Избрани цитати от ненадминатия майстор на късия разказ

Rad_Port4Поводът: На днешния ден, през 1929 г. в с. Калиманица, Монтанско се ражда ненадминатият майстор на словото Йордан Радичков.

Завършва гимназия в Берковица. Дълги години е редактор в литературни издания. Започва да публикува импресии, очерци и разкази в печата, а през 1959 г. издава първата си книга с разкази „Сърцето бие за хората“. Неговият седми сборник с разкази „Свирепо настроение“ (1965), както и следващите – „Водолей“ (1967), „Козята брада“ (1967), „Вятърът на спокойствието“ (1968), „Ние, врабчетата“ (1968), „Коженият пъпеш“ (1969), „Верблюд“ (1984) и др. променят познатите за литератураната ни традиция повествователни правила и проправя пътя на белетрист от друг разред. „Неосветените дворове“ (1966), „Всички и никой“ (1975), „Прашка“ (1977) и „Ноев ковчег“ (1988) представят автора като романист отново в специфичните радичковски измерения на жанра.

Успоредно с това писателят се изявява като един от най-добрите български драматурзи, чиито пиеси продължават шествието си по сцените – „Суматоха“ (1967), „Януари“ (1974), „Лазарица“ (1979), „Опит за летене“ (1979). През последните години авторът добавя нови щрихи в творчеството си – „Мюре“ (1997), „Пупаво време“ (2000).

Радичков е едно от най-емблематичните имена в новата българска литература, отличаващ се със самобитния си стил и запомнящите се фрази. Писател, за когото правилата в художествената литература губят своята традиционна роля. Той е създаващият алтернативи творец. Затова и интересът към неговото творчество е толкова голям. Два пъти е номиниран за Нобеловата награда за литература. Произведенията му са превеждани на 37 езика и са издадени в 50 страни по света. Напуска живота на 21 януари през 2004 година.

Представяме ви избрани цитати на Йордан Радичков:

„Да крачиш пешком по света, като си подсвиркваш небрежно с уста – мигар може да има нещо по-красиво от това! И най-нехайно можеш да пъхнеш ръце в джобовете си, и с най-нехаен вид да крачиш по полето. Облак смръщи чело, удари гръм и плисне дъжд, а ти вървиш пешком и си подсвиркваш небрежно с уста, нищо, че са ти мокри ушите от дъжда. Виелица се свие и преспи вълчи вдига, а ти вървиш през преспите пешком, като си подсвиркваш най-небрежно – мигар може нещо по-красиво от това да се измисли! И ей я бледата зеленина, показва мълчаливо своя нос, пчела жужи по нацъфтелите ливади, а пешеходецът върви пеша между пчелите, тревата бавно се изправя подир петите му и цялото поле дъхти на билка. Дълбоко вдишва пешеходецът миризмите на младата трева и си подсвирква най-небрежно.“ („Ние, врабчетата“)

„Оттогава съм забелязал, че когато човек не разбира от дума, трябва да го удариш по главата, за да разбере!“ („Ние, врабчетата“)

„Дано бог ни запази от чужди държави! Какво биха казали чуждите държави: Нямате ли си вие държава да хвърчите из нея, ами сте се юрнали, ще кажат, да хвърчите по нашите държави!“ („Опит за летене“)

„- Всяка работа е такава. Като я хванеш, не можеш да я оставиш на средата на пътя. – А бе аз знам, че е така. Ама то туй не е като жена да я хванеш, пък да не я изпускаш. – То и жената не е чак толкова сигурна – каза братът на Петър Маринков. – Като сапуна е тя. – Не знам дали е като сапуна. Пък може и като сапуна да е. – Същата е – каза братът, който, макар и позастарял, още не бе женен, но бе имал работа с една жена и тъкмо заради това мислеше, че познава жените. – Не виждаш ли, че сапунът, когато най-добре го стискаш, най-лесно се изплъзва из ръцете ти. Колкото повече го стискаш, толкова повече се изплъзва.“ („Свирепо настроение“)

„Есента баща ми умря и тогава аз продължих да сея лъвове в нивата и да жъна зайци от нея. Съседите известно време се смяха, че сея лъвове, а жъна зайци, но после престанаха да се смеят й взеха да ме гледат накриво. Откъде-накъде, викаха те, ние ще сеем леща, а той ще сее лъвове! Той да не би да е по-горе от нас! За да угодя на съседите, се отказах от лъвовете и почнах и аз да сея леща. Тогава те почнаха да се смеят и да говорят зад гърба ми, че не става човек от мене. Баща му, викаха те, сееше лъвове, а тоя седнал да сее леща. Тогава разбрах, че не трябва да слушам съседите. Сей лъвове, милостиви читателю, та макар и да жънеш зайци! Може би един ден съдбата ще те възнагради и сред мършавите зайци в твоята нива ще те срещне спокойно лъвът. Бог да те благослови!“ („Домашна тетрадка“)

