Денят 27 декември в българската история

historyПравославната църква отбелязва празника Стефановден. Имен ден празнуват Стефан, Стефка, Стефания, Стефана, Стефи, Стефчо, Фани, Стоян, Стоянка, Стойно, Стойко, Стойка, Стойне, Стойна, Стоил, Стоилка, Стоимен, Стоименка, Стамен, Стамена, Стаменка, Цонка, Цонко. Апостол Павел, а после и всички след него наричат св. Стефан (гр. венец) пръв мъченик за християнската вяра, защото е една от първите й жертви.

Някога в Йерусалим била образувана християнска община, която да се грижи за бедните и страдащите, за болните и старите хора. Избрали седем дякони, които да организират и да следят как се разделят помощите, а пръв между тях избрали св. Стефан. Затова го наричат още архидякон, тоест пръв между дяконите.
Това е третият ден на Коледа и последният празник за годината. За него хората разказват, че „затваря кръга“ на старата година. Семейството се събира около обща трапеза с месни ястия. На трапезата трябва да има свинско с кисело зеле, баница с месо.
На тази дата се навършват 12 години от терористичната атака над българския лагер “Индия” в Кербала, Ирак. Тогава загинаха петима български военнослужещи, други 27 бяха ранени. След атентата база “Индия” бе напълно разрушена и българският контингент се прехвърли в база “Кило”.
През 1872 година в Къкринското ханче край Ловеч е арестуван Васил Левски.
През 1948 г. в Германия (Оберменциг, край Мюнхен) Българският противоболшевишки съюз на д-р Иван Дочев, Българският клуб на д-р Матей Жейков и бивши привърженици на БЗНС и Демократическият сговор основават Български национален фронт – една от организациите на българската политическа емиграция след края на Втората световна война.
По предложение на Людмила Живкова през 1977 г. Министерски съвет решава да започне строителство на „Национална конгресно-концертна зала“ (сега Национален дворец на културата).
2007г.
С решение на Министерския съвет Петко Сертов е предложен за председател на новата Държавна агенция „Национална сигурност“ и е назначен с указ на президента. Предлага кандидатурите на двамата си заместници – Иван Драшков (дотогавашен директор на Национална служба Сигурност (контраразузнаването) и Николай Николов (дотогавашен директор на Служба „Сигурност – военна полиция и военно контраразузнаване“.
2006г.
Терминал 2 на летище София е официално открит. Сградата, построена от австрийската компания Щрабаг, е изградена върху площ от 56 500 m?, с допълнителна галерия дълга 200 м. Пропускателната способност на новия терминал е 2500 пътници в час пик. Оборудването на Tерминал 2 включва: 34 гишета за регистрация, седем пътнически ръкава, четири автобусни изхода, четири багажни ленти, многоетажен паркинг с 800 места. Терминалът разполага с търговски зони на обща площ от 4000 m?, предлагащи на пътуващите разнообразни услуги – ресторанти, кафе-барове, магазини, туристически услуги и услуги за наемане на автомобили, банки и бюра за обмяна на валута. Годишният капацитет на Tерминал 2 е 2,6 милиона пътници.
2003 г.
Българският контингент в Ирак дава първите си жертви, в резултат на атака срещу база Индия. В рамките на 15 минути, между 12:45 и 13.00 часа местно време, са извършени три координирани нападения от самоубийци с коли-бомби.
Кола-цистерна пробива загражденията и се взривява, в резултат на eксплозията загиват петима български военнослужещи. Други 27 души от българския контингент са ранени и са настанени в болница. Загиналите са командир на рота капитан Георги Качорин, младши сержант Антон Петров, командир на отделение, старши сержант Иван Инджов, редник Свилен Киров – мерач, старши-лейтенант Николай Саръев.
На 28 декември военнотранспортен самолет излита за Ирак, за да прибере телата на загиналите и някои от ранените. 22-ма от ранените при атентата срещу българската база „Индия“ в Кербала са транспортирани във ВМА.
Леко ранените остават в Ирак. Други 5-има българи са транспортирани в болницата в “Ландщул” в Германия.
30 декември е обявен от Министерски съвет за ден на национален траур.
Посмъртно на загиналите военнослужещи са присвоени военни звания съответно: Капитан Георги Качорин е повишен във военно звание майор, лейтенант Николай Саръев – във военно звание старши-лейтенант, старши сержант Иван Инджов – в звание офицерски кандидат, младши сержант Антон Петров и редник Свилен Киров – в звание офицерски кандидат.
През март 2004 година Съюзът на българските командоси (СБК) отличава посмъртно загиналите в Кербала при атентата срещу база „Индия“ на 27 декември 2003 г. петима български рейнджъри.
