Един роман за пътя на Главния изпълнителен директор: път към самия път

12065794_10206616824352170_3914481623557548834_nСкъпи читатели. В краят на миналата година имах честта да се запозная със Светозара Давидкова. Тя е на 27 и с първи издаден роман – „Главен изпълнителен директор“ (издателство „Асеневци“). Тя беше един от участниците в литературното риалити „Ръкописът“ на БНТ, и въпреки че не стигна до финала, следяхме участието й с интерес. В това интервю проведено в литературен клуб  „Перото“ в края на 2015-та г.  я разпитваме за литературния й дебют, и за предизвикателствата на покорените върхове и любовта към словото.  Като главен редактор и обещах тази година да започнем с нея. Макар и месец по-късно Любословие.БГ открива годината с нашият разговор-среща.

Роман за постиженията и съмненията на хора, тръгнали към Големия успех в кариерата. Това е разказ за амбицията. Българинът Александър Байлов е расъл с два чифта обувки, но с поглед, вперен в най-високите корпоративни върхове.Той достига челното място в могъща британска
информационна компания. Отваря голям офис в България, където с новаторските си идеи и по-евтината работна ръка се надява да превърне компанията в лидер. В новия офис срещаме млада двойка, която лъкатуши между амбициите и малките радости отвъд бизнес света. Срещаме и младеж  от малцинствата, който разбива стереотипи и привлича последователи. Но в сянката на главния изпълнителен директор още някой дърпа конците и задава посока…

Тъкмо когато Байлов вярва, че е достигнал върха, в София се случва нещо, което постепенно преобръща представата му за успех и го кара да се запита „Това ли беше единственият път? А сега накъде?“ „Главен изпълнителен директор“ е финалист в състезанието за дебютен роман „Ръкописът“ на Българската национална телевизия.

Представи се за нашите читатели:

Винаги съм казвала, че много обичам планините, но ето на теб мога да ти кажа, че планината ми е любимото място. Това е мястото, където просто се разтварям – аз съм най-себе си и най-свързана с нещата, с които искам да съм свързана. Които са, в крайна сметка, природа, някак си хармония. Така че ето нещо по-нестандартно за мен. Аз съм финансов анализатор, бивш журналист и вече писател, обожаващ планината. Аз не обичам да правя преходи от 10-12 часа, не съм такъв тип планинар, който търси адреналин. Искам да прекарам целия ден в планината, но полека – примерно 4 часа, а за 6 часа отиване и връщане да изкача Вихрен. Това ме прави щастлива, нищо друго не може по този начин.

198162_b

Това до някаква степен свързано ли е с книгата и желанието да опишеш
как изглеждат върховете на главните изпълнителни директори?

Може би ми е повлияло, заради това усещане за свобода и за щастие, което аз съм получила, бидейки в природата. Може би ми е повлияло да го сравня с този абсолютен дефицит на щастие, който имат хората на тези високи постове.

С малко изключения. Има малко изключения тук-там и съм щастлива когато ги срещам даже като журналист. Аз лично съм правила интервю дори с едно такова изключение – главния изпълнителен директор на огромна българска фирма, в сферата си лидер, човек, който я е развивал през целия си живот. Беше страхотно да видя как той се чувства щастлив, но в честия случай не е така. В честия случай е някакво такова ламтене за още и още. Добре, постигнал си поста, още искаш, но какво точно е то.  Да покоряваш другите, да трупаш още повече.

Въпросът е защо? В името на какво? И какво даваш в името на това ти? 

Това бяха част от въпросите, които просто ме заинтересуваха много, докато работех в тази голяма компания. В офис на много голяма компания  работех и тези въпроси започнаха наистина да витаят около мен с цялата си тежест. Аз ги виждах и в хората, които правят първите стъпки
в кариерата си, и в тези, които са по-напред, и в тези, които са  най-горе. Тези всички въпроси – това ли е всичко.

Как преминава един ден в такава голяма компания и един главен
изпълнителен директор, както не си го описала в романа?

