Обект на настоящото изследване е художествената специфика на пърформанса, обусловила неговото „сродяване“ с явлението PR кампания и обособяването му като арт измерение, което привлича аудитории и проектира значения от различни обществени сфери. Предмет на изследването са пърформанси, включени в структурата на мащабни PR кампании, проведени в различни български градове през новото столетие.
Пърформансът е един от феномените в ерата на образите, който придобива популярност със силата да обединява различни комуникационни модели и реторики и да ги подчинява на определена цел.
Ерата на образите или както я обозначава Льоса „цивилизацията на зрелището“, е маркирана от трансформационни процеси в социокултурното битие, чиято същност е „проектирана“ в „смесването на кодове“ в света на изкуството и „преместването на акцента от съдържанието към формата “. Израз на трансформациите е триумфът на видео арта, превърнал се през първите 30 години от своето съществуване (в периода от 60-те до 90-те години на ХХ век ) в забележително явление на културата на постмодернизма. Придобил популярност благодарение на технологиите за продуциране и манипулация на изображения, видео артът се налага като свят на метаморфозите, където „художникът престава да е доволен от четката и платното и се насочва към камкодера (видеокамерата) и екрана“, а творческият акт споява в едно цяло идеи от различните сценични изкуства.
В динамиката на преобразованията функциите на словото – „като наше основно средство за тълкуване, разбиране и тестване на реалността“, се изземват от образите, които постигат своя триумф в света на пърформанса.
„Двойственият“ свят на пърформанса
Продукт на „цивилизацията на зрелището“, пърформансът се налага сред нейните основни идентификатори. В мащабите на пърформанс изкуството съвременният човек е примамен от калейдоскопа на визиите. Приютяващата „феерия от образи“ (Жак Елюл), обещаваща освобождаване от всекидневната атмосфера, всъщност емблематизира нейната специфика. В ерата на властващата „идеология на образите“, „изповядвана и от медиите“, които „бълват реклами и съобщения“ и „превръщат в новина дори и това, което не е“, пърформансът „визуализира“ в атрактивни „сюжети“ значими теми, събития и факти, които попадат в agenda setting (дневния ред на медиите).
В своята „двойствена“ роля – да освобождава от познатата (социално-битова, обществено-политическа) действителност и същевременно да обозначава нeйната същност, пърформансът се утвърждава като интегративно арт измерение, което привлича аудитории и проектира значения от различни обществени сфери.
Появил се през 60-те години на ХХ век в САЩ като „събитие на живо“, което обединява „поети, музиканти с визуалните артисти“, пърформанс изкуството постепенно се настанява трайно в спектъра на събитийността, придобива световна популярност и се превръща в неотменна характеристика на динамичното културно съвремие. През 70-те години на миналото столетие пърформансът се налага като широко разпространена практика, през 80-те в неговата арт територия навлизат новите технологии, а от 90-те години насам се наблюдава неудържимият му триумф в глобален мащаб.
Развитието на пърформанса се свързва с виджей изкуството, чиято атрактивност се основава на „едновременното възприемане на звук и визия“, на синхрона между музиката и визуалните проекции (mapping), които „могат да бъдат излъчвани върху фасади на сгради или други повърхности“. Едно от безспорните предимства на виджей изкуството, детерминирали неговото обвързване с пърформанса, е възможността „виджей творбите да си взаимодействат чрез кодове с танцьори, артисти и зрители“.
Динамичното разпространение на пърформанса в световни измерения от 60-те години на ХХ век насам протича в условията на „културно сближаване на човечеството“, което Найпол нарича „универсална цивилизация“, а Хънгтингтън обяснява като „нарастващо възприемане на общи ценности, ориентации, всекидневни практики“. В развитието на културната интеграция, откроена в научната теория като измерение на глобализационния процес, пърформансът се налага с феноменалната си способност да абсорбира различни комуникационни техники и да превзема неуморно нови арт територии, размивайки границите между обичайното и парадоксалното, между творци и публики, между изкуството и живота.
„Изчезването на всички граници“ Бодрияр определя като характеристика на епохата, в чийто изразител се превръща самият пърформанс, идентифициран в теоретичното пространство като модерен стил, а всъщност обособил се „във форма, в мегажанр на постмодерното – театрално или изобразително – изкуство“. В своята „разноезичност“, в безграничните си възможности да усвоява комуникационни техники, да прекрачва и премахва граници и да „сродява“ в общи арт територии различни изкуства, пърформансът онагледвява безпределната свобода на постмодернизма, която Липовецки разчита като „мирно съжителство на различни стилове и смекчаване на противопоставянето между традиция и новост, между местно и международно“, като „фиксиране и отразяване на процеса на индивидуализация, който в своята враждебност към всякакъв вид ограничения или авторитарно отношение замества принудата със свободния избор и строгостта на „точната линия“ със смесица от фантазии“.
В параметрите на постмодерното време, доминирано от естетиката на цитата, на безконечните интерпретации на вече изказаните послания, „легитимното артистично направление“ се самоидентифицира в раздвоението между вече сътвореното и неговото досътворяване. „Дописването на текстове“ или възпроизвеждането на „готов текст плюс импровизация“, протича пред аудитория, която често се превръща в „деен участник, съавтор в този процес“.
