Божидар Крапчев: Спорт по телевизията

krapchev

Любословие.БГ, публикува интригуващ материал на колегата Божидар Крапчев в което той представя задълбочени, дългогодишни наблюдения над спортаната журналистика и футболната сцена. Напомняме, че той е роднина на паметна фигура от българската журналистическа история – Данаил Крапчев, както и наш сърдечен приятел, партньор и читател.

Спорт по телевизията 

Та това е проста работа…

Може би така си мислят много хора, което не е най- страшното в случая. Страшното е, че май така оценяват тази страна от своето медийно поприще някои стопани на електронните медии, някои административни и за жалост – някои редакционни фактори. Гледат на спортните си предавания като на гарантиран сектор, винаги продаваем, винаги потребен на зрителя и винаги неглижиран спрямо политическите, икономическите, научнопопулярните или дори спрямо развлекателните им масиви.

Няма дом, в който днес да не гостува спортът чрез синия екран. От бабички до дечица невръстни – всички днес могат да коментират футбол или тенис, кеч и снукър, дартс и кикбокс. Това волейбол, това баскетбол, това ски-спускане или алпийска експедиция са вече фасулска работа … В домовете ни отдавна „се наместиха“ Димитър Бербатов и Григор Димитров, Алберто Томба и Михаел Шумахер, Кубрат Пулев и Веско Топалов, Иван Абаджиев и Лео Меси. Милионна е аудиторията на някои спортове. Значи става дума за нещо голямо, нещо значимо и затова са предложени на вниманието ви редовете по- долу.

Многобройната и все по-сведуща телевизионна аудитория стига до магьосничеството на спорта с посредничеството на спортните коментатори. Единици в миналото, днес те са стотици, защото се нароиха медиите, защото лесно се комуникира със света и защото спортната палитра става все по-разнообразна. Зрителите познават по глас, по физиономия и по специализация спортните коментатори. Тези всеотдайни млади хора имат огромна, тежка и благородна публична мисия и тя е да осведомяват, да тълкуват, да насочват и да приобщават към спорта все повече и повече хора. Те са апостоли на спорта и в такъв аспект ще става дума по-долу за тях.

Поради това ги моля да приемат написаното не като критикарство, а като приятелски разговор. Защото ние не можем един без друг – зрител без коментатор, слушател без репортер. Както и те, спортните журналисти, не могат да си представят, че говорят пред празната чернилка на обектива, ако не ни виждат „през него“.

Не съм журналист, но си представям колко е трудна тази професия. Ние, зрителите, лесно ги хокаме, лесно им се подиграваме, завиждаме им на задграничните рейдове, но представяме ли си колко е сложно, и отговорно, и трудно да се окичиш с това звание Като оставим настрана почти задължителното специално образование, следват още куп неща, които ние не виждаме, а те правят професията. Представете си каква езикова подготовка им е нужна, колко дълбоко трябва да познават спортовете, които коментират. Как могат за нула време да научат имената на състезателите, които ще коментират, как ще си подготвят справочните и статистическите портфейли, за да са ни полезни при предаванията. Как устояват на жега и студ, как се мъкнат камери и инвентар, за да догонят някоя капризна спортна „звезда“. Как инкасират упреци, дори обиди от своите „герои“, та и от нас, зрители и слушатели. Как се подготвят на ход, за да следват пороя от събития на спортния фронт. Как успяват да премълчат или скрият чисто човешките си запалянковски уклони и да бъдат безпристрастни пред нас, за да им вярваме. Как потискат

 

емоционалните си изблици /е, не винаги/, когато пред тях се твори нещо изключително. Ние, обикновените зрители и слушатели, нямаме и бегла представа как може да се направи интервю с Кристиано Роналдо или с Тайгьр Уудс. Седим си в креслата и ги гледаме как разговарят с „нашия човек“, но кой знае колко време е тичал, какви връзки е пускал в действие и колко пари е похарчила медията, та да се насладим на нашите си 5 минути, а после и кусури да търсим . . .Как трудно се извоюва собствено място в ефира, как мъчително се ражда авторитетът журналистически. . Как трескаво следят развитието на галопиращата техника в медийната област, как я овладяват и как я ползват, за да са ни по-полезни, по-интересни и по- въздействащи. Колко им е трудно да подберат интелигентни, знаещи и екранно-приемливи гости в своите студиа. Как умно и сръчно трябва да разговарят, дори да импровизират при най- различни моменти от работата, която ни поднасят. Как трябва да са „приятели на камерите“, за да не ни дразнят с появата си. Да имат прилична артикулация и чувство за общуване по свойски със зрителите, без да фамилиярничат.