Аз в романа съм се опитала да вкарам по-емоционални моменти. Откроила съм дните, които не са монотонни и банални. Но един обикновен ден минава под огромно напрежение, бързане, нужда от бърза реакция, която не винаги са готови да направят, но се налага да направят, носейки
цялата отговорност за това, и борене в името на тази фирма, потулвайки въпросите защо, в крайна сметка. Дали защото наистина вярват в нея и в това, което правят, или защото са вкопчени в поста си, или защото са вкопчени в пътя, който пак не са сигурни дали е техен. Но е едно вкопчване. Горе-долу това са моите наблюдения.

И все пак главен изпълнителен директор на всяка цена ли?

Тъжно е, когато е, затова написах и романа. Когато е, вече това означава, че ти правиш компромис след компромис, но не си отговаряш защо. И понякога, когато се огледаш, вече е късно, то не е късно, но въпреки това ти си го казваш и продължаваш с компромисите, което е  куриозно защо продължаваш с тях, но го правиш. Може би да, опиянението. Опияняващо е да бъдеш там на върха, да. Аз даже съм го  казала, там, където си говорят двамата герои за това, че успехът е пустиня, точно това се опитвам да покажа. В случая не съм използвала върха, защото е по-клиширано, а съм го заместила с пустиня, но ти и в  пустинята си обграден със страшно малко истини, със страшно малко истински неща около себе си. Но пак ти е готино и затова съм вкарала
точно тази реплика – защото си оцелял.

11741191_10206113808537089_890700903768535225_o

Твоят герой намира ли своя еделвайс, като знаем еделвайсът къде расте?

Той се надява до последно ,че ще го намери. И той едва ли не държи и  го усеща в ръката си. Знаеш ,че това е споменът за жената, която е обичал. Той я пази като еделвайс в ръцете си, но какво се случва накрая, ще го спестя, защото трябва читателите да четат романа.

Какво липсва на човешкия ресурс в една книга, за да бъде достатъчно разбран автора? Какъв компромис правиш ти, когато пишеш тази книга?

Правя компромис с живия живот, пишейки тази книга, със своя личен живот. Първо, вкарвайки се в ситуации, които са изключително емоционални и много ми взимат. Защото за да мога да вникна в световете на определени хора, за да мога да ги вкарам в моя роман, аз съм такъв автор, който има нужда да го докосне, да го види, да го изживее. Това, колкото много ми дава за редовете на книгата, толкова много взима, защото то просто те изцежда цялостно.

И това е въпрос, който аз си задавам и в момента. По какъв начин да продължавам да пиша, за да не
се случва цялото това изцеждане, защото то е безумно висока цена. Взима ми страшно много време, взима ми тези лудите състояния, в които  вървиш по улицата и си мислиш за някаква сцена и изобщо ни приемаш, ни предаваш, и се прибираш след това и я написваш. То също ти взима
някакво време, но това, за което аз говоря, са емоциите, които писането ми взима на мен – страшно силни са, много е висока цената. Във всички случаи ще продължавам да пиша, но в момента си задавам  въпроса как мога по-контролирано да го правя, по-щадящо за мен самата.

12219474_10206887617201822_8328737726820211351_n

Може би всеки автор обича да си играе на думи. Аз като автор на това интервю мога да си поиграя на думи и ще те помоля да ми кажеш дали пътят към кариерата е главният изпълнителен директор, или главният изпълнителен директор е пътят към кариерата?

Главният изпълнителен директор е една точка. Това не е последното, което човек може да постигне в кариерата си, но всъщност, ако на теб стремежът ти е към тази точка, ти си абсолютно изгубен. Излиза, че трябва пътят ти да бъде към кариерата, ако така поставяш въпроса.  Задължително трябва да бъде развитието ,защото в крайна сметка постът  е един завършек, той е една точка, една дестинация, докато другото е развитие и път. Човек винаги трябва да избира пътя ,а не крайната цел.

Колко е важен обликът на компанията, която оглавява един главен изпълнителен директор, и понеже на корицата на твоята книга има една много важна фигура в шаха, той добавя или отнема компанията, която ръководи? Лицето на една компания е главният изпълнителен директор, обаче до каква степен е определящ той за цялостния облик на една компания – вътрешния или външния свят на тази компания. И ако той е тази фигура, какво правят пешките тогава?

