Сега четете
Ноам Чомски: Срещу империята на шпионажа

Ноам Чомски: Срещу империята на шпионажа

noam_chomsky_Bulgaria_2012От 12 до 14 март т.г. Министерството на културата на Аржентина и Рикардо Форстер, секретар по стратегическата координация на националната мисъл, събраха в Буенос Айрес известни и уважавани личности от САЩ, Латинска Америка и Европа за участие в международния форум „Еманципация и равенство“. Те дискутираха върху историческия момент, изживяван не само от Латинска Америка, но и от някои европейски страни, в които нови организации като СИРИЗА и „Подемос“, запознати добре с прогресивния напредък в Латинска Америка, се опитват да променят нещата и да намерят решения за нова социална политика, срещу политиката на затягане на коланите. В рамките на тази среща Игнасио Рамоне интервюира Ноам Чомски, един от най-уважаваните интелектуалци в света, който от години размишлява по въпроса как да се изгради един по-справедлив свят, с по-малко насилие.

Игнасио Рамоне: На 9 март Барак Обама подписа декрет, в който обяви „извънредно положение“ в САЩ поради „необичайната и изключителна заплаха“ за националната сигурност на САЩ от страна на Венецуела. Какво мислите за тази декларация?

Ноам Чомски: Трябва да сме предпазливи и да разграничим двете части в тази декларация. От една страна, нещо реално – санкциите срещу седем висши чиновници във Венецуела. От друга, един по-скоро технически аспект начинът, по който се формулират законите в САЩ.

Когато президентът налага някаква санкция, той трябва да се позове на тази смешна декларация, че има „заплаха за националната сигурност и съществуванието на САЩ“. Това е юридически аспект от американското право. Толкова е смешен, че на практика никога не е изтъкван. Но този път ударението се постави върху него, защото става въпрос за Латинска Америка. В една обикновена декларация почти никога не се споменава целият този контекст и мисля, че Обама за девети път се позовава на „ заплахата за националната сигурност и съществуванието на САЩ“. Защото това е единственият механизъм, който му позволява да налага санкции. Важното са санкциите. Останалото е една абсурдна формалност, изтъркана реторика, която може да я няма и не означава нищо.
Но понякога, да. Например, през 1985 г. Роналд Рейгън се позова на същия закон и каза: „Никарагуа е заплаха за националната сигурност и съществуванието на САЩ“…

В онзи момент Международният съд в Хага беше наредил на САЩ да спрат атаките срещу сандинисткото правителство на Никарагуа, в които си служеха с т. нар. контри. Вашингтон игнорира решението на съда. Тогава Съветът за сигурност на ООН прие резолюция, изискваща „ всички държави “ да спазват международното право… Не се споменаваше никоя конкретно, но всички знаеха, че става въпрос за САЩ.

Международният съд поиска от САЩ да сложи край на международния тероризъм срещу Никарагуа и да плати на Манагуа обемисти обезщетения. Вместо това Конгресът увеличи ресурсите за „контрите“, които атакуваха Никарагуа, финансирани от САЩ… Тоест, Рейгъновата администрация не призна Международния съд и наруши решението му. В онзи контекст Рейгън обу каубойските ботуши и заяви, че Никарагуа е „заплаха за националната сигурност на САЩ“. Сигурно си спомняте онази „прочута“ реч на Рейгън, в която той каза, че „ танковете на Никарагуа са само на два дни път от тексаските градове“. Заяви, че е „надвиснала опасност“. Според Рейгън тази „опасност“ била реална… А сега и това го няма. Това, което казва Обама, е реторична формула, технически израз. Опитва се, разбира се, да придаде на декларацията допълнителен драматичен аспект, с цел да разклати венецуелското правителство… Нещо, което Вашингтон винаги прави в такива случаи.