Майор Георги Качорин, старши лейтенант Николай Саръев и офицерските кандидати Иван Инджов, Антон Петров и Свилен Киров се удостояват посмъртно със званието „Кавалер на почетния знак“ с лента „Слава и чест“.
1977 г.
По предложение на Людмила Живкова Министерският съвет решава да започне строителство на „Национална конгресно-концертна зала“ (сега Национален дворец на културата).
Националния дворец на културата (НДК) е построен е върху площ от 18 300 кв. м. и има обем 576 800 куб. метра. НДК е изграден за по-малко от 4 години, въпреки че по нормативни данни е трябвало да се построи за 12 години. Първата копка е направена на 25 май 1978 г. Открит е през март 1981 г. в чест на 1300-годишнината от основаването на българската държава. Последният трети етап в изграждането на НДК завършва в края на 1985 г. Архитектурният проект е дело на колектив с ръководител арх. Александър Баров, а оформлението на околното пространство – на колектив, начело с арх. Атанас Агура. Главен проектант на парка към НДК е инж. Валентина Атанасова. Знакът символ на НДК е на скулптора Георги Чапкънов и представлява слънце в стилизирана форма, напомняща таваните в старите български къщи, изработен от бронз с диаметър около 7 метра. От вдлъбната полусфера излизат лъчи – житни класове с дължина 2,60 и 1,80 метра. В централното фоайе на двореца е позлатената скулптура „Възраждане“, наричана „Майка България“, символизираща гостоприемна и възродена София. Тя е дело на скулптора Д. Бойков. В интериора на НДК заема своето място още един представителен знак – птица, вплетена в слънчевите лъчи, символизираща полета към знание и светлина. От 1980 г. е член на Международната асоциация за конгресните дворци.
1963 г.
Установени са дипломатически отношения с Исландия. До 1990 г. българските посланици в Кралство Норвегия традиционно се акредитират и в Исландия. В периода юни 1998 г. – юни 2003 г. за Исландия е акредитиран българският посланик в Кралство Швеция.
На 16 юни 2003 г. извънредният и пълномощен посланик на Р. България в Кралство Норвегия г-н Ганчо Ганев връчва акредитивни писма на президента на Исландия, с което традицията за акредитиране в Исландия на българският посланик в Норвегия се възстановява.
1948 г.
В Германия (Оберменциг, край Мюнхен) Българският противоболшевишки съюз на д-р Иван Дочев, Българският клуб на д-р Матей Жейков и бивши привърженици на БЗНС и Демократическият сговор основават Български национален фронт – една от организациите на българската политическа емиграция след края на Втората световна война. В ръководството на Българския национален фронт влизат д-р Ив. Дочев, д-р Георги Паприков, инж. Ангел Гъндерски, д-р Александър Любенов, д-р Христо Попов, д-р Димитър Вълчев и др. Тази организация си поставя за задача борбата срещу отечественофронтовската власт в България, възстановяване на Търновската конституция и регламентираните от нея порядки в страната. Неин печатен орган е в. „Национална България“, редактиран от Д. Вълчев. Още в първите месеци от основаването си Българският национален фронт привлича значителна членска маса от бивши привърженици на Съюза на българските национални легионери, Националното социално движение на проф. Александър Цанков, запасни офицери и др. и се превръща в една от големите организации на българската емиграция. Изгражда свои клонове в Германия, Австрия, Турция, Гърция, Италия, Англия, САЩ, Австралия и др. страни. Присъединява се към Антиболшевишкия блок на народите (АБН), Американския конгрес за мир и свобода чрез освобождение и Американците за освобождение на поробените народи. Влиза в контакт със Съюза на българската национална емиграция в Рим и с Българското национално движение в Западен Берлин, установява сътрудничество с Американо-българската лига и с Българската лига за правата на човека, прави опит за сближение със Съюза на свободните българи и пр. През 1952 г. организацията се разцепва на две формации: Български национален фронт („Борба“) начело с Ив. Дочев и печатен орган сп. „Борба“ и Български национален фронт („Свобода“), оглавен от Хр. Станев, и печатен орган в. „Свобода“. След настъпилите промени през ноември 1989 г. в България и двете организации се саморазпускат, като ръководните им дейци и по-голямата част от членската им маса постепенно се завръщат в страната.
1946 г.