Двойствената същност на пърформанса се запазва и в онези негови разновидности, при които текстът напълно отсъства, а съдържанията и значенията се раждат в „играта“ на формите. Отдръпването от „мимезиса“ (възпроизвеждането, подражанието) е наложено от рецептивни нагласи и креативни гравитации, довели до сливането на двата свята – на техниката и „живото тяло“. Въвлечени в арт измеренията на пърформанса, „техническите дигитални средства“ придобиват (заедно с тялото) „продуктивна сила“ – „ функционират, по думите на Джудит Бътлър, като поезис“. „Събрани“ в едно цяло, неизчерпаемите изразни ресурси на тялото и на дигиталните средства мултиплицират интегративната енергия на пърформанса, която се дължи и на удивителната му способност да се случи навсякъде като спонтанна креативна реакция или предварително планирана атрактивна изява. Тази феноменална способност за непрестанно „разгръщане“ в пространството и времето е предопределена от трудно обяснимата специфика на пърформанса, „прокрадваща“ се в различните опити за дефиниране. Мари Луиз Анжере идентифицира пърформанса като „художествена акция пред публика“, необвързана, за разлика от театралните представления, с „никакъв писмено фиксиран диалог“, Лий Върджин в книгата си „Боди арт и пърформанс (1974) говори за определен вид акции, „които се занимават изключително или особено с тялото, върху което се концентрира формата на действие (акционизма), Джудит Бътлър свързва понятието „пърформанс“ със своята теория „да си направиш пол“, разглеждайки образите като по-малко репрезентативни, отколкото продуктивни по отношение на нормите, Пеги Фелан обяснява пърформанса като художествена форма, недопускаща „никакво символично възпроизвеждане“, Bohringer го разглежда като специфично съвременно изобразително изкуство, което лесно преминава „границите на традиционните жанрове“ и се смесва с танца, музиката, литературата, така че „определени форми на концерт, танцови изпълнения и четения могат да бъдат означени като пърформанси“.
Независимо от „неуловимата“ си същност, пърформансът се налага със неоспоримата и непрестанно разрастваща се мощ да „сродява“ различни творчески системи и реалии: „рисуване, скулптура, диалог, поезия, музика, танц, опера, филмови кадри, пуснати телевизори, лазери, животни, огън или всички изброени заедно“. В своята калейдоскопичност и повсеместност „живото изкуство“ се самоназовава чрез интерактивността и еклектиката, културата на цитата и препратката, деконструктивността и колажа, играта и фрагментарността – понятия, които проф. Любомир Стойков посочва сред основните идентификатори на постмодернизма.
С невероятната си адаптивност към различни ситуации и своя неизчерпаем сугестивен потенциал феноменът пърформанс се вписва убедително в контекста на ПР кампаниите, чието многообразие и въздействие се чувства все по-осезаемо в обществения живот през новото столетие.
Пърформансът в очертанията на ПР кампаниите
„Инвазията“ на пърформанса в мащабите на различните по характер PR кампании е продиктувана от самата специфика на явлението „PR кампания“, което в своите разновидности метонимизира същността на пъблик рилейшънс, „възникнал като практика, за да увеличи разбирането между хората“ (Руси Маринов), „да осигури достатъчно информация за всеки един“, „информация, базирана на фактите“. Подчинена на идеята за постигане на разбиране въз основа на обективна информация, PR кампанията притежава способността да интегрира в общ семантичен контекст различни комуникационни похвати, иновативни модели и утвърдени практики, за да се постигне желаното въздействие върху публиките. Най-успешните PR кампании, по думите на проф. Минка Златева, „се отличават с атрактивност, креативност, полет на въображението, ярко изразени творчески решения“. Посочените характеристики са определящи и за пърформанса още от появата му в социокултурното битие. Атрактивността на пърформансите, които се „разиграват“ при различни обстоятелства, на различни места, по различни поводи, е запомняща се визуализация на „ярки творчески решения“. Креативната същност на пърформанса го прави предпочитан конструкт в „разноезичното“ пространство на PR кампанията в същността й на комуникационна технология, предназначена да създава „адекватна емоционална атмосфера за приемането на социалнозначими каузи и цели“.
Развитието на пъблик рилейшънс в България от преди близо четвърт век включва успешно реализирани PR кампании, посветени на водещи проблеми от съвремието. Популяризирането на явлението „PR кампания“ в националния обществено-политически живот се свързва с интегрирането на пърформанса в „кампанийната сюжетика“. В контекста на едни от най-мащабните национални PR кампании убедително се вписват обособените в теоретичното пространство разновидности на пърформанса: боди арт („основно изразно средство е тялото на артиста“, който е „обект и субект на художествения акт“), акционни пърформанси („артистът се опитва да осъществи пряк контакт с присъстващите“, въвличайки ги в „необичайна ситуация“, която в повечето случаи е „израз на политическо или социално послание“), вербални пърформанси („реализират се под формата на акционистки рецитации, лекции, поучения“ и като „провокиране на дискусии и други вербални форми“), звукови пърформанси („търси се въздействие чрез създаването или съчетаването на звуци и шумове“, като се използват „музикални инструменти и различни предмети и обекти, от които би могло да се извлече звук“), медийни пърформанси (въздействието се постига предимно чрез „възможностите на дигиталната технология“, „използва се и аналогова аудио – и видеотехника“ ), хибридни пърформанси (съчетават елементи на „класическите изпълнителски изкуства, сред които танца, театъра и музиката“, и „концептуалните изразни форми, не рядко в комбинация с медийните технологии“).
Хибридните пърформанси „улавят“ атмосферата на съвремието, обособяват акценти в големия дебат за мястото и идентификациите на човека в ерата на неудържимото развитие на комуникационните технологии.
Въведени в реторичните мащаби на различни публични инициативи и кампании, този вид пърформанси огласяват значимостта на дискутираната тема пред необозрима аудитория. Камерният театрален спектакъл Man ex Machina, симбиоза от инсталация, лекция и пърформанс, който, от своя страна, „споява“ в общ контекст танц, видео изображения и рисунки, предлага на варненската публика атрактивна интерпретация на темата за „взаимоотношенията между човека и технологиите“.
Автор: Доц. д-р Христина Христова, newmedia21.eu
