Петя Дубарова – поетичният талант, останал завинаги на 17

Петя е смятана за един от най-големите поетични таланти в българската литература. Мнозина виждат в нея бъдеща Елисавета Багряна или Маргарита Петкова.

На 4 декември 1979 г., около 5 месеца преди да навърши 18 години, Петя се самоубива в дома си в Бургас със сънотворни хапчета. Оставя предсмъртна бележка със следния текст:

Никой досега не е успял да разгадае истински посланието на Петя, закодирано в тези подредени една под друга думи. Както и никой не може да даде отговор на въпроса, защо това крехко, но красиво и много жизнерадостно момиче избра да отиде в небитието, вместо да изживее битието си на поетеса и жена на земята?

Въпреки краткия си живот поетесата оставя след себе си около 200 стихотворения, 50-60 произведения в проза, десетки художествени преводи на песни на “Бийтълс”, “Би Джийс”, “Смоуки”, “Пух”.

 

 Петя Дубарова е родена на 25 април 1962 г. в крайморския град Бургас. Майка й Мария е прогимназиална учителка по литература, баща й Стайко – началник-смяна в бургаския завод за радиатори. Момичето учи в „Г” паралелка на кварталното училище „Иван Вазов“ и продължава в елитната английска езикова гимназия. Малката Петя, започва да казва стихчета малко след като проговаря. Научава буквите на две години и половина, след още една вече чете. На пет сама си взема книги от читалището. В първи клас написва и първото си стихотворение от два куплета – „Буря в морето“.

За откривател на таланта на Петя се смята бургаският поет Христо Фотев. Когато тя е на 10-11 години, той води нещо като кръжок. С усета си на голям поет усеща особения начин, по който момичето гледа на света около себе си, на образите, които създава без никакво усилие. Мария Дубарова започва да изпраща някои от стиховете на Петя до вестника за деца „Септемврийче“. Там се появяват първите й творби. Макар че редакторите често се съмняват дали те наистина са писани от дете. Поради тази причина отказват да публикуват някои от тях. Изненадва ги не само образността и зрелостта им, но й продуктивността на авторката – майката праща по 20-30 наведнъж.

Имало е дни, в които тя е пишела по 15-20 стихотворения, без да чувства никаква умора или изтощение. През 1974г., когато тя е на 12 години, на организирана от училището среща  с писателя Георги Струмски, Петя го поздравява със собствено стихотворение – написано за една вечер. Възхитен, поетът й подарява снимки с автограф и надпис
“На Петя Дубарова, да стане голяма поетеса “.

 

По същото време, тя получава писмо от редакцията на „Септемврийче“, че повече не могат да я печатат, защото стиховете й са като за възрастни. Съветват я да праща в сп. „Родна реч“ и в. „Средношколско знаме“. Когато е на 14, Петя се среща с някои от редакторите на „Септемврийче“ и те й признават, че заради нейните стихове дълго се ровили в книгите на съвременни, а дори и на позабравени поети, за да видят дали тя не е „откраднала“ нещо от тях.

14-годишна Петя отива с майка си в редакцията на „Родна реч“. Среща се с главния редактор Георги Константинов и зам. главния Григор Ленков. Ленков – талантлив млад поет и преводач, оценява по достойнство стиховете на Петя и почва да ги публикува в списанието. Двамата с него четат донесените стихотворения и бързо разбират, че насреща си имат самороден скъпоценен камък, който внимателно трябва да бъде шлифован. Решават да дадат кураж на талантливото момиче и прибягват до малка лъжа. Петя е в 7-и клас и те я „състаряват“ с една година, тъй като списанието е за средношколци и в него могат да публикуват само от осмокласници нагоре.

Григор Ленков също отдавна не е между живите. Умира внезапно по време на Пушкиновите празници на 7 юни 1977 г. в Ленинград (днес Санкт Петербург). Има няколко версии за мистериозната му смърт: инфаркт, сгрешена лекарска диагноза, самоубийство и дори убийство.

Петя Дубарова му посвещава следния стих:

 

На другаря Ленков

Запомних Ви с усмивката – зорница.