Създадена е „Дирекция „Въздушни съобщения” – единственият граждански авиопревозвач в страната в периода от декември 1946 до август 1949 г.
След Първата световна война, съгласно клаузите на Ньойския мирен договор, България трябва да разруши военната си авиация, но получава разрешение да притежава цивилна авиация. След вандалския акт на разрушаване с няколко ремонтирани самолета в периода 1919-1920 г. се превозва пощата между София, Русе, Варна, Пловдив, Горна Оряховица и Бургас.
Към Министерството на железниците, пощите и телеграфите се открива „Отделение за въздухоплаване”, което с царски указ №40 от 15 юли 1924 г. се преобразува в „Дирекция на въздухоплаването”. Преоборудваните военновременни самолети превозват от 1 до 4 пътници. Закупените за нуждата на Дирекцията 17 нови самолета превозват предимно поща и след неуспешни опити да се открият редовни въздушни пътнически линии, тази идея е изоставена.
Създаденото с договор от 1926 г. смесено българо-германско дружество за авиотраспорт Бунавад обслужва линията София-Русе-Варна с два самолета през 1927 и 1928 г. Но тази дейност е прекратена поради неизпълнение от българската държава на договорните условия с партньора. До Втората световна война над територията на България са организирани въздушни линии на Ер Франс, Аерофлот, Дойче луфтханза и полският ЛОТ.
На 27 декември 1946 г. се приема Постановление на Министерски съвет №8, с което се създава „Дирекция „Въздушни съобщения” (ДВС). Това е ново начало на гражданското въздухоплаване. С постановление от 11 март 1947 г. на ДВС се предават три броя военно-десантни тримоторни самолета Junkers Ju 52/3m „Сова”, два Не-111 „Ястреб”, два двумоторни учебно-тренировъчни „Фоке-Вулф 58”, 13 Физлер-Щорх Fi 156 „Дрозд”, 14 FW-56 „Гълъб”. Това са самолети закупени и използвани от Въздушните на Н.В. войски. Първи главен директор на „Дирекция „Въздушни съобщения” е пилотът полковник Борис Ганев от военната авиация на СССР. На 29 юни 1947 г. на летище Враждебна министър-председателят Георги Димитров открива първата гражданска въздушна линия София-Бургас.
1909 г.
В Белград завършва I-ва Балканска социалдемократическа конференция с участието на делегати от БРСДП (т. с.) На тази конференция Димитър Благоев за пръв път официално афишира идеята за Балканска федерация.
Идеята за обединение на Балканите в една държава с републиканско устройство се споменава в съчиненията на Карл Маркс. Тя е обширно разработена от партията на тесните социалисти и най-вече от Димитър Благоев във връзка с българския национален въпрос. БРСДП (т.с.) особено широко популяризира идеята в навечерието на Балканските войни и на участието на България в Първата световна война.
1894 г.
Недоволни дейци от „Македонската книжовна дружина“ създават дружество „Братски съюз“ с председател Трайко Китанчев и подпредседател Наум Тюфекчиев и с орган в. „Право“.
Трайко Цветков Китанчев е общественик и книжовник, деец на македоно-одринското революционно движение, редовен член на Българското книжовно дружество (днес Българска академия на науките). Роден е на 1 ноември 1858 г. в с. Подмочани, Ресенско. Завършва Духовната семинария в Киев, записва право в Московския университет. Прекъсва обучението си поради заболяване и се завръща в България. Постъпва на работа като учител в училището при Петропавловския манастир „Св. Петър и Павел“, а през 1882 г. се премества в Солунската българска мъжка гимназия „Св. св. Кирил и Методий“. Уволнен, Китанчев заминава за България, където работи като учител в Пловдив, Габрово и София. От 1885 г. до 1890 г. е назначен за училищен инспектор в Търновско. По време на Сръбско-българската война (1885 г.) се сражава като доброволец. През 1891 г. е осъден на 3 години затвор във връзка с убийството на финансовия министър Христо Белчев. След излизането си от затвора Китанчев насочва своята дейност към обединяване на съществуващите в България македонски дружества в единна организация. През 1895 г. е избран на I конгрес на Върховния македоно–одрински комитет за негов председател. Взема активно участие в подготовката на четническата акция на Върховния македоно-одрински комитет (ВМОК) през 1895 г. Трайко Китанчев умира на 1 август 1895 г.
1877 г.
По време на Руско-турската освободителна война (1877-1878 г.) части на Западния отряд, командван от ген. Гурко, преминават билото на Стара планина и завземат селата Чурек, Потоп и Елешница. Дясната колона на отряда се изкачва на връх Мургаш. В същия ден Сюлейман паша установява главната си квартира в София.
1877 г.
