С туш за свободното слово

0f6a92edac7f0021f988fa50c366b122Проблемът с медийната свобода у нас не е толкова политически, колкото корпоративен и картелен

7души – шестима карикатуристи и един журналист, на 21 юни, в деня на „ягодовото“ слънцестоене, прерязаха в столичната галерия „Сезони“ лентата на изложбата с политически карикатури „113″. 7, 113 – никаква мистика няма в тези числа, макар че за седмицата знаем, че е свещена. 113 обаче не е, по-скоро скверно число е – 113-о е мястото, където в момента се намира България в световната подредба за наличие на свобода на словото.

А свободата на словото е и свобода на образа, който, знаем, е доста повече въздействащ от думите. Затова и в последно време сякаш образите са по на мушка, свалянето на карикатурата на Чавдар Николов в Нова телевизия е най-пресният печален пример. Така е, който рисува независимо, хакват го…
Вероятно затова замесените в тази изложба са се подбрали точно седмина срещу сто и тринайсет – свещеното да противодейства на скверното. Алла и Чавдар Георгиеви, Анатолий Станкулов, Илиан Савков, Христо Комарницки, Чавдар Николов и журналистът Иван Бакалов нагазват в дълбокото хем да покажат, че въздухът не стига, хем някой да се сети, че свободата в България има нужда от спасяване. Всъщност всякоя свобода, не само на словото: не бива обаче да забравяме, че тя е изначалната, фундаменталната – ако в една държава я няма, нейната демокрация е като кимвал, що звека, както изрича апостол Павел, макар и по друг повод. Има обществени стълбове и тя е от тях, може би най-якият. И когато го подриваме, когато го ерозираме – самото си общежитие подриваме…
За карикатурата казват, че същността на нейното изкуство е да вземе някоя черта от действителността, да я изопачи до крайност и така – правейки я смешна, да ни напомни и призове към съвършенство и чистота.

Бодлер обаче, който определя карикатурата като „най-вярното огледало на живота“, разклаща това мнение, изпращайки ни в съвсем друга орбита – мислим си, че гледаме карикатури, а всъщност гледаме живота си. Но ако обединим двата възгледа, ще получим по повод изложбата „113″ нещо много интересно – в нея огромна част от рисуваните персонажи са политици, преобладаващата част от засегнатите теми също, значи политическото до такава степен е изопачило и встрастило живота ни днес, че го е окупирало целия. Или, както е прието да се мъдрува, всичко е политика. Всичко е политика, както и почти всичко в карикатурите на шестимата е Бойко Борисов и Делян Пеевски; сякаш на българското публично игрище няма други състезатели. Мисля си дори, че ако карикатуристите плащаха авторско право на своите персонажи, Б. Б. и Д. П. щяха да понатрупат доста авоари извън обичайните им.

Броя репродукциите в албумчето: карикатурите общо са 15, от тях само 6 нямат за герой Бойко Борисов. Та си представям в тази връзка: какво би станало, ако изведнъж настоящият български премиер вземе, че изчезне? Отмъкнат го извънземни, да речем, или пък той самият се потопи нейде в земните недра да открие най-сетне своята Евридика? Кого ще рисуват тогава българските карикатуристи? Иван Бакалов се оплаква, че изкуството им замирало, вестниците почти не го търсели, но не допринасят ли за това и самите карикатуристи? Които – вместо да дирят по-глобални, по-мащабни, по-битийни, ако щете, послания, каквито ни изпраща със своите творби Илия Бешков например, нарисувал онази знаменита, потрисаща, гениална „Бай Ганьо убива своя автор“ или прочутите Пижо и Пендо на Александър Божинов, някак са се сврели в теснотията на политическото, не излизат оттам и наистина като мишки (думи отново на Иван Бакалов) мърдат с мустачки, за да усетят накъде ще се поразмести поредният политически временник… Жанрът „политическа карикатура“ е захлупил цялото пространство на карикатурата, докато тя е повече, много повече. Константин Щъркелов казва в тази връзка за изкуството на Александър Божинов: „Това е една вълшебна струна, която непрестанно трепти и възприема, и предава“.
Днешната българска карикатура трепти само политически, с мерзостите и дивотиите партийни, не с „радостите и скърбите на целия ни народ“ (отново Щъркелов за Божинов).

Оттук идва според мен и объркването по отношение свободата на словото в България, която цари в главите не само на карикатуристите, но и на журналистите, публицистите и изобщо на цялата нация: проблемът със свободните думи у нас не е чак толкова политически, тоест държавен и партиен; проблемът със свободните думи у нас е корпоративен, тоест икономически и картелен. Държавната комисия за конкуренцията разследва евентуалното съществуване на антипазарно споразумение под масата за цената на горивата, но може би по-наложително е да се самосезира и да тръгне да разследва евентуална картелна договореност срещу свободата на словото в България. Да не забравяме, че решението за изличаването на карикатурите на Чавдар Николов беше взето именно от ръководството на медията, сиреч от упълномощените от собственика мениджъри, а не след политически или друг някакъв институционален натиск.

Вярно, по нашите географски дължини и ширини всичко е свързано, оплели сме се като свински черва, но точно това оплитане аз поне не откривам в изложбата „113″: участниците в нея се занимават с плоскостта на проблема, не с дълбочините му. Непрекъснато пледирам точно тези подмолни връзки да се изявят на повърхността, точно тая бъркотия да се разплете, че да се види кой в този нашенски миш-маш държи яйцата, кой лука и доматите и кой сиренето. Докато това не се случи, ще продължаваме да си рисуваме ми-молетностите на политиката, без да си помагаме и на йота с оправянето на бакиите със 113-о място в класацията за свобода на словото.
Впрочем проблемът с тази свобода е вечен, както и битката за битието й…

Дата: 24.06.2016 10:57
Източник: сп. Икономист – стр. 39; 40; 41
Автор: Митко Новков

Коментирайте първи тази публикация на "С туш за свободното слово"

Оставете коментар

Имейлът ви няма да бъде публикуван.


*