Стефан Кръстев: Пожарът, който гори в съседния двор, ще пламне и при нас

803Стефан Кръстев е мениджър фирмена и корпоративна сигурност. Занимава се с оценка, анализ, контрол и управление на риска. Експерт е по мисии с нетрадиционна специфика и по защита от неоторизирана намеса с електронни средства.  Срещам се със Стефан на неговото работно място и въпреки, че работното му време е приключило – той е нащрек и наблюдава дори и най-малките подробности, които много от нас не забелязват. В това интеврю, специално за Любословие.БГ той разкрива за остротата на перо, което има опит на лично оръжие с много силна ударна вълна.

Той е специалист по лична охрана и обезпечаване сигурността на ВИП лица, политици и бизнесмени, както и на придружителите им, при високорискови ситуации. Провежда обучение на хора, ангажирани в личната охрана, както и по превантивна защита от терористични актове.  Автор е на Бодигард – БГ роман издаден пред юни 2015 г. от ИК „БАРД“. Още с появата си иражът беше разграбен – доказателство за интереса на публиката към този роман, който съчетава блестящите писателски умения с познанията на експерта. Сюжетът е сложен, динамичен и много интригуващ.

Историята на един елитен телохраниел. В този опасен свят всеки има нужда от защита. Виктор е професионален бодигард, обучен да наблюдава, да защитава и да оцелява. Но най-силното му оръжие е неговият ум. Той попада в легендарната академия „Сатурн“, където усъвършенства изкуството на защитата. Пазител е трудна професия и остриетата винаги трябва да са наточени. Професионализмът му не остава незабелязан. Възложена му е охраната на известен петербургски „авторитет“ – Питбула, който притежава доказателства за корупция по високите етажи на властта и смята да ги използва като разменна монета. Залогът е висок. Но готов ли е Виктор да жертва живота си и живота на най-скъпите му същества?

Виктор и екипът му нееднократко доказват своя професионализъм в критични ситуации, дори под ураган от куршуми. Обстоятелствата принуждават нашите герои да поемат към България и дори да прикриват охраняваните със собствените си тела. Враговете не са малко и заемат високите постове в управляващата върхушка.

Дали охранителите ще съумеят да изпълнят своята мисия и да опазят живота на поверените им лица? За да разберете ще трябва да прочетете тази книга.
Романът „Бодигард БГ“ съчетава убедително елементите на екшъна, романтиката и мистиката. Не му липсват и ирония и хумор, които правят приключението неустоимо!

Представете се на нашите читатели:

Аз съм съвсем обикновен човек. Такива като мен можеш да срещнеш с хиляди по улицата. Занимаваме се с професия, която въпреки че е една от най-древните, е и най-осмиваната на територията на България – сигурността… Винаги съм твърдял, че сигурността е осмивана и хулена, защото хората които се занимават с нея, според обществото не ставали за нищо.

Но когато някой попадне под кръстосан огън, недай си Боже, вече охраната му за него стават и майка, и баща, и Бог, и всичко. Специално за България трудно е да говорим за реално застрашени личности като се изключат персонажите от криминогенния свят и диаспора. Дори о охранителните екипи на пръсти могат да се изброят, добрите охранителни екипи, които осъществяват в сигурността на едно или друго лице. Като казвам сигурността тук не говоря само за персоналната му защита, а имам предвид сигурността в пълния смисъл на думата – изграждането на сигурността, контрола с всичките му аспекти.

 След като измина вече известно време откакто излезе книгата, ако трябваше да я напишете днес, върху какво бихте наблегнал повече – мистиката, другата страна на монетата, общественото разбиране или все по-голямата нужда от сигурност, не само на отделни популярни личности и хора, а въобще сигурността на обществото като цяло.

Бих наблегнал отново на сигурността, защото са ясни петте и кръга, които започват от сигурността на индивида и свършват със сигурността на държавата или региона. Човек винаги трябва да мисли за своята сигурност, ако той не си я изгради, ако той не си помогне, няма кой.

Наготово нищо не се дава, няма кой да му я даде наготово, това е нещо, за което трябва да имаш… ежедневно, ежечасно, особено за този днешния бързо променящ се динамичен век и свят, в който живеем. Във всяка една точка на света гърмят бомби, доказа се, че няма страна, която да е защитена от терористични атаки.