И. Р.: Вие се срещахте с Уго Чавес. Той се възхищаваше от вас. Похвали някои от книгите ви. Какви спомени пазите и какво е мнението ви за него като управник и за влиянието му в Латинска Америка?
Н. Ч.: Трябва да ви призная, че след като президентът Чавес показа книгата ми Хегемония и оцеляване в ООН, тя започна да се продава много добре в „Амазон“. Един приятел, поет, ми каза, че била сред последните в „Амазон“ и изведнъж – хиляди продажби… Попита ме дали Чавес не може да покаже и негова книга в ООН… Нещо да кажете?

Чавес положи огромни усилия, за да направи някои основни промени във Венецуела и във връзките й със света. Още от началото успя да накара ОПЕК, която държеше почти изцяло монопола върху петрола, да намали производството, за да се увеличи цената на барел. Каза ми, че именно в онзи момент САЩ са се обърнали окончателно срещу Венецуела, докато преди това са го толерирали… Чавес направи още много неща – доставяше петрол на ниски цени за Куба и други страни от Карибието, вложи много усилия, за да подобри здравеопазването, да намали бедността, лансира т. нар. мисии, които означаваха много за бедните хора, и прочее.

По тези въпроси постигна успехи, но се сблъска със сериозни трудности, най-вече с некадърност, корупция… Крайният резултат е един труден вътрешен контекст за Венецуела. Най-тежкият проблем, който не е преодолян и е валиден за цяла Латинска Америка, е, че всички латиноамерикански страни зависят от един невъзможен за поддържане модел на развитие, основан на износа на суровини. Една страна може да го понесе (Аржентина и Бразилия знаят това), ако икономиката й развие разнообразни индустрии в различни браншове. Но ако една икономика се основава само на износа на земеделски продукти и полезни изкопаеми, тя не може да поддържа такъв модел на развитие. Развитите страни, в това число Англия, САЩ и други, са започнали с износ на суровини.

САЩ например се развиха, защото държаха почти целия монопол на памука, една от най-важните суровини на XIX век, произвеждана в плантации с робски труд. А робите ги държаха в лагери, на които биха завидели и нацистите. Така САЩ успяха да увеличат производителността при памука по- бързо, отколкото в индустрията, без технологични новости, освен камшика, като използваха повсеместно мъченията и всякакви ужасни методи. Производството на памук нарасна много бързо, робовладелците се обогатиха, но се разви също и фабричната система.

Например, на североизток в САЩ, където са най-важните фабрики, по онова време преработваха памука, произвеждаха памучни платове. Същото ставаше и в Англия. Англичаните внасяха памук от САЩ и развиха първите фабрики. Това позволи да се разшири финансовата система, което беше една сложна маневра за кредитиране и за други операции. САЩ, както и други развити страни, не се придържаха към това, което днес наричаме „здравословна икономика“. Нарушаваха принципите, които провъзгласяват днес, налагаха мита и други протекционистки механизми. Това продължи до 1945 г. и така САЩ успяха да развият производството на стомана, и т.н. … Ето в такива случаи може да се говори за развитие. Ако една страна се самоограничава до износа на суровини, тя ще се провали. Това става във Венецуела. Икономиката й зависи прекалено много от износа на петрол. Такъв модел не може да поддържа трайно развитие. Не може да има трайно развитие икономика, основана на износа на соя или други земеделски продукти. Трябва да се върви по друг път на развитие. Навремето Англия, САЩ и други европейски страни тръгнаха по път, различен от този, който провъзгласяват днес. Да вземем Франция. 20% от богатството на Франция произхожда от мъченията на хаитяните, то за жалост продължава и до днес. Историята на колонизаторските страни е една и съща навсякъде.

Венецуела не е преодоляла това препятствие. Има и други вътрешни проблеми, които САЩ, разбира се, искат да утежнят. Това целят санкциите. По мое мнение добрият отговор на Венецуела би бил да не обръща внимание. Разбира се, не могат да се пренебрегнат санкциите, защото са реални. Но може да бъде пренебрегната смешната претенция за заплаха срещу националната сигурност на САЩ

Повтарям, тя не означава нищо сама по себе си. Това е просто един формален израз. Нещо, което медиите в САЩ дори не споменаха.