И не на последно място: те трябва да познават, да обичат и да ползват правилно родния език! Задължително! Не е допустимо друго. За съжаление, както ще се види по- долу, не всичко е наред в тази насока. Аз, а и не само аз, не желая в дома ми да присъстват езикови недоразумения, не искам да ме правят на глупак, че „може и така“, не искам

около мен и децата ми да се лее реч, изтъкана от чуждици, не искам да звучат недомислия и простотии, не искам булевардните думи да си имат своя пътека в спортните емисии. Това място е само за чист, звучен и правилен български език.

Всеки застанал пред камерата трябва да знае, че е много щастлив и затова трябва да е много отговорен. Щастлив, казвам, защото имаха предшественици, които само чрез радиото общуваха с нас и си отидоха, мечтаейки да се „видим“. Е, сега се виждаме и затова нека търпеливо и да се изслушаме, защото ще е за добро, мисля си.

Искам да споделя още някои неща, в качеството ми на средностатискически зрител.

ПЪРВО:

Голяма част от телевизионерите в спорта забравят, че ние заедно с тях гледаме! Ние виждаме какво става на терена, на ринга, на пистата и не ни е нужен поток чист радио- коментар от типа „ топката пресича бавно страничната линия“, или „ той се обърна назад, за да види кой го следва“. Реки от приказки без полза и без принос към събитието. Става просто радиорепортаж, но досаден. Понякога имам чувството, че милите Любен Попов или Митко Чуков ехтят в ефир. А тях отдавна ги няма . . .Но има телевизия, която изисква друг тип водене. Нека ни се поднесе информация, допълваща ставащото пред нас.

Пояснявайте правилата, съобщавайте неизвестни неща, споделете видяното преди или за събитието, но не ни го разказвайте! Познавам хора, които гледат с изключен звук. Нали не бива така?

Щом може да го правите при голфа, при „Формула 1″, при бокса, защо да не стане всеоща практика?

ВТОРО:

Има дразнещи пропуски в българския език на някои водещи. Не ползват правилно членните форми, двойственото число, „мекат“ при глаголи, които не допускат това. Не менят „а“ и „я“ в единствено и в множествено число, объркват словореда, а с това и логическия смисъл на фразите си. Не ни ли стигат депутатите, социолозите, политолозите и псевдополитиците, които са ни напълзяли, та трябва и от журналистите да се дразним от неглижирането към българския език. Това не е празна констатация. По-нататък ще има и много примери, но не това е най-важното. Трябва да се разбере и да се помни, че нашите най-добри поети и писатели, творците на езика ни, са били и журналисти, в различна степен, разбира се.

ТРЕТО:

 

Нарочно не споменавам имена, за да няма засегнати, но все още има дефицит на говорна техника. Не дишат правилно някои, задъхват се , та и ние подир тях. Други говорят носово, връзката „уста-микрофон“ постоянно се променя, ерго мени се и звучността. Някои артикулират чудесно, но други говорят с немърдащи устни, като вентролози. Някои се вторачват в „ай-кю“-то и така пропускат непосредсвената връзка със зрителя. Има млади репортери, които говорят така начленено и изсечено през зъби, че оставаме с чувство за кавга или за читалищна декламация=

ЧЕТВЪРТО:

Проблем е екранното поведение на някои репортери и водещи. Само в рамките на един ден можете да видите стъклени, втренчени в камерата, погледи. Усмивки, насила монтирани. Изнесени на показ бели зъби, като на проф. Вучков. При него е понятно – сложили му шейсеттина зъба, при максимално предвидените 32 за такива същества, само от уважение към него, така да се каже. Но тук не бива. Или друго: един бута нервно с кутретата си и подрежда непрестанно и без това подредените листове пред него, друг е хванал с шепа палеца на свободната си ръка и върти ли, върти . .. Един е опънал огромния си корем пред нас и като за панаир се е и разкрачил, а друг – много известен – така и не вкара ред в олисялата си глава. Някои момчета и особено журналистките, се явяват стилно облечени, елегантни, но други като че ли нарочно обличат едни бозави пуловери, едни карирани ризи, едни развлечени дънки. Мода стана да не се бръснат редовно, излизат разгърдени под саката си, но носят кърпички във външните си джобчета. . .Едни се клатушкат ритмично на столовете си, други се поврътват насам-натам. Уж искат да са непринудено-общуващи с нас, а стават неприятна гледка.

