или неща такова – разочаровах се, че Мишо не помни.

– Ти ли ми беше казал, да, бе! – погледна ме виновно Мишо. – Но освен това, него писател го направи дилетантът Светльо Желев.

– Защо дилетант?

– Понеже е едно момче, продавач на книги на площад „Славейков“, без литературно образование, но с претенции до небето и правилни познанства.

– Задължително ли е да си с литературно образование, за да разбираш от литература?

– Не, но Светльо Желев видимо не разбира от литература.

– Може – засмях се.

– Светльо Желев беше шеф в най-голямото издателство, но после го махнаха.

– Аха.

– Ми, той взе да публикува на конвейер книгите на Захарин Карабашлиев и така. Той май направи така и Момчил Николов писател. А я виж сега тухлите на Николов масово са преоценени в книжарницата в подлеза на Ректората. Между другото – за пример ти давам как през 2007 година писателят Емил Андреев ме беше предпочел мен пред Карабашлиев за участник в Първия семинар по творческо писане в Созопол, към фондацията на Елизабет Костова.

– Сега пък не завиждаш ли ти, затова, че Карабашлиев вече е по-известен от теб? – реших да съм откровен с колегата ми от университета.

– Може и да завиждам – призна Мишо. Допълни: – Но е обективен факт, че Карабашлиев стана писател, след като Светльо Желев го публикува в издателството, което оглавяваше. Почна се с пиара. Пиар, пиар. И симулакрената машина се завъртя.

– Прав си за пиара.

– А къде остана самият литературен текст? – ядосваше се Мишо Въртопов. – Къде остана литературността?

– Къде? Къде? – повдигнах аз рамене като знак, че не знам.

Въртопов бръкна отново в раницата си и извади тоя път не толкова омачкана книга, колкото тази на Тери Игълтън.

– Това е един млад български литературовед – потупа той книгата: – Тодор Христов се казва, а заглавието ѝ е именно „Литературността“, на книгата.

– Виждам – засмях се аз.

Мишо също прихвана от смеха ми. Отбеляза, че си купил „Литературността“ за 5 лева през 2017 и то 8 години след като е струвала 18 лв.

– Хмм – реагирах.

– Хмм, да – изимитира ме Въртопов. Продължи: – Литературността според Марко Юван, както пише Тодор Христов, се определя от канона – тук Въртопов намери отново бързо необходимия му пасаж и пак взе да цитира: – „мислен като набор от текстове, ценности, институционални практики, социални дейности като публикуването, издаването, четенето…“ Пак там Христов припомня любопитен експеримент на Стенли Фиш.

– Знам го и Стенли Фиш – изтъкнах. – Професор Никола Георгиев ни е говорил и за него.

– Да – продължи Въртопов без да ме поглежда, впил очи в книгата: – Виж какво пише Фиш в критиката си от перспективата на новия прагматизъм в „Как да разпознаем стихотворението, щом го срещнем“ – Мишо ми показа подчертан от него със син химикал участък от „Литературността“: – Фиш, значи, веднъж в края на учебния час изписал на черната дъска ред имена на теоретици на литературата, припомня Тодор Христов – Въртопов зачете: – „които студентите да изучават през идната седмица; в началото на следващия час заявява на следващата група студенти, този път изучаващи не теория, а английска поезия от XVIII в., че написаното на дъската е религиозно стихотворение, което те трябва да опитат да интерпретират; за негова радост те скоро започнали да откриват структурни и семантични черти на литературност. Въз основа на този експеримент Фиш отправя следното възражение към теориите на литературността: „Не присъствието на поетически черти предизвиква определен тип внимание, а определен тип внимание води до появата на поетически черти.“

– Ха-ха – прихнах аз. – Значи не само Игълтън говори за литературата като за предубеждение.

– Естествено – заключи Михаил Въртопов. – И Жерар Женет смята, че литературността зависи от четенето. Тоест във властта на читателя е да реши кое е литература.

– Значи отговорихме на въпроса ти „Защо вече не ме награждават?“

– Така е – съгласи се Михаил Въртопов и заключи: – За да получиш награда, трябва да си изпълнил основната конвенция. Имаш ли голям издател? Нямаш. Значи няма да имаш и награда. А аз тоя роман – Мишо Въртопов извади най-после от раницата си романа си „Надзирателят на поезията“ – си го издадох сам.

– Самиздат?!

– Почти. В смисъл платих на едно търновско издателство да ми го отпечати.

– Така ли? – не знаех. – Нали преди Божана Апостолова ти издаваше книгите.

– Издаваше ми ги, но ми омръзна да ѝ се подмазвам. Прецених, че достатъчно компромиси съм правил преди.

– Само така – поощрих го.

– Ето! – Михаил Въртопов разтвори книгата си, написа ми посвещение, подаде ми я. И добави: – Подарявам ти я.

– Не бе – неудобно ми беше. – Дай да си я платя.

– И дума да не става – възпротиви се Мишо.

– А мога ли да я давам и на колеги? – пошегувах се.

– Може – засмя се Въртопов. – Няма да те гълчам като Господинов, ако ми подбиваш продажбите, ха-ха. Е, ми хайде! – тръгна да си взима довиждане с мен някогашния ми колега от университета: – Оставям те, аз ще се прибирам. Сготвила е един боб жена ми и гледай какво става – унес. Значи дядо ми знаеш ли какво вика – бобът е метлата на дебелото черво.

– Нали Питагор забранявал да се яде боб? – пробвах се да изглеждам начетен.

– Това не е вярно – опонира ми Мишо.

– Е как да не е вярно? – не се дадох.

– Ти си чел Диоген Лаерций, а Авъл Гелий пише точно обратното – че Питагор обичал боба.

– Тоя пък даже не съм го чувал, Авъл Гелий.

– Бобът обаче задължително със запръжка трябва да бъде – Мишо си довърши темата.

– Ммм – въздъхнах. – Направо ми се прияде боб.

– А едно запръжка става за секунди – рониш една глава лук, олио, червен пипер, нищо повече.

– Ще пробвам.

– Трябва – Мишо стана и ми подаде десница за довиждане.

– Имай предвид – окуражих го аз, докато го изпращах на изхода на „Стария вход“, – че соросоидите вече гълтат вода. Холивуд залязва. Фабриката за фалшиви новини скоро ще фалира. Така че като се смени конюнктурата, пак ще почнат да те награждават.

– Живи и здрави! – Михаил Въртопов се засмя и потегли с пълната си с книги раница нагоре по стръмната улица „Тулово“.

Коментирайте първи тази публикация на "Защо вече не ме награждават!? (фикция)"

Оставете коментар

Имейлът ви няма да бъде публикуван.


*