Има ли „живи“ Българи в България? – или кой уби едно семейство?

Това е история не за мъртвите, а за живите, и никой Българин да не си мисли, че тя не се отнася и за него, както това се случи със семейство Дишеви, умряли от студ и глад

*Епопея на Измамените – Цяла вечност лъгани, предадени
Нагло мачкан народ…
Пак с надежда, гладни и измамени … Как живяхме, как ще живеем ?
А как ли – нашите деца ?

Цвете зад решетките (Flower Behind the Bars) Карикатура: Анатоли Станкулов, bulgarica

Цвете зад решетките (Flower Behind the Bars) Карикатура: Анатоли Станкулов, bulgarica

Проблем със страха няма – има проблем с глада

Човеконенавистен мироглед, превърнат в универсална идеология

Вместо „Обичай ближния!” – „Конкурирай се с ближния!”

Шансът за измъкване е близо до нулата

В ловешкото село Радювене стои паметник с посвещение „На човека, освободил се от страха”. Казват, че в абстрактната композиция, издигната по инициатива на фондация „Граждани срещу насилието” с подкрепата на бившия вицепрезидент Тодор Кавалджиев и на писателя Георги Мишев, е закодирано послание срещу политическото насилие. Проблем със страха в момента в селото няма. Има проблем с глада.

Така започва уникалният разказ на журналиста Калин Първанов на сайта а-спекто.бг. Препечатваме статията „Кой уби семейство Дишеви“ без промени, като сме сменили само заглавието и сме добавили под-заглавия, за по-подходящ ориентир за българите „зад граница“, а и не само. Карикатурите са на Анатолий Станкулов. Снимката на цялостно килната на една страна и с разчекнати стени къща, приличаща на осакатено животно, което вие за помощ, където от студ и глад е починало едно българско семейство, са на Милко Недялков.

Къщата в ловешкото село Радювене, където починаха Вълчо (87) и Дона (86) Дишеви, от години с прекъснато електрозахранване и водоподаване. Труповете преседели няколко дни в обща стая с дъщеря им Мария, която крила смъртта на родителите си, за да дочака пенсиите им, за да плати вересиите в магазина, и да плати погребенията.

Къщата в ловешкото село Радювене, където починаха Вълчо (87) и Дона (86) Дишеви, от години с прекъснато електрозахранване и водоподаване. Труповете преседели няколко дни в обща стая с дъщеря им Мария, която крила смъртта на родителите си, за да дочака пенсиите им, за да плати вересиите в магазина, и да плати погребенията.

По тези места хората са преживели всякакви режими и исторически превратности. Някога са работили без почивка и до живот, поради което някои са си отивали млади. Умирали са от болести, във войни, въстания, политически междуособици, отмъщения. Плодородната земя и горите обаче са ги закриляли – може и да саходили боси, но поне не са ходили гладни. В наши дни до бившия район на елитното животновъдство в България достигнаха хуманитарни помощи от Европейския съюз чрез неговия Фонд за подпомагане на най-нуждаещите се лица и Оперативната програма „За храни и/или основно материално подпомагане”. Хранителните пакети се раздават веднъж годишно и включват 5 кг брашно и 3 кг леща, 6 опаковки спагети, 1 конфитюр и 2 компота от сини сливи, надлежно брандирани със символите на Евросъюза. Помощите се разпространяват от БЧК и стигат до 64 човека – кажи-речи всеки девети жител на селото. Има и такива обаче, до които дори и това отбиване на номера не достига. Двама от тях вече не са между живите.

Между 6 и 7 януари 2016 г. насред най-големите студове в къщата си починали 87-годишният Вълчо и 86-годишната Дона Дишеви, обикновени хора – сираци от 6-месечна възраст, етнически българи, бивши работници, пенсионери. По волята на съдбата

животът им, общо взето, свършил там, откъдето някога започнал – от беднотията.