Разбира се, не е нужно да седят като статуи и да се обличат като манекени, но от естественото и прилично поведение пред камера до опростачването има само една крачка.

ПЕТО:

Не съм последовател на акад. Балан по отношение на чуждиците. Но в някои случаи положението е непоносимо. Отвратителната дума „ситуация“ се е намърдала като въшка в речта на почти всички медийни дейци. Но понеже става дума за спорта, няма ли възможност да се каже „положение“, или „събитие“, или „случай“, или която и да е нашенска проста думичка. Ситуация, та ситуация! Веднъж на едно гласовито момченце му наброих над 60 /словом – шестдесет/ „ситуации“ в един само репортаж от футболен мач! Идва ред и на прекрасната дума „кампания“. Нея я пусна в обръщение един бързорек сръчко от по-новите телевизии. Уж беше само за английските мачове, а полека-лека плъзна навсякъде. Няма „първенство“, „надпревара“, „период“, дори за разнообразие – пак чуждите, но рядко ползвани „шампионат“ или „турнир“,, та остана само „кампания“-та. Тя, тази дума, си има своето място, но не все по екраните а в оранта, например, или в събирането на вторични суровини, или в кръводаряването.

Какво ще кажете за „офанзивния план“ и за „ дефанзивния“ такъв? По сто пъти в репортаж! Нямаме ли „отбрана“, нямаме ли „защита“, къде пропадна „нападение“-то, та опряхме до военните слова? Защо се стреля сямо от „ дистанция“, а не от „разстояние“? Или обратното: Защо „хърдели“, „стипълчейз“ и „тъч“, защо ли пък не? Едно време не бе добре да се ползва чуждата терминология, но

това беше отдавна и защо още се мъчим с „начален удар“, „странично хвърляне“, „наказателен удар“, който особено натежава, ако ще е единадесет метров. Друг кошмар: „реализира попадение“. Не „гол“, не „точка“, а попадение!. И не го вкарва или изработва, а го „реализира“.

На футболната врата веднъж има „вратар“, друг път – „страж“, а често се появява и някакъв „голкипър“. В ринга, на игрището или край пистата действа „съдия“, ама там се явява и „рефер“, а нерядко и „арбитър“. Още по-голяма е навалицата по страничната линия, където подтичва ту „асистент-рефер“, ту“помощник-съдия“, ту „страничен рефер“, а вече се появява и англозвучащият„лайнсмен“

Ако ще се глобализираме и интегрираме, нека го правим разумно, а не „урбулешки“, както казваше един класик на спортния коментар.

ШЕСТО:

Понякога родолюбиви пориви или несдържана запалянковщина водят до загуба на мяра и такт. Само в едно състезание, само в рамките на един репортаж може да се почне от „осанна!“ и да се сгромоляса всичко с „разпни го!“ Изобщо екзалтацията на нашите журналисти за щяло и нещяло е епидемия. Какви ли не „мачове на века“, „състезанието на живота му“, „най-значимото събитие на годината“, „двубоят на истината“ и още там фойерверки, заливащи медиите, за нула време прехождат в „провалът на годината“, „сгромолясване на надеждите“, „загубата я очаквахме“, „не се надявахме на победа“, „толкова си можем“ и пр., и пр. Нагнетява се предварително и като че ли взаимно подпалващо се – истерично предварително венцехваление и после вкупов се поругава всичко, дори се забравят собствените думи и очаквания. Впечатлението от такива обрати е отвратително у зрителите и ерозира доверието в журналистическата аналитичност и устойчивост на собствени позиции. Не са нужни много примери, но спомнете си Станка Златева в Пекин, Кубрат Пулев – пак там, а после и с Кличко, националния отбор при Любо Пенев – в началото и в края на попрището му, Веско Топалов преди три години, истеричните противоречиви забежки около „Лудогорец“ и още много такива.

Публиката очаква умен, аргументиран, категоричен, но уравновесен и убедителен коментар. С днес едно, утре – друго, огромната и доста феминизирана спортно- журналистическа гилдия не си прави добра атестация.

