50 години от кончината на класика Димитър Талев

dimitar-talev-21„И да знаеш, Минке, че последният комунист на планетата ще умре в България. Даже когато в Съветска Русия няма да има нито един жив комунист. Какъв народ сме, Минке, какъв народ…“ Това е откъс от първия политически български роман „На завой“, написан през 30-те години на миналия век от малко познатия тогава Димитър Талев, главен редактор на вестник „Македония“, а после редактор във вестник „Зора“, основан от неговия съгражданин от Прилеп Данаил Крапчев. Романът е издаден през 1940 година и само заради това изречение в него класикът на българската литература Димитър Талев е изпращан 2 пъти в лагери след деветосептемврийския преврат от 1944 година

Писателят Димитър Талев, запалил най-романтичната мъка в съвременна България, умира на 20 октомври 1966 година в София. Прилепчанинът Талев, запали още „Железния светилник“, превръщайки любовта по Македония в най-романтичната мъка, издъхва на 68 години, но успя да разлюлее „Преспанските камбани“, които продължават да бият и носят ехото на националната ни идентичност.

Веднага след 9 септември 1944 година под давлението на Сталин, Тито и Георги Димитров, осенени от абсурдната идея за създаване на Балканска федерация, подчинена на Москва, в България  се пристъпва към насилствено помакедончване на населението от Пиринския край.  Димитър Талев е обявен за великобългарски шовинист и фашист и е изключен от Съюза на българските писатели. През октомври 1944 е арестуван и без обвинение, съд и присъда е тикнат в Софийския централен затвор. В края на март 1945 физически крехкия журналист и писател е конвоиран в „трудово-изправително селище“ в Бобовдол, където го държат до края на август 1945 г. През месец октомври 1947 Димитър Талев отново е арестуван и въдворен на работа в пернишкия  рудник „Куциян“. Здравословното му състояние рязко се влошава и той заболява от тежка форма на язва.

Уникални спомени, свидетелства за страданията на големия български писател достигат до наши дни от неговия приятел от детинство Христо Огнянов, успял да емигрира в Америка след 1944 година. Двамата се срещат в Париж през октомври 1965 година.

 

СРЕЩАТА

В изгнание Христо Огнянов следи тревожните новини за страданията на Талев. Изживява и възкресението му с романа „Железният светилник”, последваха романите „Илинден”, „Преспанските камбани” и трилогията „Самуил”. Когато разбира, че Димитър Талев е пристигнал в Париж на международна писателска конференция, с който жест властта е пожелала да му се реваншира за причинените му от нея мъки, Христо Огнянов веднага взима самолет от Ню Йорк и чрез общия им приятел Кръстьо Зарев двамата се срещат в парижки хотел.

„… Чукам на вратата, а сърцето ми сякаш ще се пръсне от напрежение. „Влез!” Влизам зашеметен, с подкосени нозе, стоя като вкопан. Талев идва насреща ми и той нищо не дума, внезапно почти полетях към него, прегърнахме се, сякаш ще се разтопим един в друг, поотдръпваме се, поглеждаме се – и пак потъваме в прегръдка. „Дошъл съм да ти се порадвам поне няколко часа. Знаем, че по чудо си останал жив“.  „Останах жив по една случайност. Бях арестуван навреме. Натикаха ме в Дирекцията на народната милиция така са прекръстили старата Дирекция на полицията, заведоха ме документално в списъка на арестуваните. На този прост факт се дължи и моето спасение. Един ден някой тропа на килията, насреща ми Лев Главинчев. Аз – безсилен затворник в килията, той – с пистолет и сабя, в чин полковник, би ме убил на място… Гледа свирепо и клати глава. Какво можех да направя срещу тази национална отрепка? Виждал си как един вълк в зоологическа градина се върти в железния кафез. Моите обиколки из килията очевидно го изкараха от търпение, той тръшна вратата, както я бе отворил и изчезна”, разказва писателят.

 

Освободен, прибрал се при семейството си, но никъде не можел ла работи. Заклеймен като „фашист” и „великобългарски шовинист“ той бил лишен от всякаква работа. При тези тежки условия Димитър Талев съумял да завърши  романа „Железният светилник” към края на август 1946 година. За да го арестуват пак и изпратят в рудник „Куциян“. Лагерник си спомня пред Христо Огнянов за ужасиите в рудника:

„Знаеш колко слаб е бил винаги Димче. Стомах го боли, през много диоптрови очила трябва да гледа. Слава богу, че попадна в нашата група. Ние намирахме по-потулено място за Талев, нормата му се разпределяше между нас. Така Димче можеше да получи оскъдната всекидневна храна. Ако нормата не се изпълняваше, за него всеки отделяше част от своята храна. Бояхме се да не го загубим.”

 

„Един ден, разказва ми Талев, бях крайно изненадан, когато ми съобщиха да се приготвя и да се върна в София. Бил съм освободен. Придружаваше ме човек от милицията. При всичката си немощ с последни сили закретах. Бях повече сянка, отколкото човек. Минахме по една улица. Зави ми се свят, прилоша ми, щях да падна, ако не бях се опрял на една врата, която неочаквано се отвори… Отвътре изтича една жена. Когато ме видя, изпищя като ухапана от змия и изчезна в къщата. Толкова съм я изплашил с окаяния си вид. Не бях се оглеждал в огледало и не знаех как изглеждам. Когато се огледах, едва не изписках като жената. Лицето ми бе обрасло като че ли със зелен мъх. Слаб, кожа и кости. Съпровождащият ме милиционер ме отведе в Дирекцията на „народната” милиция. Вървим през разни коридори, а на мене ми тъмнее пред очите… Спряхме пред една врата. Почука, отвори, бутна ме в стаята и каза: „Ето го!” Стоя ни жив, ни мъртъв, едва се държа на краката си. В дъното на стаята голяма маса, зад нея мъжага. Седи с наведена глава, тъй че му се вижда вратът, дебел като на пехливанин. Повдига бавно главата си поглежда ме, потърква очите си, пак се навежда над масата и започва да се смее или по-добре да се кикоти. Отново вдига глава, сякаш не вярва на очите си, пак се навежда, но този път издава гръмлив смях. А аз стоя безпомощен, мъча се да не падна. Пак вдига главата си, но вече не се смее, а гръмко извика: „За тебе се застъпва другарят Георги Караславов! Махай се”! Излязох унизен, съкрушен. Не си спомням как съм стигнал, или по-точно. как съм бил заведен в къщи. тогава именно видях лицето си и разбрах защо изписка жената в Дупница. Разбрах, че тоя бикоглав чиновник не е могъл да си обясни защо Георги Караславов се застъпил за подобно човече.”

 

До последните си дни Димитър Талев поощрява млади писатели от Пиринско. През 1965 година Георги Жерев издава първият си роман „Редници“. Класикът изпраща телеграма на начеващия писател от Благоевград, като му честити името на писател.

Автор: Павел Шатев, E79 News

Коментирайте първи тази публикация на "50 години от кончината на класика Димитър Талев"

Оставете коментар

Имейлът ви няма да бъде публикуван.


*