Е, по средата имало и по-благоприятни периоди. Старата къща, в която Дишеви доживели последните си дни, от години е с прекъснато електрозахранване и водоподаване. Първо умряла жената, а след ден и мъжът й. Труповете преседели няколко дни в стая, обитавана и от дъщеря им Мария, 60-годишна бивша аптекарка. Безработната жена, която от 1992–1993 г. живее без никакви собствени доходи, крила смъртта на родителите си, за да дочака пенсиите им. С тях възнамерявала да се разплати в магазина, от който пазарувала на вересия, и да плати погребенията. Мислела, че няма да получи парите, ако съобщи веднага. Затова разказала на кмета чак на 11 януари, след изплащането на пенсиите. Пристигналите за оглед полицаи били шокирани от мизерията в къщата, в която Мария първоначално отказвала да ги пусне. Според публикация на в. „24 часа” печката в обитаваната стая била без капак, стените – почернели от пластове сажди, а коминът – запушен. Жената обяснила, че старците са починали от студ.През есента купили два кубика дърва, но нямало кой да ги нацепи. Заради това събирала клечки. Изгаряли за минути.

Случаят – с всичките му ужасяващи битови подробности, повечето от които тук ще спестим, разтърси потребителите на медиите, до които достигна (някои го маркираха с по 5-6 реда, а други въобще не го отразиха). Драмата в ловешкото село съвпадна със смъртта на младеж след улична свада във Враца, но за разлика от този случай не доведе до масови протести.

Срещу кого да протестираш?

С кавал от пещерата срещу

С кавал от пещерата срещу „животните“ на стената – или протест „по български“! Нито кавалджията се чува, издъхнал от глад, нито вписаните в „системата“ образи, станали вече „икони“ пример за успех и подражание на младите, ще се размърдат.
„Мрътво родени пещерняци“!

Отговорът не е елементарен, нито е толкова лесно с пръст да се посочи веднага КОЙ уби семейство Дишеви. Случилото се не доведе до искания за свикване на Консултативния съвет по национална сигурност, нито до бурни прения между партиите. С изключение на няколко реда в общополитическа декларация на социалистите, съдържаща повече констатации, отколкото конкретни идеи за бързи и смели законодателни промени.

Самоизяждащи се

Самоизяждащи се „свине“, проникващи дори една в друга, които и капчица не оставят да капне от коритото, за всяко друго тяхно собствено „домашно животно“! Това са политиците „по света и у нас“!

Политическият дневен ред си остана същият с присъщите му водевилни скандали. И така нареченото „гражданско общество” остана вярно на обичайните си интереси, които биха могли да се обобщят по следния начин:не бедността и неравенството са най-големият проблем, а съдебната система и липсата на електронно гласуване. Съвсем сериозно – потърсете и прегледайте интервюта на „реформаторски” настроени политици, които в момента заемат най-високи държавни постове и които наистина си вярват, че само и единствено съдебна реформа (такава, каквато те я разбират) може да доведе до „значителен напредък в усилията за преодоляване на дефицита на справедливост в българското общество”. А също и че „българите автоматично (!) ще станат по-богати, по-ефективни и по-конкурентоспособни” само с въвеждането на електронно правителство.

Мария от Радювене живее извън всички възможни системи в държавата – няма достъп нито до здравната, нито до социалната, нито транспортната, нито до правосъдната, да не говорим за политическата система. Не потребява електронни услуги, даже е престанала да ползва и електричество. Женатаняма валидна лична карта, няма настоящ адрес в Радювене, няма личен лекар, неупотребява лекарства (по думите й „само билки, аналгин и аспирин”), нямазъболекар – съответно почти няма и зъби, да не говорим за достъп до психологическа помощ. Старата образователна система й е позволила да завърши средно образование и полувисше в тогавашния Медицински институт „Йорданка Филаретова” в столицата.

„Живяла съм преди сред хората. Друго си беше. Сега живея с кучетата”.

“Куче Влачи – Диря Нема”. България е начело на държавите от ЕС в списъка за изнесени пари от държавата за период от 10 години (2002-2011). Освен “завидното” си място в Стара Европа. Балканската държава е 32-ра в целия свят и 5-та от бившите социалистически републики, за периода след идването на демокрацията. Изнасят

“Куче Влачи – Диря Нема”. България е начело на държавите от ЕС в списъка за изнесени пари от държавата за период от 10 години (2002-2011). Освен “завидното” си място в Стара Европа. Балканската държава е 32-ра в целия свят и 5-та от бившите социалистически републики, за периода след идването на демокрацията.
Изнасят „наши“, изнасят „чужди“, а остават трохите за неизнеслите се нанесени по рождение! Глозгай кокала, ако не те хванат!