В много отношения службите доказаха своето безсилие – последно атентата в Брюксел, доказаха своето безсилие да се справят с този проблем и пред тази вълна от опасност, която се надига пред нас, ясно е, че се изправят пред нас един много сериозен ръст, една много голяма опасност и вече не може човек да каже „Аз си гледам в моя двор, в твоя не ме интересува“, защото пожарът, който гори в съседния двор, ще пламне и при нас. Затова трябва да се обединят усилията, за да се защитим от тази опасност, която е надвиснала над нас.

Какво значи да си обучен да наблюдаваш?

Това е сложно понятие. Обучен да наблюдаваш…Голяма част от дейността на персонала за защитата е наблюдението. Той е длъжен да забележи неща, които обикновеният човек не би забелязал. Затова спокойно мога да твърдя, че много трудно човек може да се научи правилно да гледа и да вижда нещата около себе си, а още по-трудно да се отучи.

А добрият писател добър наблюдател ли е?

Предполагам, но това ще мога да го кажа, когато стана добър писател.
Какво е мнението за българските сериали с подобен сюжет – Вашето мнение и мнението на хората, с които общувате във Вашите среди?

Ако визираме най-хитовия български сериал „Под прикритие“, аз съм готов да се обзаложа, че голяма част от елементите на сюжета вътре в този сериал са иззети от реалния живот и представят неща, които реално са се случвали и се случват у нас. Почти съм сигурен в това, а и все пак след като има такъв успех, значи добре е направен.


Затова ли има добър успех и Вашата книга?

Нека да говорим след като излезе и втората. Ако тя се радва на успех, значи съм постигнал целта, която съм гонил.


Какво можете да разкриете за нашите читатели за нея? Ще бъде ли продължение, или ще бъде съвсем нова?
Ще бъде своеобразно продължение, просто към досегашните герои ще се добавят и нови герои, които се впускат в ново приключение, далеч по-динамично, забързано. Изправят се пред много опасности, те разбира се ще се справят с част, но краят едва ли ще бъде хепиенд. Но това нека да го оставим на читателите.


Като споменахме сериалите – има ли реална възможност сюжетът да бъде екранизиран?

 

Защо не. При проявен интерес от страна на определени продуценти или телевизия защо не. Смятам, че е достатъчно добър, за да бъде екранизиран.
Какво бихте пресъздал за нашите читатели в тази хубави също обвита в мистичност легендарна академия „Сатурн“?


Ако трябва да бъда честен академията „Сатурн“ е плод на художествена измислица. В нея аз съм преплел елементи от други академии за обучение на висококвалифицирани персонални защитници, които се обучават на едно много високо ниво и затова стават едни от най-добрите от най-добрите. Разбира се такива академии има из цял свят, като се започне от Южна Африка, Англия, Америка, Русия. Сега в България също започват да се отварят пътищата за подобно обучение, където смея да твърдя, че би било, познавайки структурите, на едно много добро ниво.


Какво символизира породата куче питбул? Знаем, че те изпитват болка, готови са за сражение и са доста кръвожадни.


Дали изпитват болка не знам, но да го кажем така, че би могъл да потисне болката в себе си и да продължи да преследва своите цели до изпълнение на задачата.

Андрей Велчев със Стефан Кръстев. С автограф от автора на Бодигард.БГ

Андрей Велчев със Стефан Кръстев. С автограф от автора на Бодигард.БГ


А как се пази традицията и въобще професионалните тънкости в една не много лека професия, която винаги се свързва с криминалния контингент от близките 90 години, началото дори и на този век?


През последните 3-5 години вече се забелязва едно желание съвременния охранителен свят да се откъсне от този етикет, който му бяха лепнали. Защо? Защото все повече хора търсят възможности и финансови, оперативни да подобрят своето образование, своите оперативни умения в именно такива школи, примерно от типа на „Сатурн“, да подобрят своите знания и умения, да повишат своята класа, да се докоснат до онази материя, която трябва да знае и да владее персоналният защитник, защото тя е всеобхватна.