И. Р.: На 17 декември м.г. Обама и Раул Кастро направиха изявления за нормализиране на отношенията между Куба и САЩ. В своята декларация Обама призна, че 50 години натиск, включително ембаргото, не са довели до никакъв резултат и че трябва да се промени политиката. Какво мислите за това нормализиране? Как виждате развитието на бъдещите отношения между Хавана и Вашингтон и влиянието им върху цяла Латинска Америка ?

Н. Ч.: Една малка поправка. Не става въпрос за „нормализиране“. Това е само крачка към евентуално нормализиране. Ембаргото, ограниченията, забраната за пътуване между двете страни не са изчезнали… Но наистина се върви към нормализиране и е много интересно да се види реториката на Обама и как представя анализа си. Той каза, че 50 години усилия „ да установят демокрация, свобода и човешки права в Куба“ са се провалили. И че другите страни, за нещастие, не подкрепят нашите усилия, следователно трябва да намерим други форми да наложим демокрацията, свободата и човешките права, за които непрестанно се говори в нашата политика по отношение на света. Горе-долу това каза. Който е чел Оруел знае, че когато правителството каже нещо, то трябва да се преведе на поясен език. Казаното от Обама означава, че в продължение на 50 години сме провеждали тероризъм в най-висока степен и безмилостна икономическа война, което постави САЩ в пълна изолация. Че след като не можахме да свалим кубинското правителство за 50 години, защо сега да не потърсим друго решение? Такъв е преводът на речта му, било на испански, било на английски.

И си струва да се напомни, че повечето от тези въпроси отсъстват от разискванията в САЩ и дори в Европа. САЩ водеха силна терористична кампания срещу Куба по времето на Кенеди, тогава това беше краен тероризъм. Понякога се говори за опитите за убийство на Фидел Кастро, САЩ нападаха петрохимически заводи, бомбардираха хотели, в които се знаеше, че са настанени руснаци, убиваха добитъка и т.н. Една кампания, която продължи дълги години.

Когато САЩ приключиха с прекия тероризъм, започнаха – през 90-те години – да подпомагат тероризма, чиято база е в Маями. Икономическата война, започната от Айзенхауер, се развихри по времето на Кенеди и се засили още повече след него. Претекстът за икономическата война не беше „ да се установи демокрация“ , нито „да се въведат човешките права“ , а да се накаже Куба, защото била придатък на големия дявол – Съветския съюз. И „трябваше да се пазим“ . Както „ трябваше да се пазим“ от Никарагуа и от други страни…

Когато падна СССР, какво стана с ембаргото? Блокадата се затегна още повече. Клинтън надмина Буш (баща), като усили още повече блокадата. Странно за сенатор либерал от Ню Джърси… След това още по-лошо, вложиха се нови усилия, за да се задуши и разруши кубинската икономика. Всичко това очевидно нямаше нищо общо нито с демокрацията, нито с човешките права. Не става даже за шега. Достатъчно е да се види в американските архиви подкрепата на САЩ за най-жестоките и терористични диктатури в Латинска Америка

Не само ги подкрепяха, но и ги поставяха на власт. САЩ подкрепиха аржентинската диктатура. Когато гватемалското правителство провеждаше истински геноцид, Рейгън искаше да го подкрепи, но конгресът му беше поставил известни граници. Е, давай тогава в Аржентина… Превърнахме аржентинските военни в неонацисти, за да правим каквото си поискаме. „За нещастие“ Аржентина стана демократична и престана да сътрудничи със САЩ. Тогава продължиха с обучението в тероризъм на гватемалската армия, като използваха Израел. От началото на 60-те години огромна вълна от репресии заля цяла Латинска Америка Бразилия, Уругвай, Чили, Аржентина и Централна Америка. САЩ участваха пряко в репресиите. И до днес.