Формално и по документи Мария дори не съществува в селото, въпреки че живее там повече от 20 години. Последната й адресна регистрация, както и на покойните й родители, е в Ловеч. Държавата и Мария отдавна са прекъснали всякакви връзки помежду си. Последна следа от някакви отношения в миналото е единният граждански номер, който се ползва за статистически цели – увеличава броя на населението в Република България, както и числото на онези, които отказват да изпълнят „гражданския си дълг” по време на избори. А какво е България в представите на тази жена?

Преди България се е състояла в следването й в София, селскостопанската бригада в Невестино край Кюстендил, работата в аптеки в Троян и в Ловеч, почивката веднъж във Варна и в Сандански с гостуване при Ванга на Рупите, груповото посещение с колеги на Плевенската панорама… С това, общо взето, се изчерпват маршрутите в един 60-годишен живот. Последната спирка е дядовата й къща на село. Мястото на трагедията си личи отдалече на главната улица в Радювене, въпреки че –.

Цялостно килната на една страна и с разчекнати стени, къщата прилича на осакатено животно, което вие за помощ. „Татко рохна-грохна и вече нямаше кой…”, обяснява последната останала обитателка. Вълчо бил строител и припечелвал прилично. През 1979 г. обаче едва оцелял в катастрофа и бил трудоустроен в ловешката болница като пазач. След промените от 1989 г. не успял да достигне изисквания трудов стаж и се пенсионирал със социална пенсия. Последно размерът й бил към 115,15 лева. Съпругата му Дона работела като готвачка на гарата в Ловеч, получавала „нормална” пенсия, но минимална – около 157,44 лева. При пенсионирането си семейството напуснало двустайния си панелен апартамент в Ловеч и се пренесло в Радювене. Скоро към тях се присъединила самотната, останала безработа дъщеря. Така трима души се издържали с доходи от 272,59 лева месечно (средно по 90,86 лв. човек), идващи от две пенсии.

Сигурно вече се питате, а къде е социалната ни система? Ето я.

Пиленцето със сиренцето на обичката, зорко наблюдавано от лисицата на яката. Нещо такова е

Пиленцето със сиренцето на обичката, зорко наблюдавано от лисицата на яката. Нещо такова е „дружбата“ на „Мадам“ България с капелата на ЕС.
„Врабчетата“, като семейство Дишеви, всеки да ги яде.
Повръщайте сега Великани, от „мършата“!

Вълчо и Дона не са търсели помощ от системата, но и законово не са подлежали на социално подпомагане по две причини. Първата – били са собственици на апартамент в града, който се счита за източник на потенциални доходи. Втората – прагът за получаване на помощи за отопление от семейство възрастни хора над 70 години е наличието на доходи под 268,68 лв., а те са разполагали с 272,59 лв. Самата енергийна добавка е по 72,20 лв. на домакинство за всеки от петте студени месеци.

Парадокс първи. Дори и оскъдната европейска хуманитарна помощ не се е полагала на Дишеви, тъй като нейни адресати са получателите на енергийни помощи, за които е прието да се счита, че са най-бедните български граждани. Доходът на покойниците е надвишавал прага с 3 лева и 91 стотинки.

Парадокс втори. Приживе Дишеви не са имали право на социално подпомагане, но пък имат право на социално погребение. Ако задълбаем в детайлите, ще стигнем до още куриози – предоставяната в Ловеч услуга включва ковчег и транспорт, но не и разходи за изкопни дейности. Те се извършват от трайно безработни граждани, които сами отчаяно се нуждаят от подпомагане, но полагат общественополезен труд 14 дни по 4 часа срещу около 40 лева месечно.