Не говорим само за умението да стреляш или до размера на бицепсите и татуировките, които биха украсили ръцете ти. В нашата работа 85, 90% е работа на ума и едва 10 % физическа дейност, защото един инструктор, който аз много уважавам, беше казал, че стигне ли се до там да се вади оръжие, значи някъде сме се провалили.

Тоест умът винаги може да бъде по-силен от оръжието?

Когато са налице определени обстоятелства. Тоест ако ние сме си написали грамотно домашното и сме достатъчно добре подготвени, шансът от провал значително намалява, а провалът е ясен какъв е.

 Често с нот хепиенд/не добър край, както казахте в началото.

Да, определено е така, затова и в много страни хора като нас ги наричат „мъжете без лица“, те са винаги някъде там в антуража, много често биха ги объркали с мениджъри среден клас, но те имат малко по-друг профил на своята работа. Те наблюдават и са готови да предотвратят опасностите.


На каква опасност дебне ако вашето перо, в случая на всеки един автор, е много по-остро, дори от споменатите оръжия? Най-общо казано разбирам в предишния ни разговор, че Виктор продължава да бъде търсен като реално съществуващ човек ,а не само като герой на романа.

Вече имам резервен вариант за това, така че имам разрешение и на този казус с телефонния номер на свой приятел.

 

Какво можем да разкрием от света на сигурността, което все пак все още не е написано нито във Вашата книга и нещо спира хората, които знаят и могат да го напишат?


В сигурността ние не се втурваме да откриваме топлата вода, всичко отдавна е написано. Това е една бърза, динамична сфера, която все повече и повече се развива в крак с новите тенденции, развитието на техниката, технологиите и тн. Но все пак най-добата сигурност се дава, когато е налице симбиоза между техническия и физическия фактор.

Съществуват много учебници, много от тези материали се преподават под формата на семинари, курсове, подготвителни процеси в колежи, университети, академии. Когато човек е готов да прегърне тази тежка и нелека професия, стига разбира се след години да не се разочарова от нея, защото е имало такива случаи, той ще намери пътя, по който да стигне до знанието.

 Два въпроса, които взаимно се допълват: какво не е Бодигард.Бг и кой всъщност е Иво?

 Бодигард БГ не е книга за съвременния, , криминален контингент, тоест тук не се търси евтина сензация. БодигарБГ е един приключенски роман за истинските хора, за тези, които дори са готови да жертват много от себе си в името на истината, на правото, на приятелството и в края на краищата да оцелеят и да постигнат своите цели и задачи, които са изправени пред тях. А иначе за писателя, той продължава да пише, съвместява работата си в сферата на фирмената сигурност и се надява и за в бъдеще да продължава в тази насока. 

И за да бъде все пак и в мотото на нашата медия,  какво могат журналистите и журналистиката, както и средствата за масова информация да помогнат на хора, които имат опит и искат да го споделят и как всъщност при това информационно многообразие да отсяваме нещата, които са важни за нашата всякакъв тип сигурност?


По-тясно сътрудничество, тоест с прогнози, с разискване на наболели въпроси и дебати, без да се търси, разбира се, евтината сензация, тоест ние търсим смисъла на нещата и представяне на реалните възможности както на всеки един индивид, така и на група от хора и тн.

Интервю на Андрей Велчев, Любословие.БГ, София 11 Април 2016г.

Bodigard-BG-e1435330478156

 ОТКЪС ОТ КНИГАТА:

  1. Така и не разбра с какво младият мъж накара всичките му сетива да се изострят до краен предел. Бизнесменът, когото охраняваше, продължаваше да обяснява на жена си по телефона как всички около него са идиоти, как не може в тази страна да се развива какъвто и да е бизнес, защото цялата ни държава е корумпирана и всеки би ти прегризал гърлото, стига да има тази възможност. Влязоха в единствения вход на сграда, строена през първата половина на 20-и век. Вътре цареше хладен полумрак. Трийсетинагодишен мъж четеше надписите по пощенските кутии, закрепени на лявата стена непосредствено до входа. Вероятно търсеше фирма, наела апартамент на някой от етажите. Тези стари сгради, разположени в идеалния център на София, бяха търсени за офиси. Масивно строени, с високи тавани и обширни апартаменти, те бяха примамливи за тази цел въпреки високите цени, които искаха за тях. Доколкото Виктор си спомняше, на първия етаж държеше офис мастит столичен адвокат. Явно имаха среща с него. Мъжът продължаваше напрегнато да се вглежда в надписите по пощенските кутии. Прекалено трескав и напрегнат изглеждаше. Прилично облечен, около 170 см, тегло 65–70 килограма, добро телосложение. Дясната му ръка бе пъхната във външния джоб на късото му палто, в лявата държеше незапалена цигара. Носеше тъмносиня плетена шапка, която му стоеше като нахлузен презерватив. Напрегнат, леко зачервен, с оросено от пот чело въпреки студеното време навън.Не повече от секунда и половина трябваха на Виктор, за да огледа мъжа, докато се насочваше с клиента към широкото стълбище, което се виеше нагоре към етажите. В движение смени позицията спрямо клиента така, че да е между него и мъжа с „презерватива“ на главата. По тренираното му тяло сякаш полазиха мравки, инстинктите му се изостриха и в главата му сякаш забиха предупредителни камбани. Нещо не беше наред.Щрак! Едва доловим метален звук го накара да извърти глава. Звук, който много приличаше на сваляне на предпазител. Мъжът с „презерватива“ на главата вдигаше към тях пистолет със заглушител. „Макаров“, заглушителят – „занаятчийско“ изделие, вероятно би издържал 25–30 изстрела. Не повече! Пистолета го държи с две ръце, съвсем професионално!“ – мисълта проблесна като светкавица в главата му. Още преди мозъкът му да осъзнае какво се случва, тялото му вече се движеше на максимални обороти. Дясната ръка сграбчи бизнесмена за съответното рамо и с мощно движение го свали на стълбите, където масивният парапет би осигурил защита. Минимална, но все пак защита. Лявата ръка вече изваждаше „Глок“-а от кобура на кръста.Първият куршум просвистя покрай Виктор и откърти парче мазилка от стената зад него. Вторият се заби в декоративния елемент от масивно дърво на парапета.„Третият няма да пропусне!“ – проблесна в мозъка на Виктор, докато зареждаше. Пистолетът му вече бе на нивото на кръста. Натисна спусъка. Изстрелът на глока изтрещя оглушително във входа и накара нападателя за секунда да се стъписа. Виктор не можеше да повярва – не улучи! След стотиците часове тренировки, след хилядите изстреляни патрони, след литрите пот, които бе пролял в „стрелба в условия на стрес“ – и да пропусне! Докато мозъкът му се мъчеше да анализира ситуацията, пръстът му натискаше спусъка за втори път. Щрак! Изстрел нe последва! Дясната ръка на Виктор мълниеносно удари дънната платка на пълнителя, светкавично издърпа затворния блок, изхвърляйки патрона и вкарвайки нов в патронника, докато нещо вътре в него му подсказваше, че проблемът не е в патроните. Натисна спусъка за трети път и отново не последва изстрел. Вероятно имаше скъсана пружинка на спусъка, защото той не реагира по нoрмален начин. От началото на действието бяха изминали не повече от 4 секунди. Виктор знаеше че най-късно до 1–2 секунди ще последват трети и четвърти изстрел, които ще попаднат в целта. Беше се провалил! Клиентът зад него се беше вцепенил от страх, всичките му възприятия бяха напълно изключили. Навярно в същото време нападателят бе сменил позицията си и неговата мисия щеше да завърши със 100 % успех. Нима това бе краят?!Леко разтърсване по рамото го изтръгна от лапите на кошмара. Той отвори очи, погледна жената на съседната седалка и каза смутено:

    – Извинете! Явно съм задрямал!

    – Вашата „дрямка“ трая почти два часа. Вие ме извинете за събуждането, но останах с впечатлението, че сънищата ви не са от най-приятните. Заповядайте!

    Виктор с недоумение погледна изящната ръка, която му подаде пакетче салфетки.

    – Челото ви! – дискретно му подсказа красивата млада жена, по божия милост оказала се на съседното място в самолета.