Обама, например, е практически единственият държавен глава, подкрепил през 2009 г. преврата в Хондурас, който свали конституционното правителство на Мануел Селая и постави на власт военна диктатура. Така че да оставим настрана приказките за демокрация и човешки права, те нямат нищо общо, трябваше просто да се свали правителството. И знаем защо. Едно от добрите неща на САЩ е, че в много отношения сме свободно общество и пазим доста вътрешни архиви, от вътрешни разисквания, които се публикуват. Така че се знае точно какво се е случило.

Вижте и

И.Р.: През 1999 г. във Венецуела се появи Уго Чавес, а редица страни приеха антилиберални програми. След това в Латинска Америка дойдоха на власт редица прогресивни правителства, в Бразилия – сЛула, в Боливия с Ево Моралес, в Еквадор – с Рафаел Кореа, в Аржентина с Нестор Киршнер, в Уругвай – с Табаре Васкес и Пепе Мухика. Както вие казвате, подконтинентът се изплъзна донякъде от ръцете на САЩ. Какво мнение имате за тези правителства и как стана така, че САЩ загубиха своето влияние в Латинска Америка?

Н. Ч.: Това са събития с извънредна важност, наистина с историческо значение. Ако се замислим за Латинска Америка… В продължение на 500 години тя беше контролирана от западните империи, найвече от САЩ през XX век и други преди тях…. Населението в Латинската Америка беше контролирано от малък много богат елит, обикновено бял, почти бял. И много бедни. Този елит беше чужд на страната си – изнасяше капиталите си в Европа, пращаше децата си в САЩ. Собствената му страна въобще не го интересуваше. И отношенията между латиноамериканските страни бяха съвсем ограничени. Всеки конкретен елит дърпаше към Запада, с известни разлики, но в общи линии ситуацията беше типична. И това под една или друга форма ставаше от 500 години.

От 1999 г. обаче положението започна да се променя. Това, което описахте, е значима промяна с историческо значение. САЩ, разбира се, имат най-много власт в света, но вече не могат да свалят правителства и да налагат военни диктатури, където пожелаят. Опитът за преврат във Венецуела през 2002 г. издържа само два дни. САЩ го подкрепиха напълно, но не можаха да наложат ново правителство. Друг преврат имаше в Хаити през 2004 г., мъчители от Хаити, Франция и САЩ отвлякоха президента Аристид, изпратиха го в Централна Африка и го държаха там скрит, за да не може да участва в изборите. Този преврат беше успешен, защото Хаити е много слаба страна. Друг преврат стана в Хондурас, през 2009 г., да, с Обама. Военните измислиха едно „ демократично извинение“ и Вашингтон не пожела да го осъди като преврат… Но САЩ останаха съвсем изолирани поради своята позиция спрямо този успешен военен преврат. Сега там е пълна катастрофа. Това е страната, в която най- малко се спазват човешките права. И ако го погледнем през емиграцията към САЩ, ще видим, че повечето емигранти произхождат от Хондурас, защото тази страна беше разрушена от преврата, който Вашингтон подкрепи.

Да, има някои успешни преврати, но не е както в миналото. Латинска Америка направи крачка към известна независимост. Това е правилният път. Вече съществуват организации като UNASUR, MERCOSUR, CELAC, които представляват интеграцията в Латинска Америка. А CELAC е нещо съвсем ново, защото в нея не членуват САЩ и Канада. Това преди години беше напълно невъзможно.