С очите Ви – засмени и сърдечни,

и думите ви топли, като птица

в сърцето си – гнездо, ще пазя вечно.

 

През 1976 г. Петя Дубарова кандидатства и е приета в Английската гимназия на Бургас. Тя е на първо място в списъка с най-висок бал и оценка по литература 5,88. Петя е отлична ученичка. В английската тя разширява кръга на интересите си. Чете биографиите на велики художници и композитори, интересува се от изобразително изкуство, музика, кино, театър. Свири на китара, обича да пее, общителна и сърдечна, отзивчива и състрадателна. Освен това е и много добър преводач от български на английски. Участва в много конкурси и прегледи на художествената самодейност, от които получава много дипломи и награди.

 

През 1978 г. режисьорът Георги Дюлгеров, също бургазлия, снима филма си “Трампа”. С епизодична роля в него участва и Петя Дубарова, всъщност тя играе себе си.

Според сюжета на филма в малък град идва писателят Добрин Илиев (актьорът Илия Добрев), за да журира средношколски фестивал на художествената самодейност. Някога като млад граничар той написва стихотворение, което го прави популярен и много ученички му пишат писма до заставата. Сред тях е и Катя, чиято дъщеря Мая сега участва в конкурса за поезия. Тя знае за младежката връзка на Добрин и майка си и се надява той да й помогне за първата награда. Мая наистина я печели, но с цената на подменени стихове.

Ето най-важния епизод от филма с Петя, той е повече от пророчески.

Малко след като Добрин Илиев връчва първата награда на Мая, от мястото си в залата става Петя и пита може ли да каже свое стихотворение, защото сутринта не била допусната до конкурса. Учителката Мадарлийска веднага я срязва: можело пък учениците в залата да не искат да слушат поезията й.

Петя моли всички в залата, които не искат да чуят стихотворението, да вдигнат ръка. Пълно мълчание. Тогава, казва Петя, моля всички, които искат да чуят стихотворението ми, да вдигнат ръка. Пак мълчание и апатия. И Петя съкрушена си сяда.

В крайна сметка получава разрешение от Добрин Илиев. Излиза на сцената и рецитира стихотворението си:

Една жестока ножица със крясък

отхапа моите коси,

разпръсна ги по пода като пясък,

гърба ми вече нищо не краси.

Червената ми рокля в гардероба

посърнала, измачкана лежи,

проскръцва закачалката със злоба,

че черната престилка й тежи.

Смирено лунапаркът си отива,

понесъл светлини и весел смях.

И Морската градина става сива,

по-сива и от вятърния прах.

Още докато Петя рецитира, победителката в конкурса Мая (актрисата Тоня Шахова) тихомълком се изнизва от сцената. „Това момиче тук прочете истински стихове – дръпва емоционално слово писателят Илиев. – То пише искрено! Пише открито за това, което му идва отвътре! Поезията не е средство за участие в мероприятия…“

Сценарият на „Трампа“ е написан по книгите „Три срещи“ и „Объркани записки“ на Ивайло Петров. В готовия вариант няма участие на Петя Дубарова. Но Дюлгеров моли своя съученичка, учителка по литература в Бургас, да му прати момичета, които пишат стихове. Така се запознава с Петя и остава очарован от стихотворенията й.

Премиерата на филма „Трампа“ е на 11 декември 1978 г. На 3 декември следващата 1979 г., Петя прави своята фатална трампа – сменя живота си със смъртта.

 

По време на снимите в Самоков, през зимата на 1978 г. тя се запознава с Пер – шведско момче, дошло на екскурзия в България. Това става в дискотека на Боровец, където Петя се забавлява с част от групата на продукцията. Той я кани на блус и я целува. Това е нейната първа целувка и първото й влюбване, но любовта й остава несподелена. След тази кратка първа среща, тя повече никога не го вижда и чува. На другия ден снимките продължават, а после тя ненадейно си тръгва за Бургас. После си разменят няколко писма, които тя чака с нетърпение, но изведнъж той спира да пише. Петя го преживява изключително тежко. Първата любов оставя следи завинаги, особено за чувствителни и емоционални момичета като нея. Последното писмо от Пер Петя получава в навечерието на новата 1979 г.