    … А че е красива, Виктор бе забелязал в суматохата при настаняването. Помогна й с ръчния багаж, който постави в багажното отделение над него. Висока 175 сантиметра, около 60 килограма, дълги крака и фигура, която би накарала и най-ревностния свещеник да захвърли расото и да избие с ритник вратата на църквата. С правилни черти, руси средно дълги коси, оформени в леко небрежна прическа. Прав нос, бадемови синьо-зелени очи и пълни устни. Гледа открито, осъзнавайки своята външност, както и въздействието й върху мъжката половина от човечеството. Но едва ли злоупотребява с нея. Липсваше онова вулгарно предлагане, и в поведението, и във външността, което би я причислило към една определена категория жени с подчертано комерсиална насоченост. Към трийсетте. Всичко това го бе забелязал, докато траеше настаняването в самолета, както бе фиксирал и останалите пътници, разположени на местата около него…

    Взе с благодарност предложените салфетки и внимателно попи челото си от избилата пот.

    – Надявам се, не съм хъркал! – предположи с усмивка. Последните остатъци от кошмарния сън бяха отминали и вече се чувстваше нормално.

    – Вие – не! Но онзи мъж на седалките вдясно от нас – да! Звуците, които издаваше, напомняха описаната в библията йерихонска тръба. Как ли го търпи жена му?! Вода? – Подаде му бутилка минерална вода.

    – Благодаря! Навярно жена му е въоръжена с тапи за уши, или пък спят в отделни стаи – предположи Виктор, зачуден от вниманието, оказано му от младата му спътница.

    – Тази версия на базата на личния ви опит ли я изградихте? – Младата жена го погледна въпросително и се засмя. Имаше хубава усмивка!

    Виктор деликатно пропусна въпроса, отвори бутилката минерална вода и жадно отпи голяма глътка. Обикновено нямаше проблем в отношенията си с жените. Умееше да контролира желанията и мислите си. Когато видеше красива жена, отбелязваше този факт като мъж, без задължително да има сексуален подтекст. Също така, понеже добре познаваше външността си, знаеше, че коленете на дамите изобщо не омекват, като го видят. По скоро бе пълен антипод на Казанова и Дон Жуан. С учудване установи, че му доставя удоволствие да разговаря със спътницата си. Освен че беше красива, тя издаваше и интелект, което правеше общуването с нея още по-приятно. Но Виктор не си правеше излишни илюзии.

    – Вероятно скоро ще започнем да се снижаваме, така че e добре да закопчаем предпазните колани – каза той.

    Сякаш чула предположението му, стюардесата започна да дефилира по пътеката между седалките и любезно, с професионална усмивка, да предупреждава пътниците да се подготвят за предстоящото кацане.

    След като извършиха необходимите маневри за заход към летището, пилотите започнаха плавно спускане и скоро самолетът леко подскочи на пистата. Кацането бе успешно, пасажерите в салона поздравиха екипажа с дружни овации.

    Разкопчаването на предпазните колани, обличането, търсенето на ръчния багаж и суетенето по пътеката към изхода на самолета – всичко това леко изнервяше Виктор, затова той предпочиташе да изчака основната част от пасажерите в салона да се измъкне. Едва тогава стана, облече якето си и тръгна към изхода на самолета. Симпатичната му спътница вече се бе изнизала, като му бе пожелала приятно прекарване в Прага. Виктор й бе спестил факта, че неговата крайна цел е Санкт Петербург. Прага беше само междинна спирка… Разбира се, той можеше да вземе директен полет до Питер, но щеше да му излезе по-скъпо. Затова бе избрал услугите на Чешките авиолинии въпреки тричасовия престой на летището, без да може да го напуска. Но пък му излизаше доста по-евтино. Всъщност заслугата беше на Албена, съпругата на негов приятел. Тя имаше туристическа агенция и Виктор почти винаги се обръщаше към нея, когато му се налагаше да пътува.