Разбира се, директорът е този, който трябва да ги вдъхнови. На мен всъщност именно директори във фирми, в които съм работила, техни думи са, че главният изпълнителен директор е човека, който трябва да идва най-рано, да си тръгва най-късно и да работи най-много. Иначе не можеш
да очакваш от хората да дадат каквото и да е в някаква работа, ако ти не си им пример. Иначе те стават безразлични.

Това е човекът, който трябва да им внуши отношение към работата. А това за да се случи, той самият трябва да вярва в това. А как се случва той да вярва в това е вече следващ въпрос. Влизаме в негови вътрешен свят и ако в него няма тази хармония и този устрем, това неминуемо ще повлияе на неговия външен свят и на всичките му служители и на компанията. Това трябва да
е един вътрешно убеден човек в пътя си, иначе е изгубено всичко.

Ако главният изпълнителен директор е един сън, тоест сюжетът е един сън, какво би било първото чувство, което би почувствал героят, когато се събуди? Дали е било кошмар, или е било 3D риалити? И читателя, и самия автор, който се предполага ти до някаква степен си взела като обединителен образ.

Не бих казала един прекрасен сън или кошмар. Нито едно от двете, ами по-скоро с въздишка би си казал: „Ох, слава Богу, събуждам се за втори шанс“. Това бих си казала аз, ако съм героя, това бих си казала и ако съм читателя. Бих си казал, добре че в съня си се разходих по
тази пътека, видях докъде стига и сега, накъдето и да тръгна, ще го
направя по-различно.

Кога един главен изпълнителен директор е изчерпан?

Когато спре да вярва в тази фирма, в която работи. Когато спре да вярва в дейността й, не в самата фирма ,а в дейността й. Когато спре да вярва в идеята си ,че е можел да постигне нещо за по-добро за себе си, за някой сектор, за света. Това е краят му.

Байлов по-дистанциран ли е от своите служители, като категоричният тип, който властва в съзнанието на хората, които имат някакви асоциации като чуят главен изпълнителен директор – някой, който стои някъде на високо, трудно достъпен е и едва ли всеки може да говори с него или ако говори е само за да го похвали и твърде рядко, за да го критикува?

Всъщност именно сближаването на Байлов с неговите служители е нещото, което поражда всички съмнение в него, съмненията в негови собствен път. Затова съм написала и в анотацията ,че в София се случва нещо, което преобръща представата му за успех. Но ако ти трябва да дефинираш
какво е това нещо, не можеш, нали? Никой не може да го дефинира. Ето това е нещото, което ти ме питаш – сближаването му със служителите. Той започва да вижда други пътища, друга ценностна система и той всъщност се усъмнява в своята собствена. Благодаря ти за този въпрос.

Какъв не е Байлов като изпълнителен директор? Какъв може би му се е
искало да бъде, но не е бил?

Байлов не е смел, но не е смел в личния си живот. Много е важно да се разграничи, защото в бизнеса е смел, но не и в личния си живот. Той не е посмял да рискува за някой неща. Не е посмял дори да помисли за алтернативен път в личния си живот. И това в един момент се връща към него като бумеранг. Удря го цялото това бягство от емоциите, от личните емоции.

Какво рискува читателят, посягайки към тази книга?

Рискува да се усъмни, и ако това се случи, аз ще съм най-щастливият писател. Да се усъмни в пътя си поне за миг, ако ще за да си го докаже след това, ако ще, за да си изкара двадесет аргумента, от които три да са  нови, пак ще съм много щастлива. Така че този риск, ако се сбъдне, аз ще съм най-щастливият писател.

Колко чифта обувки трябват, за да изкачиш върха?

То не трябват обувки, а трябват много здраво ходещи крака, а и зависи кой връх.

В случая на книгата –кариерният връх, а в случая на замислянето – житейския път. Но нека да го обединим само за кариерния връх, за който работи всеки в дадена професия.