„Човек не всякога е там, където е капата му. А при суматохата изобщо не може да се разбере под коя капа какво има.“ („Суматоха“)

„Трудните уроци са по-мъдри и по-благодарни за човека от лесните – това сам съм го изпитал и го зная от опит. Лесният урок се усвоява с леснина и от него почти нищо не научавате. Трудният урок иска много пот, но пък като усвоите урока, за цял живот ще ви държи влага.“

„Ако вие, деца, някъде по пътя си срещнете птича перушина, недейте я отминава. Повдигнете я от земята и я пуснете да полети и тя ще ви бъде много признателна. Защото една птица може да бъде мъртва, но перата й са винаги живи. Недейте отминава нашата птича перушина, недейте отминава спомена на нашия живот, а го съживявайте!“ („Ние, врабчетата“)

„За мъжа жената е като кладенче – от която и страна да се наведе над кладенчето, той може да утоли жаждата си.“

„Добре е човек да се научи да премълчава някои работи! Не да говори или да мълчи, а да премълчава!“

„Много често съм се замислял как да убием мухата и трябва ли да изтребваме всички мухи? Ако един човек е за женене, да се жени, защото няма начин да изтреби мухата в себе си; той само ще страда от гъдела на тая муха, без да може да се спаси от нея. Понякога си мисля дори, че някаква муха е завъртяла главата на Галилей, за да каже, че Земята се върти. Пък Земята наистина се върти. Трябва ли тогава да убием мухата!“ („Убий мухата!“)

„Учудвам се, като видя по телевизията как някой значителен човек е посрещнат от тълпа журналисти, въоръжени до зъби със звукозаписни устройства. Те са готови да задават купища неудобни въпроси, като че главната задача на журналиста е да те пита нещо неудобно за тебе и да се учудва, че не му отговаряш! Не знам как се чувстват журналистите, особено жените. Мъжът, като по-глуповат може и да подтичва, но на жената това не й отива!“

„По тоя повод Драги ми господине направи следната забележка: Ти, драги ми господине, трябва да знаеш, че всяка жаба си знае гьола и всеки колекционер, колекцията. Откъде-накъде си седнал да колекционираш влечуго, драги ми господине! Да си видял случайно някое влечуго да е седнало да колекционира врабчета? Не си видял и няма и да видиш, драги ми господине, защото влечугото гледа как да те изяде, а ти си седнал да ги колекционираш! Еее, драги ми господине, драги ми господине!“ („Ние, врабчетата“)

„Едно дърво стоеше самотно край пътя и много тъгуваше, че няма приятели. Наоколо бе пусто, по полето скитаха ветрове, но никой не се спираше при него, прелитаха птици, но нито една не се скриваше в клоните му, защото бе още голо. Наблизо минаваше река, ала и тя не се спря нито веднъж при дървото да си побъбрят. Реката бързаше да се събере с друга река, за да си приказват заедно из пътя, докато стигнат морето. Минаваха и хора, разбира се, но те си отиваха по работата и никой не се спираше при дървото. Понякога то си мислеше, че е най-хубаво да може да тръгне на някъде. Но дърветата не могат да вървят, не могат да избягат дори и когато видят, че селяните идват с брадвите да ги секат. Тъй беше до пролетта. Щом дойде пролетта, дървото се разлисти, тури си много хубава зелена шапка, но пак си стоеше самичко. Веднъж то видя, че един ястреб преследва врабче в небето. Врабчето пищеше и тъй като наоколо всичко бе голо, скри се в зеления клонак на дървото. Дървото не се разсърди. Те си бъбриха през цялата нощ, а на другия ден птичката си направи гнездо и легна в него да мъти. Един ден под дървото спря каруца. Селянинът разпрегна конете, тури им сено, а сам той легна да си поспи. Минаваха други селяни, видяха хубавата сянка под дървото и решиха и те да си починат от пътя. Насядаха и почнаха да си разказват истории, а дървото слушаше и му бе много приятно, че не е само. То стоеше и гледаше да разстила добре сянката си, да не би хората да кажат, че сянката не е хубава, и да си отидат. Оттогава, който минеше по пътя, все спираше под хубавата сянка да си почине. Вярно е, че дървото не можеше да върви с хората по пътя, но нали из пътя им услужваше със сянката си! Тъй дървото си спечели приятели и разбра, че за да има приятели, то трябва да им дава своята сянка.“

„Човек е дълго изречение, написано с много любов и вдъхновение, ала пълно с правописни грешки.”

 

източник: АRTday.bg

 

Коментирайте първи тази публикация на "Избрани цитати от ненадминатия майстор на късия разказ"

Оставете коментар

Имейлът ви няма да бъде публикуван.


*