Парадокс трети. Ако Дона е била починала преди години, нейният съпруг и дъщерята им са щели да живеят малко „по-охолно”, отколкото тримата заедно. Вълчо е щял да получава т.нар. вдовишка пенсия – собствената плюс 50% от тази на съпругата си. Тоест, двамата с Мария са щели да си делят на месец не по 90, 86 лв., а по цели 96,94 лева! Съдбата обаче не им направила този „подарък”. При смърт на Вълчо обаче Дона и Мария са щели да живеят още по-оскъдно, защото социална пенсия не се наследява.

Както вече изяснихме, критериите за социално подпомагане, изглежда, не са били по мярката на Дишеви. Същото обаче не може да се каже за дъщеря им Мария. Когато загубила работата си в билкова аптека към Държавно аптечно предприятие в Ловеч, 36-годишната тогава жена не потърсила помощ отникъде. „На мен ми е неудобно да ходя да тропам по вратите”, гласи обяснението й сега. Така преди 23-24 години Мария се изгубила от социалната система, а системата пък въобще не я е потърсила. Не е и длъжна да го прави, според правилата. Така е по-икономично за бюджета, спестяват се едни пари. Който се е сетил и знае как да си поиска – ще живее. Който не може да се погрижи за себе си – да мре.

Не става въпрос обаче само за икономията на няколко милиона, а за

нещо много по-коварно – за човеконенавистен мироглед, превърнат в универсална идеология, която се налага силово под етикета, че е единствено възможна, практична и отговаряща на естественото състояние на нещата. Нахълтала е във всички сфери,

дори и там, където няма никаква работа. Философи и икономисти наричат явлението неолиберализъм, но нека го опростим до есенцията му. А тя е точно обратната на библейската: вместо „Обичай ближния!” – „Конкурирай се с ближния!”. В човешкото битие тази идеология се изразява в натрапването под път и над път на личната инициатива и на личната отговорност за собствената съдба; който не е в състояние да я носи, не заслужава да живее, освен ако някой индивидуално не прояви съчувствие към него било под формата на милостиня, било на благотворителност. В икономиката се проявява през възгледа, че единствено важна е моментната ефективност, която може да се измери само в пари. В управлението това е процес, в който

държавата се отказва от „несвойствените си функции” да бъде… държава.

Сигурно ви е правило впечатление, че дори и полицията рядко се задейства да разследва и предотвратява престъпления, ако лично не подадете сигнал в съответното управление и в обстоятелствена писмена форма. А, когато го направите, вече е станало късно…

Апостоле, къде си, да видиш твоята

Апостоле, къде си, да видиш твоята „чиста и свята Република“?
„Убиха“ те, както „убиха“ и това семейство!

С теорията до тук, а сега към практиката. Съселяни на Дишеви казват, честарците споделяли простичка житейска философия: апартаментът в града го пазим за дъщерята, тъй че, като си идем, ако стане нужда, тя да го дари на държавата, пък държавата срещу това да я гледа…

Клетите хорица явно си мислели, че държавата все още се грижи за някого.

Вярно е, че го прави понякога, ама не и за хора от тяхната черга. Колкото до Мария, в качеството си на получател на „социална услуга”, тя е трябвало да се яви пред доставчика – Бюрото по труда. Където да поднови регистрацията си, да подаде молба до Агенцията за социално подпомагане и да подпише декларация, че е съгласна да се борави с личните й данни. Като за начало…

Някъде по света с бедността се борят мащабни социални програми със звучни имена. У нас хората като Мария са под опеката на безличния Член 9. Не от конституцията, не и от Закона за социалното подпомагане, а от правилника за неговото прилагане. Само специалисти могат да се ориентират в многобройните му разпоредби, изисквания, тълкувания, поправки и изключения, но, най-общо казано,бившата аптекарка е можела да разчита на 42,90 лв. месечно. Такава е в момента социалната помощ за трайно безработна и без никакви доходи здрава жена на нейната възраст. Но, разбира се, с условието за общественополезен труд 14 дни. Мария е могла да ползва и 361 лв. годишна помощ за отопление.

Да не забравяме още спагетите, конфитюра и сините сливи от Европейската комисия!