За кариерния път, ако ще вървиш безскрупулно ти трябват толкова чифта, колкото ще стъпиш върху гадни неща, за да може да ги смениш след това и да продължиш. Ако ще вървиш по път, който е по собствената ти съвест  и по собствените ти критерии и вярваш наистина в тях, ти трябва
един-единствен, защото теб няма да те интересува .Ти няма да си стъпил върху нещо, което няма да искаш да погледнеш.

Щеше ли да го има романът, ако го нямаше „Ръкописа“ като формат?

Романът щеше да го има, но той щеше да се появи по-късно и нямаше да бъде с толкова много чиста емоция, с каквато е в момента. Щеше да съм се успокоила повече спрямо нещата, които съм наблюдавала, за да го напиша, щеше да е минало повече време, щеше да е много по-полиран,
по-изпипан. Но това нямаше да бъде този роман, който аз съм изляла с цялото си сърце и в момента го давам на хората да го четат, пак да кажа с цялото си сърце. Така че, благодарение на това… това беше най-хубавият ефект от това предаване, че просто седнах и го направих. Това беше външният стимул, който понякога на всички ни трябва – да се насилим да направим едно нещо до край – тук и сега, в точния момент.

Всеки поставя под съмнение изречението „Всяка прилика с действителни лица и събития е случайна’’. Случайностите повтарят ли се умишлено в  тази книга? Защото май не се повтарят? Приликата с реални лица е случайна, но доста случайности се повтарят в този роман? Умишлено ли е? Колко хора се припознаха в романа и потърсиха ли те по тази причина?

Много е забавно, че аз вече съм го дала на хора, с които съм работила и те го прочетоха и, всъщност, те припознаха атмосферата, припознаха някои от нещата, които ги заобикалят и тях, но героите не припознаха. Нито един не се припозна – всъщност, донякъде мен в едната героиня, донякъде моя приятел в единия герой, но като цяло образите не са ги припознали въобще.

Пропусна ли някой в романа, а сега съжаляваш, че го е нямало – някой събирателен образ, например?

Може би го няма образът на вярващия в точно този път човек, ама вярващ не защото е издигнал някакъв заместител, какъвто е постът, да кажем, или сумата в банковата сметка, или признанието, или каквото и да е друго. Не защото е издигнал някакво такова нещо като Божество и затова
да върви натам и да вярва като фанатик в това, ами липсва ми героят, който е искрен, който е искрено талантлив – като примерно Ричард Брансън, ето ти един такъв човек. Нямам такъв образ. Не знам дали щеше да е по-силно, ако имах, но, да, ето нещо, което нямам.

Чувстваш ли го като свое дете?

О, ама аз нямам деца, не знам.

Защото има една теория, че един роман горе-долу коства на един човек около 9 месеца, за толкова време теоретично се износва едно дете, колкото и да звучи този въпрос банално. Питам, защото някои хора биха си казали, че ти си там, пишеш този формат, примерно, заради телевизионния формат или заради това да остави някаква явна и тайна следа.

Не, аз романът го написах, защото имах нужда да го напиша. Това ,че „Ръкописа“ ми беше стимул, е допълнение. И все пак исках той да достигне до повече хора, така че … Но за детето… Чувствам го като единственото нещо, което е изцяло мое, ама мое като дейност и мое като продукт. Не знам дали детето по този начин го чувства човек. Знам, че с едно дете ти в крайна сметка му помагаш да се гради в продължение на целия му живот, а този роман е нещо, което аз съм завършила, това е
една точка от времето, едно дете е цялото време на света.

А за мен това е точка, която стигнах. Това е една точка, която стигнах, по-скоро не като дете, а като част от мен, като мен на двадесет и седем, мен, с която ще си говоря след пет години и ще си го чета и ще се смея и  ще си казвам „Боже, в какви неща съм вярвала! Боже, какви неща са ми правили впечатление!“ Обаче от друга страна си мисля колко е готино, защото никога няма да ги забравя, така че така го чувствам – аз, това  съм аз, част от мен.