През пролетната ваканция на 1979 година, Петя е на тридневен семинар организиран от сп. „Родна реч”, който се провежда в столичния младежки хотел „Орбита”. Там тя се запознава с младия писател и почти нейн връстник Деян Енев. Остава силно впечатлена от таланта на тийнейджъра и отношението му към нея. През лятото на същата 1979 г. той гостува в дома на Петя, който се намира на бургаската улица „Ернст Телман”. Разхождат се из Бургас, из центъра, из Морската градина, прекарват часове в ледения салон на сладкарница „Космос“. Петя е  много горда със своя град и истински го обича. През есента той отива в казармата, където около 60 дни по-късно научава, че тя е отишла на небето. По свой избор.

 

Цялото лято на 1979 г. за Петя е един щур купон. Безкраен празник. Но и с доста горчиви капки в чашата на живота. Щастливите мигове се редуват с разочарования. Веселието – с тъга. Приятелството – със завист. Кой да предполага, че това лято ще е последното в живота й?

По време на средношколската ученическа бригада тя и още една нейна съученичка са „назначени” от командира на общинския бригадирски щаб за дописнички. Ще отразяват „трудовите успехи“ и проблеми на средношколците в комсомолския вестник. Всичко това те приемат като една голяма забава и безкраен купон, но не така мисли бригадирското началство. За „фриволното” си поведение са „разжалвани“ като дописнички и изпратени на работа в завода за безалкохолни напитки.

Бригадирското лято завършва с преглед на самодейността. Бригадата на Петя подготвя поетичен рецитал. Стиховете вече са раздадени, но решават да включат и нея. От Петя се иска да наизусти стиховете и да ги рецитира с патос. Младият талант отказва да рецитира по този начин. Заради това тя е изгонена от групата. Наказват я с мъмрене. Макар и да не го изразява, тя страда много от това, че винаги остава неправилно разбрана за околните. Петя е все изгонена… от свят, разкроен за послушните и търпеливите. Популярността й след филма „Трампа“ дразни завистливците. Повечето я възприемат като високомерна и претенциозна. Одумват я, коментират постъпките й с хаплива нотка – „голямата поетеса“. Петя си дава вид, че не забелязва. Но сетивата й, свръхчувствителни като локатори, улавят всичко. Тя още повече се затваря в себе си и се дистанцира от околния свят.

Подкрепа намира в прегръдките на своя съученик и приятел Владимир. С него са почти неразделни – до такава степен, че с демонстративното си поведение, вече дразнели както съучениците си, така и учителите. Когато Петя слага край на живота си през декември 1979-а, потресена от бездушната система и лицемерието на околните, тийнейджърът е смазан от мъка.

На 15 септември 1979 г. Петя започва десети клас. В книгата си за нея Веселин Андреев пише: „До последната година – съвсем момичешка фигура: остри колене и рамене, тънко вратле. И само за едно лято израства в зряла девойка – истинска жена, обаятелна, чаровна…“ От многобройните разговори на поета с нейни съученици вътрешният портрет на Петя изглежда така:„Съчетава известна ексцентричност на характера, с голяма дълбочина и широта на душевния мир. Има силно самочувствие, но не само на основата на таланта, а като цялостна личност. Надсмива се, дори с презрение гледа на дребнавостите. Самоуверена. Чувствителна, много чувствителна в отделни моменти. Беше и странна. Винаги защитаваше своето мнение, спореше с всеки. Самобитна, своеобразно затворена. Имаше си и свой свят. Пряма и откровена, често казва: „Аз не умея да лъжа…“ Казва всичко в очите – без да се страхува от това дали срещу нея стои учител или съученик, приятел или непознат. Не наранява, не компрометира. Не се държеше надменно. Няма склонност към усамотяване, но когато има работа, гледа да бъде сама…

C наближаването на първия учебен ден записките на Петя в дневника й стават все по-мрачни, тъжни и песимистични.