Къщата в ловешкото село Радювене, където починаха Вълчо (87) и Дона (86) Дишеви, от години с прекъснато електрозахранване и водоподаване. Труповете преседели няколко дни в обща стая с дъщеря им Мария, която крила смъртта на родителите си, за да дочака пенсиите им, за да плати вересиите в магазина, и да плати погребенията.

Къщата в ловешкото село Радювене, където починаха Вълчо (87) и Дона (86) Дишеви, от години с прекъснато електрозахранване и водоподаване. Труповете преседели няколко дни в обща стая с дъщеря им Мария, която крила смъртта на родителите си, за да дочака пенсиите им, за да плати вересиите в магазина, и да плати погребенията.

А при настъпване на извънредни обстоятелства (наводнение, пожар, рухване на къща и пр.) по преценка на социален работник хипотетично е имала право и на еднократна помощ максимум до 325 лева. До 2003 г. такава помощ е можело да бъде отпускана седем пъти в годината, но после по настояване на Световната банка е редуцирана и в момента е позволена само веднъж.

Още ли някой твърди, че в България е много изгодно да се живее от социални помощи? (Бел.ред. и защо мигрантите продължават за Западна Европа)

Защо Мария не е направила всичко това? Вече цитирахме нейния отговор. От местни хора може да се чуе интересна хипотеза, която не е непременно свързана с конкретен случай. Разтурянето на ТКЗС през 1992-ра заварило Радювене с големи стада елитен добитък. Ликвидаторите почти насила ги натикали в дворовете на хората. Закрването на земеделските стопанства съвпадало с поголовни съкращения в индустрията и с първия взрив на безработица. Мнозина предпочели да се върнат от града с налични все още спестявания на фона на широко пропагандирания фермерски рай и ширещите се идилични представи за българското село. За повечето „фермерската мечта” продължила година-две, след като получили по няколко животни, но някои упорствали по-дълго, докато грохнали от възрастта. Самата Мария е пестелива на разкази за онези години, но дава да се разбере, че семейството е разчитало на земеделие. Големият двор с множество пристройки също подсказва, че тук са се гледали животни (в момента „стопанството” е сведено до една кокошка – била е предвидена за Бъдни вечер, после за празнична вечеря на Нова година, но накрая оцеляла за разлика от стопаните си). В грижи по животните аптекарката вероятно не е усетила как са се изнизали първите години на официална безработица, но връзките с обществото постепенно изтънявали. Прекъснали се и контактите с роднини, от които останали завистливи намеци и „оферти” за апартамента (може да е за късмет, че Дишеви не са го продали, защото статистиката сочи, че такива хора най-често стават жертви на имотната мафия). А после

отчуждението и социалната изолация вероятно са си казали своето…

Хората в подобно положение имат право и на инвалидна пенсия – ако се отнасяше за Мария, тя щеше да е приблизително 160 лв., но режимът за получаване става все по-рестриктивен. НОИ и „доставчикът” на социални услуги не се интересува от цената на куп изследвания, удостоверения и ТЕЛК, свързани и с разходи за път до града, които в редица случаи се оказват непреодолима бариера. Модерната администрация работи по документи. А социалната ни система е устроена така, че паднеш ли веднъж в пропастта, ако няма кой да те хване за ръка и да те преведе по стръмните пътеки, шансът за измъкване е близо до нулата. Конкретно за Мария благодарение на отзвука от случая процентът може и да е станал малко по-висок. Домът й вече е бил посетен от социален работник. Но казусът може да се окаже и още по-неразрешим с оглед на факта, че жената вече е собственичка на селска къща с голям двор и на двустаен апартамент в града. Както вече стана дума, това са активи, които могат да генерират печалба. „Зимата криво-ляво ще съм тук, а като дойде април – нов ден, нов късмет. Не съм мързелива, може и да ме вземат някъде за метачка, чистачка”, казва дипломираният фармацевт. Ако продължи с досегашния си начин на живот, след 3 години Мария ще достигне изискваната възраст за редовна социална пенсия от 115,15 лв. и дори може да я получи, стига някой да се сети, че съществува.