Наскоро излезе интересно проучване, което бихме могли да озаглавим „Най-лошите мъчения в света“. САЩ ги практикуват от години. Арестуват някого и го изпращат в найжестоката военна диктатура, за да бъде измъчван и да извлекат информация. Разбра се кои страни сътрудничат за тези мъчения – естествено страните от Близкия изток. Арестуваните бяха изпращани за изтезания в Сирия на Асад, в Египет на Мубарак, в Либия на Кадафи… И повечето европейски страни са участвали – Англия, Швеция, Франция…
Нито една страна от Латинска Америка обаче не е участвала. И това е много интересен факт. Докато беше под контрола на САЩ, Латинска Америка се славеше като световен център на изтезанията. Сега отказва да участва в този вид мъчения, измислени от САЩ. И това е значителна промяна. Частичен успех на Латинска Америка е и това, че се превърна в лидер на съпротивата срещу неолибералния проект. Има и други успехи, но остава да се извърви дълъг път.
И.Р.: По отношение на външната политика на САЩ, смятате ли вие, както други политолози, че Китай ще бъде стратегически съперник на САЩ през ХХ1 век? И какви последици може да има това за света и за съдбата на САЩ?
Н.Ч.: Китай се развива много ефикасно. Започна през 1949 г., когато стана независим. В американската официална реч има един израз – „загубата на Китай „. Не можеш да загубиш нещо, което не притежаваш, но ние в САЩ сме приели, че сме господари на света, и ако някоя страна се отдалечи, смятаме, че сме я „загубили“.
Китай днес е офшорна база на американските фабрики. Главните американски компании произвеждат и внасят от Китай. Внасят евтини стоки, получават извънмерни печалби. Американските компании разполагат с евтина, подчинена работна сила там, където държавата контролира директно трудещите се и не се безпокои за замърсяването, например. Така лесно се печелят пари.
От друга страна, Китай има нормалните амбиции на една свръхсила. Ако погледнете картата, на изток страната е заобиколена от верига американски протекторати, които контролират териториалните й води. Това не се харесва на китайците, те искат да разполагат с тези води. И се създават условия за конфликт между Китай, от една страна, и САЩ и Япония, от друга. А този конфликт засяга цялата Западна тихоокеанска зона. В този регион Япония държеше всичките си сили, когато беше империя, и днес продължава да контролира една голяма част. А това не се харесва на Китай. Сега японски и китайски изтребители прелитат постоянно над острови, които не представляват някакъв интерес. Това би могло да се превърне във война. Същото може да стане между САЩ и Китай.
Политиката на Обама се насочи към Азия. САЩ изпратиха войски в Австралия и построиха огромна военна база на остров близо до Китай. Не казват, че е военна, но със сигурност е такава. На малко километри от Китай САЩ притежават базата в Окинава, срещу която населението яростно протестира. Япония контролира тази територия, а САЩ искат да поддържат бази в тази зона. Строят се нови бази, увеличава се и твърдата съпротива на населението. Китай гледа на това като заплаха. И с право. Има потенциална опасност от конфронтация не само със САЩ, но и с други съседни страни, като Филипините, Виетнам, Япония. Съществува напрежение. Съществуват също икономически, производствени и финансови проблеми. Това сигурно ще продължава да бъде важна тема за международни разговори. Много се говори за новата свръхсила на XXI век – Китай. Мисля, че това е преувеличено. Растежът на Китай е силен от години, но страната продължава да бъде много бедна. По показателя на ООН за човешко развитие мисля, че е на 90-то място и не променя позицията си. Има много вътрешни проблеми, работническото движение разчупва веригите си, стачки, протести, екологични проблеми, говори се за замърсяване, но е по-лошо – разрушават се ограничените земеделски ресурси. Това са изключителни трудности, каквито САЩ и Европа нямат. И продължава да съществува една необятна беднота. Китай не се превръща в хегемонна власт.
Натискът на САЩ и Япония откъм Изток тика Китай към Централна Азия. И едно от най-важните събития в света днес е създаването на Шанхайската организацията за сътрудничество (OCS) със седалище в Китай. Тя включва Русия, централноазиатските страни, Индия и Иран като наблюдател. Разширява се също към Турция и ще продължи може би към Европа. Това ще е нещо като възстановяване на стария „Път на коприната“ от Китай към Европа. На Вашингтон не му харесва. САЩ поискаха да бъдат наблюдатели в организацията, но им беше отказано. Такъв статут имат Иран и други страни, но на САЩ им отказаха. Шанхайската организация за сътрудничество иска американците да оттеглят всичките си бази от Централна Азия. Азия има големи ресурси, сегашното противопоставяне с Русия кара Кремъл да засилва връзките с Китай, но Китай е по-силната страна. Може да се каже, че това е естественото развитие. Източната част на Русия притежава големи богатства руди, петрол… Това би могло да сближи още повече Китай и Русия. Можем да си представим една евразийска система с тесни връзки. Човек може да вземе бърз влак от Китай за Казахстан, но не може да стори същото от Бостън за Европа. Това е част от развитието, на което сме свидетели, и някои стратези го виждат като вид НАТО със седалище в Китай. Може би. Ако е така, има голям напредък, и имате право да кажете, че това поражда напрежение в международните отношения.
И.Р.: Да поговорим за масовата комуникация. Днес пресата е в дълбока криза, много вестници изчезват, журналисти губят работата си. Бих искал да ви попитам, дали печатните издания ще продължат да съществуват? Какви последици може да има изчезването на пресата?