На 7 септември 1979 г. тя пише:

Най-парадоксалното у мен е, че страданието ми носи щастие. Има нещо велико в страданието, нещо извисяващо… Как си представям страданието – неонова светлина, две необикновено красиви очи, тъжно-спокойни, незагледани, някаква доброта, молба, признание в тях, от неона изглеждат черни, а може би са кафяви, сини – не! Тъжно съгласие, не примирение, а съгласие с вече изживяното! И две ръце, голи до лактите, които стискат висока чаша бира. Това е страдание. Аз съм виждала страданието. То е било съвсем близо до мен – на съседната маса. И как съм го пожелавала само!

“Нищожно нещо е човекът! Нищожно! Цял живот пъпли, бори се, създава нещо, но винаги в рамките на своето просто човешко съществувание – него той не може да надхвърли. Виж, ако всеки човек беше по едно слънце, по една планета?! Не зная защо, винаги съм била извънредно щастлива. Презирам онези, на които им трябва конкретен повод, за да бъдат щастливи – или да се влюбят, или да постигнат нещо! Понякога щастието ми е било толкова болезнено, едва съм се преборвала с него, за да оцелея, за да не изнемогна от подлудяващата му сила…

Това са едни от последните записки на Петя Дубарова.

 

 

До випуска на Петя учениците от елитната бургаска гимназия изучават втори западен език. Някой „умен“ чиновник от тогавашното образователно министерство или по-нагоре обаче решава, че „англичаните“ трябва да имат и професионална ориентация, и е въведена дисциплината „Практика в биреното производство“. Мястото е фабриката, която произвежда популярното някога „Бургаско пиво“.

И тук, на производствената практика, става белята с клечката  кибрит и разваления брояч, която ще има фатални последици. Какво точно се е случило на онази злополучна за Петя производствена практика? В публичното пространство се тиражират основно две версии:

Според едната, през нощта, когато Петя е дежурна във фабриката, спира токът. Тя драснала клечка кибрит, за да види какво се случва с брояча, който брои бутилките. Покритието на пластмасовия брояч обаче се деформира от огънчето. Отговорникът, който бил на смяна, счупил брояча умишлено и й казал да е спокойна, защото и без това отчитал погрешно бутилките и, че не бива да се притеснява, защото за по-сигурно броели бутилките и на ръка. Според втората версия, Петя заедно с приятеля си Владимир изпълнявали производствената си практика на машината за бутилиране на бира. Тя, без да иска бутнала пластмасовата частица на бутилковия брояч и той се повредил. Владимир се опитал да я закрепи с кибритена клечка, но не успял и бутилките започнали да влизат неотчетени в склада. Независимо от това какво точно се е случило, произшествието има страшни последици за ранимата и чувствителна млада поетеса.

Стига се до огромен скандал в предприятието. Не без помощта на учителката по практика Рибова, от фабриката докладват в гимназията за случилото се. Фабричното ръководство обвинява Петя Дубарова в саботаж и пише нарочно писмо до директора на гимназията. Идват служители от МВР и започват да разследват случая.

Учителите, част от които недолюбват Петя, констатират, че тя умишлено е счупила брояча, за да се отърве от досадното занимание. За училищното ръководство това е удобен повод да смаже крехката й душа, и го прави. Преподавателката, която е и отговорничка за производствената практика пише докладна до директора с предложение да намалят поведението на Петя заради „престъплението“, което е извършила. А и това не и е първото „провинение” като комсомолка в престижната гимназия. Големите „провинения” на Петя от изминалата година били, че понякога ходи с разпусната коса, а под престилката й се виждала червена блузка. Днешните тийнейджъри, които ходят с коли на училище, дори не могат да си представят онези времена, когато ученическата униформа включва единствено траурни тъмни цветове, а косата се стриже късо или задължително се сплита на плитки. Административно наказание грози всяка непокорна девойка, която по някакъв начин иска да демонстрира напъпилата си женственост. Освен това в осми и девети клас си е позволявала фриволно поведение, а на лятната бригада е „разжалвана” от ръководството поради същата причина. В десети клас обаче решава да бъде изрядна и да се съсредоточи върху училищните задължения. От писателските среди са я готвили да учи литература в Москва, след като завърши гимназия. Пътят към това обаче ще бъде прекъснат, ако няма нужното поведение. Именно тогава я сполетява фаталното наказание – намаляване на поведението й от примерно на добро, с една единица.