    Пражкото летище „Ружине“ бе център на чешките авиолинии. Виктор не можеше да не обърне внимание на чистотата и реда, които си личаха навсякъде. Едва сега разбра защо това летище бе печелило награди през 2005 и 2007 година като най-добро летище за Централна и Източна Европа. Тъй като имаше на разположение три часа до следващия полет, той предпочете да направи обиколка с разузнавателна цел. Информира се от кой „ръкав“ ще е качването в самолета, след което направи почетен тур по магазините, без нещо да му грабне окото, и накрая влезе в една бирария, където смяташе да прекара остатъка от времето до следващия полет. Всъщност обиколката, която направи, придружена от посещенията в различни магазини, имаше за цел да провери за наличието на „опашка“. Не че очакваше някой да го следи, нямаше и защо, но това беше част от професионалните навици. Навици, превърнали се в неделима част от неговата същност, и Виктор не им изневеряваше. Приемаше ги за нещо съвсем естествено, както, докато шофираше, през няколко секунди извършваше машинална проверка на автомобилите наоколо.

    Прекрачи прага на бирарията, направи две крачки вдясно, спря се за 3–4 секунди и огледа както обстановката, така и клиентите, насядали по различните маси. Очите му, подобно на скенер, отбелязаха всеки квадратен метър и всеки клиент или член на персонала. Трениран да разпознава евентуална заплаха, Виктор не видя нищо, което да го накара да застане нащрек. Което си беше нормално. Понякога си задаваше въпроса дали с годините не е станал параноик. Но по-добре наченки на параноя, отколкото да прояви небрежност. В неговата професия небрежността означаваше смърт. Не можеше да си позволи да е небрежен. Никога! Небрежността водеше до грешки, а грешките до финал с фатален изход. Към този етап от живота му в плановете му не влизаше среща с любезната старица с допотопната коса.

    Избра си маса в единия ъгъл на заведението и седна с гръб към стената и с лице към входа. По този начин можеше да наблюдава човешкия поток и да забележи, ако някой прояви нездраво любопитство.

    Млада жена от персонала на заведението го поздрави любезно и на правилен английски го попита какво ще обича. Виктор си поръча кафе и минерална вода и учтиво помоли за най-новите вестници или списания на английски.

    Кафето определено беше добро, минералната вода с шайба лимон, а вестниците отпреди два дни. Той извади кутия „Давидоф“ и масивна позлатена запалка, запали цигара и пое с удоволствие порция дим. Отвори първия вестник и се задълбочи в четене. Всъщност това бе привидно – докато се криеше зад вестника, можеше да наблюдава посетителите на заведението и същевременно да запази анонимността си. Английският му в никакъв случай не бе от добрите. Успяваше да се разбере с англоговорящите, но не би се впуснал във философски или политически диспут. Недоброто владеене на английски за него бе минус, но Виктор полагаше сериозни усилия да навакса пропуските си в това отношение.

    Отвън потокът пътници не стихваше. Нервни, забързани, шумни пътници. Тук вътре, в полумрака на бирарията, времето сякаш бе спряло. Виктор обичаше заведения от подобен тип: незабелязан и анонимен можеше да прекара на спокойствие в тях доста време. Напомняше му за „Каса де Куба“ в София, едно от любимите му заведения. Опита се да си спомни как бе стигнал дотук…

    Роден и израсъл в полите на древната планина Родопа, още от малък той бе започнал да се занимава активно със спорт. В училище принадлежеше към така наречената златна среда. Не беше отличник, но оценките му в никакъв случай не бяха лоши. Имаше предпочитания към определени предмети – история, литература, психология, философия и различни изкуства. Математическите науки определено не бяха неговата страст. Факт, който щеше да си припомни години по-късно и да положи сериозни усилия, за да навакса пропуските.

    В онези години, когато всичко в живота на хората бе подредено и предопределено, Виктор не се и съмняваше че и неговият живот ще потръгне в обичайното русло. Виждаше го предопределен до дълбока старост без някакви сериозни притеснения. Но времената се промениха, дойде „нежната“ революция през 1989 година и всичко се преобърна с главата надолу…

    Не можеше да си спомни конкретната причина, която го подтикна да започне работа като охранител. Но щом влезе в редиците на охранителите, бързо разбра, че това е професията, за която е роден. Пасваше му като собствената му кожа. Сурова, тежка професия, изискваща постоянно обучение и преквалификации…

    В онези диви и смутни времена на 90-те години Виктор работеше като персонален защитник на различни по вид и ранг бизнесмени. Едни се появяваха като звезда на небосклона и бързо изгаряха, други се утвърдиха в бизнеса, трети навлязоха в политиката и стигнаха до различни стъпала на властта. За Виктор те бяха нагледен пример за различните типажи на човешкия характер.