За 22 години безработица Мария е спестила хипотетично (при сегашните параметри на подпомагането) 11 325, 60 лв. от социални помощи по чл. 9 и 7942 лв. от енергийни помощи или общо 19 267, 60 лв.

Поклон пред Мария и хората като нея – на техните плещи се крепи финансовата стабилност и ниския бюджетен дефицит!

Изяснихме къде е държавата и каква е социалната й система,

но къде е обществото?

То също не е това, което беше. Не си мислете, че случващото се в града не стига до село и хората си живеят, както преди – не много богато, но относително задружно и по съседски. Напротив, и там се чудят с колко работи да се захванат, за да оцелеят. Често се оказва, че или съседите отдавна ги няма, или че комшулуците са зазидани. Налегнати от безброй собствени грижи, хората може и да не са обърнали внимание на случващото се при Дишеви. Или ако са забелязали, не са реагирали. Някой видял, че от комина на старците отдавна не излиза дим. На друг му направило впечатление, че наред с обичайните покупки – „патешки фенери, лимонада, бонбони и ей такива обикновени неща”, Мария все по-често започнала да купува цели пачки кибрит („То вярно, че днешните кибрити палят трудно, ама чак пък толкоз…”). Кметът бил нов – младо и симпатично момче, и още се ориентирал… Когато белята станала обаче, мнозина се втурнали да помагат според възможностите си. Мъж от Катунец – близко село, донесъл месо и платил хляба на Мария за цял месец. Голям арендатор пратил по свой служител нова печка, брикети, консерви. Кметът Венцислав Банчев извадил някой лев от джоба си за изкопаване на гробовете. Пристигнали хора от Враца и Плевен да оставят пари. Човек от Пловдив звъннал на кмета и пратил пощенски запис. Само роднини не се появили.

Българите са състрадателни, но рядко са на едно мнение в анализа на причините, поради които нещата се случват. А още по-рядко са готови за колективно действие, което може да ги промени.

Някои са убедени, че за случая в Радювене не е виновна системата. В смисъл, че тук е трудно да се открие бездействие на някой, който не си е свършил работата.

Не е грешка в системата, системна грешка е … от векове!

38 човека е списъчният състав на цялата дирекция „Социално подпомагане” в Ловеч, която отговаря и за общините Угърчин и Летница. От тях 31 са редовите социални работници, които освен областния град обслужват още 48 населени места, някои от които са отдалечени на 50 километра, с общо население на 65 000 души. Дирекцията не разполага с автомобил. Социалните работници са едни от най-зле платените в цялата държавна администрация – заплатите на по-младите не достигат и до 500 лева. Помежду си често се шегуват, че самите те са потенциални клиенти на системата за подпомагане, която обслужват.

А сега представете си, че всеки в България познава кварталния социален отговорник и има връзка с него, така както знае кой е кварталният му полицай.

Не нуждаещият се от помощ търси социалния работник, а социалният работник намира хората,

на които трябва да се помогне, упътва ги, помага им в прехода през бюрократичния лабиринт. Служителят не работи само зад бюро и по сигнали, а периодично обикаля поверения му район и сам подава сигнали на другите държавни органи за нередности, които е забелязал. Достойно платени и мотивирани социални служители биха могли да бъдат очите и ушите на държавата в добрия смисъл; нейните пратеници към „излишните хора”, за да няма такива. Защото в сегашното положение е безспорно, че тя или не иска, или не може да стигне до тях.

Ако бяха налице подобни структури, може би през 2013 година по-малко жители на страната щяха да се самозапалят и властта по-отрано щеше да знае какво се случва, а не да се чуди как се гасят социални пожари. Ето това би било

„активна социална политика”, с каквато партиите обичат да украсяват програмите си,

но не влагат никакво по-различно съдържание. В случая в Радювене, ако имаше такъв социален отговорник, той може би щеше да установи, че няма кой да нацепи дървата на семейството. Че може да им се предложи включване в общинския Социален патронаж поне за храна. Че дъщеря им не може да се грижи за себе си, камо ли за възрастните си родители. Че самата тя има нужда и право на подпомагане. Че самостоятелно едва ли ще успее да събере изискваните документи и да попълни многобройните формуляри. Че трима човека от десетилетия не са минавали медицински преглед. Че отдавна не живеят в Ловеч, където са адресно регистрирани. Че от години са изгубили всички пътеки към държавните органи и всички социални умения.