Повече от месец е предупредена, че ще  намалят поведението й, викат я непрекъснато в дирекцията и искат от нея да твърди, че е виновна, че тя е счупила там някаква незначителна част от брояча във фабриката. Натискът за чувствителното момиче е огромен. У нея вече няма никакво съмнение, че ще бъде наказана с тази крайна мярка. Това пречупва крилете й, тя е свръхчувствителна, емоционална, лутаща се. Подобно наказание за нея е истински удар върху психиката й.

Преди да я накажат, майка й разговаря с директорката Соня Бахчеванова и заместник-директорката Ирина Берберова. Обяснява им какво е в момента душевното състояние на Петя. Те обаче не й говорят за Петя, а за провиненията в класа и лошата дисциплина на цялата гимназия по време на практиката в бирената фабрика. Според тях е трябвало да накажат, дори да изключат няколко души, за да укрепят авторитета на гимназията.

На следващия ден се свиква учителски съвет, който взема решение да намали поведението на Петя, заради „унищожаване на социалистическата собственост“! Интересен факт е, че за да я накажат, те нарушават две точки от закона за образованието, като не спазват процедурата – за първоначална забележка и мъмрене. Освен това, запознатите в детайли със случая  учители, най-откровено лъжат, за да предизвикат такъв тип гласуване. Крайната мярка е взета само с един глас повече сред преподавателите. Този глас решава съдбата й. Дори нейните учители, които и преподават тогава, не я защитават. Единственият човек, който го прави е класната  й. Но такава е била типичната учителска психика от онова време. Да смазва хората със свободен дух и несъгласните с наложените тоталитарни порядки в тогавашното училище, и в обществото изобщо. Този акт следва да бъде  предупреждение към всички недисциплинирани ученици, а и да послужи за назидание на Петя, която от доста време прекалява със самочувствието си.

 

След като е взето решението, се провежда час на класния ръководител. Това става само два дни преди смъртта й. Денят е събота, по това време съботата е учебен ден за учениците. Тя още не знае, че поведението й е смъкнато с една единица. Класната ръководителка просто не и го казва, защото самата тя е безкрайно разстроена.  Този последен час става много необичаен, защото тогава идва на проверка заместник–директорът на Английската гимназия, Берберова, всъщност една от основните виновници за този натиск върху Петя. Тогава Петя влиза в този час без да знае, че поведението й вече е намалено, очаква се, че още ще я викат и още ще я притискат и тя знае колко жестоко. Обявената тема за дискусия е за взаимоотношенията учител-ученик. Явно заместник-директорът Берберова е имала желание да види има ли бунт, има ли несъгласие, как ще се държи Петя след това наказание, защото тя е очаквала, че Петя вече знае. Петя не знае, но тя въпреки че никой не я посочва иска думата и прави едно изказване, което шокира буквално съучениците й защото е много дръзко и много смело. Всички знаят, че другарката Берберова няма да се съгласи със свободния й характер и с нрава й на свободен човек. Петя се изправя и казва пред всички, че има учители, които са истински хора, но за съжаление има и такива, които посрамват името на учителя, сред нейните учители. В ония години да кажеш това най-категорично означава полет над страха. И всъщност това са последните й жестове, с които я запомнят нейните съученици.

 

 

На 3.12.1979 г., в понеделник, класната й казва за намаленото поведение. Това е страховит шок за чувствителното и емоционално момиче. Тя – отличничката, поетесата, умницата, комсомолската активистка – с намалено поведение?! Какъв срам! Как ще погледне майка си и баща си в очите? За нея е ужасяващо не толкова, че са намалили поведението й, а че не са й повярвали!