    Със своята жажда за знания и подходящи инструктори Виктор бързо се издигна до високи нива във фирмената и корпоративна сигурност. Моралът му не позволяваше да се свърже с „ъндърграунда“, където заплащането бе далеч по-високо. Винаги се стремеше да работи за нормални бизнесмени, със сравнително честен бизнес, ако такъв можеше да съществува на територията на България. Виктор с ненаситна жажда посещаваше различни семинари и курсове, които му помагаха да бъде по-добър в своя¬та професия. Никога не се задоволяваше с постигнатото. Едва изкачил едно стъпало, той вече гледаше към следващото. Негов приятел, висш офицер от НСО, го насочи към семинарите на руснаците, провеждани на територията на България. От този момент нататък Виктор стана редовен участник в тях. Да, бяха трудни, но ползата от тези семинари бе огромна. Виктор бързо претворяваше наученото в тях в ежедневната оперативна дейност…

    Той вдигна глава, помоли сервитьорката за ново еспресо, запали поредната цигара и мислите му се върнаха около месец назад… На един от поредните съботно-неделни семинари, където независимо от атмосферните условия стрелковият полигон ехтеше от крясъци и изстрели…

    Виктор, мокър до кости и изкалян до коленете, за пореден път минаваше „адската пътека“ и с огромно усилие на волята се стараеше да не изгуби равновесие, докато прескачаше поредицата от автомобилни гуми. Въздухът не му достигаше, мокрият сняг, който валеше непрестанно от сутринта, не можеше да охлади сгорещеното му тяло. Всичко пред очите му бе размазано, виждаше хората само като силуети, сърцето му биеше учестено, дъхът му излизаше на пресекулки.

    – Червено на два часа! – чу силен крясък и погледът му автоматично потърси целта. Сякаш измина цяла вечност, докато установи визуален контакт с мишената. „Стандартна мишена „Терорист със заложник“, като оръжието не е насочено към заложника!“ – повече усети, отколкото видя Виктор. Пистолетът, прибран близо до гърдите му в позиция, която му позволяваше сигурен контрол върху оръжието, бързо се насочи към мишената и двойният изстрел се сля в един. Нямаше време да се спира и да проверява резултата от изстрелите, чакаха го още „цели“. Двойка мишени отляво, глокът потрепна четири пъти в ръцете му, но Виктор не спираше да се движи напред. Лек параван вдясно от него, отбелязан като временно укритие. Идеално място за тактическа смяна на пълнителите. Виктор приклекна до него, дясната му ръка автоматично извърши смяната на пълнителите. Пред него имаше неизвестен брой мишени и му трябваше пълен и зареден пистолет. Хвърли бърз поглед от укритието, пое си въздух и се хвърли към последната отсечка. Всичко се сля в размазана картина, съзнанието му сякаш се изключи, тялото му действаше на максимална скорост, при пълен автономен режим на действие. Мишена – двоен изстрел, група мишени – поредица от двойки изстрели… Сякаш мина цяла вечност преди да дойде на себе си. Участниците в семинара го прегръщаха, тупаха го по гърба и му тикаха в ръцете бутилка вода. Кога е завършил „адската пътека“, кога е изпразнил оръжието, проверил го е и го е прибрал в кобура под зоркия поглед на инструктора – всичко му бе като в мъгла. Не си спомняше дали някой му беше казал, или просто го знаеше, но неговият коефициент на успеваемост бе най-добър от цялата група. Когато дишането му се успокои, а погледът му се изясни, около него всички се радваха и изразяваха бурна съпричастност към успеха му. Някой го нарече „машина“ – това трябваше да е комплимент и Виктор се усмихна вътрешно. Към него се приближи инструкторът – Валерий Сергеевич, висок жилест мъж, наближаващ петдесетте. Усмихна се широко, подаде му чаша димящо кафе и каза:

    – Ето, това е класа!

    – Спасибо, командир! – Виктор бе щастлив. Рядкост беше да получиш похвала от този строг и взискателен мъж.