И още много „че…” и „ако…”.

Сигурно у някои вече напира въпросът, заради трагедията на Вълчо, Дона и Мария трябва ли да променяме цялата социална политика? Оказва се, че

институциите не разполагат с официални данни колко са хората в България, изпаднали извън всички възможни системи.

За броя им можем да съдим по косвен път от актуален въпрос на депутатката Десислава Атанасова, бивш здравен министър, до тогавашния министър на финансите Петър Чобанов. Питането касае броя на здравно неосигурените лица към 31.12.2013 г. В отговора си министърът ги разделя на няколко групи: 1 190 000 са трайно пребиваващи в чужбина; 254 000 работят без постоянен трудов договор, нямат пари и не правят вноски освен при крайна необходимост и неотложен проблем; 130 000 не познават разпоредбите на здравното законодателство (само на него ли?!) и съответно задълженията си да се осигуряват; 460 000 знаят за задълженията си, но са трайно безработни, с ниски доходи или получават социални помощи. Търсете изпадналите главно в последната група, но и в предходните две. С две думи:

„излишните хора” в България вероятно са поне 400 000, което прави над 6,5% от всички български граждани и 7,5% от постоянно пребиваващите в страната.

Това, ако не е хуманитарна катастрофа (или, хайде, да е криза), то кое е?

За протокола: Аутопсия на телата на Вълчо и Дона Дишеви сочи за официална причина за смъртта им измръзване.

Извън медицинската терминология обаче очевидно

става дума за мъчителна смърт вследствие от бедност, причинена от държавна политика,

провеждана методично от ред правителства през последните поне 20 години. Налице са достатъчно основания да предположим, че всичко е било извършено напълно съзнателно. Макар че адвокатите на социално-икономическия ред и на принадлежащия му политически елит със сигурност ще пледират „невинен”, в краен случай – „…по непредпазливост” („Откъде можехме да знаем, че…”). Негласно суспендирана е Конституцията на Република България и по-специално нейният Преамбюл, в който се казва, че държавата ни е „демократична, правова и социална”, а също и чл. 4, ал. 2:

„Република България гарантира живота, достойнството и правата на личността и създава условия за свободно развитие на човека и на гражданското общество”.

По ирония на съдбата последният от съдиите, назначен да бди за спазването на основния закон, е Филип Димитров, премиерът, управлявал през 1992-ра, в която започва драмата на бившата аптекарка Мария.

През зимата на 2013 г. в България избухнаха социални протести, които не доведоха до никакви значими промени, освен до падане на едно от правителствата. Лидерите им не успяха да формулират конкретни искания за промяна на социалния модел, но апелираха за промени в Конституцията. Какви точно – така и не се разбра. А, може би, беше достатъчно просто да поискат да се спазва сегашната.

Бел.ред.

*“Епопея на измамнените“, това е заглавието на излязлото през 2014 г. рок-парче. Хеви метъл изпълнението на група Кикимора е вдъхновено от дългите протести, влезли в „Рекордите на Гинес“.

Цвете зад решетките (Flower Behind the Bars) Карикатура: Анатоли Станкулов, bulgarica

Цвете зад решетките (Flower Behind the Bars) Карикатура: Анатоли Станкулов, bulgarica

„Цяла вечност лъгани, предадени
Нагло мачкан народ…
Пак с надежда, гладни и измамени
Площадите дрезгаво крещят …

Страшен гняв ври в очите им,
Синовете си забравили…
Майки плачат, деца пищят
От щитове разделени

Цяла вечност лъгани, предадени
Нагло мачкан народ…

Как живяхме, как ще живеем ?
А как ли – нашите деца ?
Младост повяхнала по барикадите…
и кръв съсирена в пръстта ?

Любословие по bulgarica.com

Коментирайте първи тази публикация на "Има ли „живи“ Българи в България? – или кой уби едно семейство?"

Оставете коментар

Имейлът ви няма да бъде публикуван.


*