Сръбски части затварят блокадата на Ниш и започват боя за Пирот. След успешни бойни действия града е освободен само за ден.
1872 г.
Призори турски заптиета обграждат Къкринското ханче и след кратка схватка е арестуван Васил Левски. Първоначално е отведен за разследване в Търново (днес Велико Търново), а след това е изправен пред специален съд в София. Пред съдиите прехвърля цялата вина за дейността на Вътрешната революционна организация (ВРО) върху себе си и по такъв начин не позволява задържането на други нейни дейци. Осъден е на смърт и е обесен на 18 февруари 1873 г. (6 февруари стар стил) край София (на мястото на днешния паметник в центъра на столицата).
Васил Левски (Васил Иванов Кунчев, Дяконът, Апостолът) е виден деец на националнореволюционното движение, революционен демократ, идеолог и организатор на българската национална революция, създател на Вътрешната революционна организация (ВРО) и на Българския революционен централен комитет (БРЦК).
На тази дата са родени:
1953 г.
Едвин Сугарев – общественик и политик, завършил българска филология в Софийския държавен университет. В периода 1981–1984 г. прави редовна аспирантура в Института за литература при БАН по история на новата българска литература. На следващата година защитава докторат на тема „Българската литература след Първата световна война и немският експресионизъм (мирогледни и стилистични паралели)“.В периода 1986–1990 г. е научен сътрудник в Института за литература, като междувременно преподава нова българска литература в СУ (1987) и води лекции върху българския експресионизъм в Пловдивския университет „Паисий Хилендарски“ (1988).През 1989 г. става редактор на литературния самиздатски алманах „Мост“. През 1990 г. влиза в редколегията на сп. „Литературна мисъл“, и също е редактор на „Литературен вестник“ от 1991 до 1996 и от 2003 до днес.От 2002 г. е научен сътрудник в Института за литература при БАН. През 2008 г. защитава докторат на тема „Александър Вутимски – паралелни прочити“. През 2010 г., в несъгласие с начина на реформиране в БАН, напуска и става преподавател в НБУ. Член на редколегията на „Българистика Nuova“ – годишник на департамент Нова българистика към НБУ.Дейността си на литератор и поет Сугарев съвместява с обществена и политическа дейност. През 1989 г. е активист в националното движение „Екогласност“. Народен представител в 7-ото Велико народно събрание и в 36-ото и 37 Обикновено народно събрание, където е бил зам.-председател на комисията против корупцията, и в периода 1997–2002, като посланик на Република България в Монголия и Индия. През 2014 г. участва в предизборните кампании на политическата формация ГЕРБ.В края на следващата година Сугарев получава назначение като консул в Ниш. Има три брака и шест деца. От първата си съпруга има дъщеря, Ела, която живее в САЩ. От втората си съпруга има дъщеря Тея и син Стефан, а от последната, Мария – има един син, Борис. От поетесата и преводачка Мария Кръстева, с която не е сключвал брак, има двама сина, близнаците Йоан и Кристиян.
На тази дата умират:
1963 г.
Владимир Матеев Василев – интелектуалец, общественик, литературен критик и историк, журналист, редактор, естет. Редактор на сп. „Златорог“, в което формира естетическите изисквания към българската литература през 20-те и 30-те години на миналия век. Противник на догматизма и формализма, проповядван от привържениците на социалния реализъм. Статиите му в списание „Златорог“ са полемични. Налага се като организатор на литературния живот в България между двете войни. Заради своите естетически позиции е преследван от Т. Павлов, Л. Стоянов и др. техни съмишленици.
1941 г.
В София умира Петър Попарсов (1868 – 1941). Роден е през 1868 г. в село Богомила, Велешко. Един от създателите на ВМОРО през 1893 г., автор е на първия Устав на организацията, който не е запазен. Учител е в гимназиите в Солун, Скопие, Прилеп, Щип. Активист на задграничното представителство на ВМОРО. До войните е в Македония, след тях се преселва в България. След идването си е учител в Костенец. Участва в дейността на т.нар. временно представителство на бившата ВМОРО, което замира след Ньойския договор. На името на Петър Попарсов е кръстена улица в Щип през временното българско управление от 1941 – 1944 г.

Дата: 27.12.2015 08:58
Източник: www.focus-news.net

Коментирайте първи тази публикация на "Денят 27 декември в българската история"

Оставете коментар

Имейлът ви няма да бъде публикуван.


*