    Валерий Сергеевич беше завършил Висшето военновъздушно десантно училище в Рязан, бе „закачил“ малко от Афганистан, беше воювал през Първата и Втората Чеченска кампания, в Таджикистан, Дагестан и т.н. – тоест от биографията му можеше да се проследи голяма част от локалните военни конфликти, които Русия бе водила през последните двайсет и пет години. За него думата „спецназ“ имаше огромно значение. Философия, морален кодекс, начин на живот и дявол знае още какво. В момента бе полковник от запаса и имаше собствена фирма за обучение. Обучаваше спецназ на различните войски и антитерористични части в Руската империя. Армията, МВД, ФСС, ФСО – в редиците на техния спецназ Валерий Сергеевич беше безспорен ас. Самият той бе скромен, всеотдаен и „гореше“ в работата си. Не прощаваше несериозно отношение към обучението и оръжието. Професионалист „по божия милост“, той търпеливо набиваше в главите на курсистите постулатите на охранителния занаят. За всеки един от присъстващите беше голяма чест да бъде поканен на семинар, воден от този ас на персоналната защита.

    След приключването на семинара настъпи време за „разбор“ в една от бирариите в града. Всички участници бяха насядали на предварително подготвените маси. Валерий Сергеевич седеше с тях и се смееше заедно с тях на шегите и номерата, които си погаждаха по време на семинара. Виктор също се смееше, когато се обсъждаше номерът, който бяха скроили на техен колега от Русе. Младият мъж за момент беше оставил пълнителя си и пистолета без надзор и веднага се намериха „добри“ и „услужливи“ хора да му подменят половината патрони в него с бутафорни. Но и той бързо се усети. Още на втората засечка изхвърли проблемния пълнител, вкара нов, презареди и продължи да унищожава най-безсрамно целите по трасето. Завърши с четвърто или пето време на финала. Подобни номера бяха нещо нормално сред тези мъже, които работеха на границата между живота и смъртта. Никой не се сърдеше на тези шеги. Всички бяха научили по трудния начин, че оръжието и боеприпасите никога не се оставят без надзор. Винаги трябва да са до теб!

    Сурови мъже! Сурова професия! Всеки един от тях навярно бе платил „данъка“ в живота си. Виктор също! Още се мъчеше да събере остатъците от себе си след удара, който бе получил в личен план. Навярно и с тези мъже около него беше така – живееха на „макс“ и заплащаха за този живот скъпо и прескъпо. Живот на персонален защитник!

    По някое време, когато цялата група се бе разпаднала по двойки и тройки и темите, които се обсъждаха, бяха най-различни, Виктор срещна погледа на Валерий Сергеевич, който незабележимо му посочи изхода. Виктор се изправи небрежно, потупа колегата до себе си и му кимна, че излиза за кратко „на въздух“. В момента, в който излезе, се дръпна встрани от неоновите реклами и потъна в полумрака. След няколко секунди към него се присъедини и руснакът.

    – Дай да запаля! – каза Валерий Сергеевич, пое дълбоко порция дим и с удоволствие бавно го издиша.

    Виктор бе наясно, че предстои разговор, но не знаеше тематиката.

    – Доволен ли си от семинара? – попита руснакът и го погледна твърдо в очите.

    – Да – кратко отвърна Виктор, устоявайки на погледа му.

    – Какви цели гониш? Знаеш по-добре от мен, че тук, в твоята страна, не можеш да се разгърнеш в стихията си. И… за теб съм просто Валера. – Инструкторът продължаваше да го пронизва с поглед.

    – Трудно е да се обясни с едно изречение. Накратко… ако всичката пот, която проливам, всичките знания, които придобивам, ми помогнат да спася човешкия живот, който ми е поверен, тогава нищо не е било напразно! В нашата професия цял живот учиш и тренираш как да опазиш хората живи, а моментът хикс може и никога да не настъпи. От една страна, това е една от най-старите и благородни професии, откакто свят светува, от друга..

 

Коментирайте първи тази публикация на "Стефан Кръстев: Пожарът, който гори в съседния двор, ще пламне и при нас"

Оставете коментар

Имейлът ви няма да бъде публикуван.


*