Петя натъжена и отчаяна се връща вкъщи на обед след часовете. Разказва на родителите си. Те приемат училищното наказание и я утешават. Баща й дори я съветва да не й пука. После  изпраща родителите си, които са втора смяна на работа и отива до аптеката и си купува диазепам и амитриптилин. На пишещата машина си написва предсмъртното стихотворение. Грабва шепата със смъртоносната доза приспивателни и ги изгълтва, без да остави дори прощално писмо до родителите си. Действията й категорично и ясно показват при интелигентността на Петя, че тя е желаела не просто да инсценира отчаяние, а наистина да свърши със живота. Явно не е измислила друг начин, за да защити честта си. Решава се на отчаяния акт, без да сподели нищо от болката с родителите си и най-близките хора до себе си.

Когато майка й се връща от вечерното училище, я намира просната на леглото в предсмъртна агония, с пяна на уста. Обезумял писък разцепва квартала около бургаската улица „Ернст Телман“. Пристига Бърза помощ, но е твърде късно – момичето е вече в кома.

 

През нощта на 3 срещу 4 декември дежурният екип в бургаската болница се бори за живота на Петя. Цяла нощ лекарите правят промивки. Те обаче се оказват напразни. Сутринта на 4 декември 1979 г. Петя умира. След години майката Мария ще каже, че цяла нощ слушала как лекарите си разказват ловни истории. А когато пита дежурния доктор Бинев има ли нужда да повика за консултация и други лекари, той отговаря: „Имам нужда да ми се махнете от вратата!“ На сутринта, когато дошла в съзнание, отворила очи и е трябвало да й се даде кислород. Сестрата викаше по коридора: „Къде е ключът, къде е ключът за кислородния апарат?“Не намериха ключа навреме. В този момент д-р Душепеев, шеф на реанимацията, ни извика в кабинета да ни занимава с милицията. Беше не само трагично, но и грозно.“Най-човешкото в цялата история е била реакцията на санитарката. Излязла да успокои родителите: „Момиченцето отвори очи, събуди се…“ След това се понесе слух, че с вертолет е пристигнал лекарски екип от София да спасява Петя. „Нищо подобно!“-казва огорчената майка. Дали лекарите са можели да спасят Петя? Родителите, като всяко без време зачернено семейство, предполагат, че може би някакъв шанс все пак е бил пропуснат. „Петя имаше на ушите си малки златни обички. Когато я донесоха вкъщи, тях ги нямаше. Не ми е за обиците, но ги нямаше и може би не е имало хора край нея.” 

 

С трагичния си избор девойката споделя съдбата на редица наши известни поети – Пеньо Пенев, Димитър Бояджиев, Пейо Яворов, Андрей Германов,Веселин Андреев, Росен Босев, Христо Бенковски. Погребват Петя с отворени очи, с бяла рокля и венче на косите. Целият град настръхва при вестта за самоубийството на това младо и даровито момиче, ненавършило още своята зрялост. Вълна от опити за самоубийства залива България след трагичния край на момичето от Бургас. А самоубийствата в тоталитарното общество са тема табу за властта, защото новия социалистически човек, изпълнен с оптимизъм за светлото бъдеще, няма право на такива мисли.

След смъртта на Петя гневът на учениците от английската гимназия е насочен към ръководството й и най-вече към зам.-директорката. Почти цял месец в знак на протест, всички ходят с бели ленти на реверите си, изразяващи скръбта по младата Петя и обвинение срещу учителите, които са косвените й убийци. Пишели по стените на училището, по чинове и катедри „убийци“. Този протест е впечатляващ за времето си, но никой не посмял да накаже учениците.