Може ли да се направи паралел между журналистиката, един главен редактор и главния изпълнителен директор? Основното твърдение в комуникационния свят е, че живеем в света на корпоративните медии и ако главния изпълнителен директор на една медия е онзи, който трябва
да приема и взима решения, свързани с дадените политики и действия на едно издание, то в каква степен той прилича на кариерата или  действията на един главен редактор, с какъвто в твоята кариера си имала сблъсък?

То пак опираме до въпроса в името на какво ти си директор или редактор  на едно нещо, тоест ти ако следваш някаква по-висша цел, нещо, с което вярваш, че можеш да направиш нещо по-добро за фирмата си, за хората си и цялостно за обществото, то тогава чудесно. Но да правя точно паралел
между директор и редактор, в крайна сметка това са водачи, те задават посоката, така че е много важно да вярват в това, към което водят.

Какво означава да си водач? Защото, ако вървим от английския корен на думата – lead означава „водя“. Водачът към какво води?

В моя идеализиран свят той води към някакво подобрение, като говоря най-вече за морално подобрение, защото всички икономически успехи не са лоши, но ако са чисто, единствено за това, то тогава те са за мен безсмислени. Затова и в момента в света все повече се заражда и напредва тази така наречена социална икономика, в която и фирми, и големи корпорации се борят и за добруването на нещо повече от просто корпорацията.

Така че един водач е човекът, който трябва да умее да го забележи това  добруване в областта, в която е, да може да търси път към него. Някой  път може да му се налага да проправя сам пътека дори, обаче да може да го види, да може да тръгне натам и да повлече останалите натам.

Кога да очакваме новия главен изпълнителен директор и многоточието
след точката?

Новия роман – в момента работя по него. Сега е много забавно, защото и моят издател ми казва „Айде, айде пиши вече новия“, аз му казвам чакай, на мен току-що ми е хрумнала идеята в един тон емоции. То трябва да се изживее първо, за да мога да го пиша. Защото когато пишеш твърде по емоция, ти написваш един боклук. Затова трябва да се успокоиш първо, да изкараш това,  което има стойност като мисъл и после да си работиш по него.

Сега, ти хубаво го напиши под емоцията, защото тогава е най-искрено – хем и за самотерапия действа и т.н. Но да се върна на въпроса за  следващия роман. Надявам се, че в 2016 година много ще напредна с него. Не бих казала, че ще успея да го издам ,защото този роман беше издаван  с огромно бързане и ми се иска вторият да не бъде така. Затова ще си дам нужното време, и реалистично бих казала през 2017, защото аз  вече наистина съм супер убедена в новата си идея. Тя ще е много  интересна, ще се разказва за двама творци, няма да казвам нарочно в коя област са, но не е писателската. Всъщност различния път към тяхното обезличаване, но това е всичко, което ще кажа за него засега.

Ако трябва да избереш заглавие на това интервю, какво ще бъде то?

Първо трябва да го изслушам.

Няма проблеми, аз ще ти го пратя? Какво би казала на нашата аудитория, около 5000 човека, които са без празниците, основните ни читатели. 2300 ангажирани читатели, защото смея да твърдя ,че групата на „Любословие“ има 2400, още малко и 50 читателя, които 87 % ангажираност, тоест каквото се публикува се чете предимно от Фейсбук.

Теб какво би те зарадвало да видиш като заглавие?

Мен като журналист не ми идваше отръки просто да мисля заглавие и обикновено го работех доста, но нещо свързано с това ,че истината е единственото нещо, за което си струва да…

Пътя в пустинята.

И нещо свързано с противопоставяне на истината и на тези заместители, които някой път хората трупа и се стремят към тях.

Ти ли си избра корицата?

Всъщност, да. Имахме много по-артистичен вариант на корица, от който обаче се отказах, слушайки хора, които са в този бранш, защото реших да не рискувам и с корицата .Достатъчно е, че това е дебют, достатъчно е, че е така излят по този емоционален начин и толкова
честен и реших, че все пак за корицата мога да се доверя на хора,
които са в този бранш. И затова избрах тази.

Коментирайте първи тази публикация на "Един роман за пътя на Главния изпълнителен директор: път към самия път"

Оставете коментар

Имейлът ви няма да бъде публикуван.


*