Н.Ч.: Не вярвам, че е неизбежно. Има някои интересни изключения. Например, в Мексико. Ла хорнада сега е вторият по важност вестник, който много се чете. Въпреки че предприемачите не го харесват и не му дават реклами. Но има правителствена реклама, защото мексиканският закон изисква правителството да разпределя официалната си реклама на всички вестници. И Ла хорнада оцелява, много хора го четат, има добро качество. Не е нещо невъзможно.
В Декларацията на ООН за човешките права, мисля в член 19, се говори за свободата на пресата. И се казва, че свободата на пресата има два аспекта – правото да се дава информация без правителствен контрол, но също така да се получава информация и тя да се разпространява свободно. Това означава без концентрация на капитали.
Богатата, разнообразна и независима преса от XIX и началото на XX век загина. По две причини. Първо, поради концентрацията на големи капитали в частната комерсиална преса, и второ, поради зависимостта от рекламата. Когато един вестник зависи от рекламата, рекламодателите се месят. Днешните модерни вестници са… търговия. И като всяка търговия трябва да предлагат пазарен продукт. Рекламните компании са този пазар, а читателите са продуктът. Но продуктите не финансират вестниците. Днес вестниците се продават на рекламните компании. Телевизията също. Не се плаща, когато се пуска телевизорът, но компанията, т.е. каналът, продава публиката си на рекламодателите. И там се влагат творческите усилия, в рекламата. В телевизионната индустрия истинското съдържание е рекламата. Другото е само пълнеж между два рекламни блока. В медиите има един термин – „ дупката на новините „. Първо се пускат рекламите, те са „важните неща“, и после се попълва оттук-оттам с малко новини. Такава е естествената структура на комерсиалните медии. Тази тема е обект на битки от векове, което се видя наскоро в Аржентина.
Нима свободата на пресата означава само свобода на частните компании да правят каквото си искат?
Или свободата на пресата трябва да включва това, което казва Декларацията на ООН за човешките права, а именно, че хората имат право да получават информация от много източници, както и възможност да се обединяват и да създават информация, като ползват много източници. Вашият въпрос е в този контекст.
Може да има процъфтяващи печатни медии, но трябва да има и обществена отговорност. Ако едно правителство е демократично, това означава да има държавни субсидии за медиите, т. е. публиката участва, за да гарантира среда, в която информацията е на разположение в много и разнообразни източници и различните групи хора да могат да излагат своите факти, интерпретации, анализи, резултати от разследвания и т.н. Това е една обогатена свобода на пресата. И може да се постигне, но както и за другите форми на демократизация се иска обществена мобилизация. А частните компании ще направят и невъзможното, за да задушат един такъв процес. Това се видя в Аржентина, но то се случва навсякъде.
И.Р: Наскоро бяхте в Лондон и посетихте Джулиан Асанж, основателя на „ Уикилийкс“, в посолството на Еквадор. Аз бях с него няколко дни преди това. Едуард Сноудън също доказа със своите разкрития съществуването на глобална система за шпионаж. Двамата разкриха и действията на държавите в следенето на хора и криенето на информация. „ Уикилийкс“, от една страна, и Сноудън, от друга, използваха интернет и социалните мрежи и ни обясниха много работи във връзка с информацията. Мислите ли, че този нов журнализъм ще се развие в близко бъдеще като комуникация и интелектуална еманципация, като осъзнаване на гражданите?
Н.Ч.: Отговорът, както на повечето ви въпроси, е един зависи какво ще направят гражданите. Несъмнено всяка властова система ще прави каквото може, за да възпрепятства това. Асанж е намерил убежище в еквадорското посолство, Англия плаща твърде много, да не би да избяга през вратата. Както знаете, Асанж е в по-лоши от затворническите условия, защото в затвора може да види дневната светлина (освен ако не е в карцера), а там не може. Сноудън е в Русия. Знаете какво се случи с Ево Моралес, президента на Боливия, когато летеше от Москва за Боливия и европейските страни – Франция, Испания и други, прихванаха самолета му по заповед на големия господар от Вашингтон… Невероятно! Накрая трябваше да се приземи в Австрия. Полицията влезе в самолета, за да види дали Сноудън не е вътре. Това са преки нарушения на дипломатическия протокол, които показват две неща. Първо, крайното ожесточение на Обама, за да накаже Сноудън, и второ, как Европа сервилничи на Големия американски господар. Интересно!
Обама отива още по-далеч, той повече от всички други президенти наказва „ тези, които бият тревога „. В САЩ съществува един закон за шпионажа още от времето на Първата световна война. Обама го използва, за да скрие информация от обществото, но Асанж и Сноудън я разпространиха. Правителството ще направи и невъзможното, за да се защити от „основния си враг“. А „основният му враг“, като на всяко друго правителство, е собственият му народ. Има много доказателства за това.
Тук, в Аржентина, това се разбира добре. Големите частни компании ще се опитат с всякакви средства да запазят своя тираничен контрол върху всички аспекти на живота. От друга страна, „тези, които бият тревога“ няма да престанат да се борят за една свободна и достоверна информация. Ще успеят ли? Това е като да знаем дали аржентинската диктатура от 70-те години ще вземе отново властта. Зависи от хората. Сноудън, Асанж и други правят каквото правят в качеството си на граждани. Помагат на хората да видят какви ги вършат собствените им правителства. Има ли по-благородна задача за един свободен гражданин? Но ги наказват строго. Ако САЩ се домогнат до тях, ще стане още по-лошо. Вече мнозина пострадаха. А дали това ще продължи, зависи от гражданите.
(Това е съкратена версия на интервюто на Игнасио Рамоне с Ноам Чомски по Държавната аржентинска телевизия в Буенос Айрес, записано на 13 март и излъчено изияло в събота, 21 март. Пълният вариант може да се види на http:// www.tvpublica.com.ar/)