 

След като тя заспива завинаги популярността й расте с всеки изминал ден, а нейният образ се изпълва с десидентски смисъл. На гроба й започват тайно да отиват млади хора, да и пишат писъмца като на светица. Да й правят посвещения. Всеки има своите ритуали там. Тези ритуали са мълчаливи. Властта пощръклява буквално от този невероятен интерес, който събира все повече хора и обединява все повече хора. Никак не е доволна официалната власт от тези ритуали. Започват да се раждат и спонтанни посещения в дома на семейство Дубарови, което изобщо не е музей, той е просто техният дом. Майка ѝ споделя, „Отначало хората идваха поотделно — млади и възрастни, с различни професии. Цели класове се организираха, идваха и работнически колективи. Искаха да надникнат, да видят къде е израснала Петя. А ние живеехме там. Излизала съм и по нощница.

Но властта се бои да се наложи грубо. Не може да сложи край на практика на всичко това, защото процесът е много мощен и масов. Бургас е един култов център и пръст от гроба ѝ се пренася по всички краища на България.

 

След смъртта на Петя Дубарова, Георги Константинов (гл. редактор на сп. „Родна реч”) решава да събере в книжка най-добрите ѝ стихотворения. Моли родителите за още нейни творби и така стъкмява „Аз и морето“. В издателство „Народна младеж“ отхвърлят идеята на Константинов с аргумента…, че не бива да се поощряват самоубийците. Категорично отказват и в „Български писател“ – поетесата е много млада, неизвестна и не е член на СБП. Тогава Георги дава ръкописа на Панко Анчев от Варна и през 1980 г. местното издателство „Георги Бакалов“ отпечатва книгата. В родния й Бургас по това време няма издателство.

И всъщност от тази малка книжка „Аз и морето“ тръгва истинският път на Петя към  нейните читатели. Тогава много хора се запознават с творчеството на момичето. Смъртта създава допълнителен ореол на неговата поезия, около името му расте особена митологичност. Петя става много популярна особено сред връстниците си. През 1980 г. посмъртно й е връчена наградата „Южна пролет“.  В следващата 1981 г. стихосбирката й „Аз и морето“ е преиздадена.

 

През 1984 година стартира национален литературен конкурс на името на Петя Дубарова, който добива изключителна популярност сред младите поети. През същата година  Ваня Костова, Стефан Диомов, Стефан Маринов, Пейо Пантелеев и други приятели организират спектакъл за Петя в Дома на армията (ДНА) в Бургас. Има стълпотворение от хора и се налага спектакъла да бъде повторен.

 

След смъртта ѝ, Веселин Андреев я прави част от живота си, а после сам отива при нея, като също се самоубива. През 1985 излиза книгата му „Соната за Петя Дубарова“, в която той анализира творчеството ѝ, а три години по-късно ѝ посвещава още една творба, наречена „Най-синьото вълшебство”. Там е събрано цялото ѝ творчество, писма и личният ѝ дневник. Книгата продължава да бъде изключително популярна и търсена и до днес от нейните почитатели.

„Средношколско знаме”, който е издание за младежи в гимназиалната възраст и публикува млади творци, поддържа след смъртта на Петя години наред една рубрика „Писма до Петя Дубарова”. Интересът към нея е невероятен. В тази рубрика младите хора се жалват до редакцията, че не могат да намерят нейни книги и много искат редакцията да им съдейства.

 

По текстове  на Петя Дубарова, в средата на 80-те композитори започват да пишат песни, изпълнявани от популярни български естрадни изпълнители. Най-много песни по стиховете на Петя написва композиторът Тончо Русев. Стефан Диомов също прави чудесни песни по нейни стихове.

С решение на Министерски съвет и със съгласието на родителите къщата, в която е живяла поетесата, днешната ул. „Гладстон” 68, е освободена и новоизградена като дом-музей „Петя Дубарова“. Музеят е открит на 7 август 1995 г. Автентично е пресъздадена и личната стая на Петя Дубарова. В края на 2010 год. в морската градина на родния и град е открит паметник на бургаската поетеса, загинала трагично в разцвета на своята младост .

В публикацията са използвани откъси от книгата на Пенчо Ковачев “Защо се самоубиват поетите?”

 

Коментирайте първи тази публикация на "Петя Дубарова – поетичният талант, останал завинаги на 17"

Оставете коментар

Имейлът ви няма да бъде публикуван.


*