– Ноам Чомски
Заслужил професор по езикознание в Технологичния институт в Масачузетс. Една от най-изтъкнатите фигури на езикознанието през XX век. Академичната му работа в продължение на половин век обхваща езикознанието, комуникацията, политиката и социологията. Има световно признание за политическата си дейност, характеризираща се с остра критика на съвременния капитализъм и външната политика на САЩ.

– Игнасио Рамоне

Доктор по семиология и история на културата от Висшето училище за социални науки и преподавател по теория на комуникацията в Университета Дени-Дидро, Париж VII. Специалист по геополитика и международна стратегия, съветник в ООН. От 1990 до 2008 е директор на Le Monde diplomatique във Франция и на двумесечното списание Maniere de voir. В момента е директор на испанското издание на Le Monde diplomatique.

Дата: 02.04.2015 00:01 Източник: Дума – стр. 13; 14; 15

Автор: Игнасио Рамоне, сн. http://www.bulgarica.com/

Каква е вашата реакция?
Много ми хареса
0
Не ми хареса
0
Не съм сигурен
0
Развълнувах се
0
Вижте коментарите (0)

Напиши коментар

Вашият мейл адрес няма да бъде публикуван.


© 2022 Всички права запазени!
Изработка на сайт от MySuper.Site

Нагоре