Тук ще добавя звуковите и речеви гейзери, които изхвърчават в ефир с неистова сила и с театрално- циркаджийски увивки и повторения. Така едно време звучаха някои сръбски коментатори и всички им се подиграваха. Сега нас ни сполетя! Не искам да ми реват в екрана неистово за някакъв си гол на „Кристъл Палас“ или за три сполучливи удара в дартса. При това реват като да сме отново трети в неофициалната олимпийска класация, непризната от никого . . . Нека журналистът се радва, нека ликува, нека намери и сподели с нас цветиста оценка, възторжен епитет или преклонение пред състезател или случка, но да направи това достойно, уравновесено и съизмеримо с величината му. Голяма част от журналистите в спорта могат да стоят така на екран и очаквам това да стане практика всеобща. Лесно е да се каже, пък да видим . ..

Спомням си преди три-четири години как един юнак се подигра с БАТЕ „Борисов“, преди мача му с прехвалените наши прими, как след мача, като ни опухаха едно хубаво, беларуските футболисти ни похвалиха и си отидоха, после , до ден-днеше играят в Шампионската лига, а нашите не могат да се справят с вътрешното ни първенство, камо ли да погледнат нагоре. И никой не се извини! На този журналист аз вече не вярвам и го изключвам, ако „нахлуе“ в дома ми.

Винаги има възможност да се роди бисер от устата на репортер или водещ и да остане в спортния фолклор. Но бисер се ражда рядко и трудно. . . Не се мъчете да го сторите, това става спонтанно и все някога ще ви споходи, драги приятели, Но не се насилвайте!

СЕДМО:

Нерядко от екрана се леят тежки, тромави, усукани, със зор изричани изрази, често оставащи и недовършени. Поел си дъх говорителят, започнал е да ни обяснява нещо, което току-що сами сме видяли, потъва в анализи и безкрайни пояснения, а в това време въпросното събитие отдавна е отминало. Т.е. – преди миг, но в спорта понякога това е много време. На терена, на ринга, на тепиха става нещо ново вече, а нашият човек се дотътря с мъка до края на отколешните си дълбоки разсъждения. Късно е! Те не са ни нужни вече, само ни дразнят.

Простотата на фразите /не простотията/, отривистият и стегнат изказ, светкавичната реакция на водещия, неговата съоразителност и динамичност са ни нужни, а не безсмислени тиради. Това е частица от благородната професия на медиатора.

ОСМО:

Не е нужно да се оригиналничи с нелепи изрази, когато има утвърдена и всеобщо понятна терминология. Какво значи „играха на 1-2″? Защо топката да е подадена „в уличка“, а не по „коридор“? Как така „ударът е щял да го настигне в брадичката, ако е бил една идея по-дълъг“? Предсавяте ли си как топката минава „ на една боя разстояние“? Не ни ли се е втръснало вече от „коженото кълбо“? Глупаво и неграмотно е да „се скъсява ъгъла“, защото този геометричен елемент няма дължина . . .Мери се с други мерки. Защо топката трябва да е пресекла линия някоя си „с целия си обем“, когато това не е речено никъде? Проекцията на топката е достоверна, но това е тема на друго обяснение.

Една от всеобщите беди в спортната журналистика по телевизията са паразитните изрази. Няма място за обиди, но надали може да се чуе и види репортаж без тях. Гонят се „разбира се“ с „по-точно“, „в частност“, „ако трябва да сме честни“ /че какви други трябва да сте?/, „в интерес на истината“ /имате ли и други интереси?/, „брилянтен пас“, „ключов удар“.

Понякога такива изрази се съчетават или разширяват и примери за това съм приложил към тази статия. Ще е добре, ако Редакцията прояви интерес, да публикуваме поредица от подобни бисери, с каквито разполагам. Някои от тях са поучителни, други са смешновати, а трети стават дори и за вицове! Подбор не е правен, събирани са инцидентно, не са редактирани. Такива са си – рошави, каквито са се отронили от екрана. Например: „Боксьорът се придвижва умело по ринга с помощта на краката си“, или „Всяка от нашите баскетболистки си има свой цикъл“, или „ Това, което лежи на тревата, е Тиаго“. Няма да претоварвам материала с повече примери, но ако са ви заинтересували,, проследете ги в предстоящата поредица. Вероятно ще е добре поредицата да се нарече „ъглови удари“. Понятно е какво имам предвид, надявам се.

ДЕВЕТО:

Подборът на екранен партньо и на екранен събеседник явно е подценен. Понякога е цяла мъка да изтърпиш госта в предаването. Той е крещящо неподходящ, но още не си се отървал от причинената от него досада и той отново цъффа в следващо предаван – при същия или при друг журналист. Толкова ли е трудно да се намерят и поканят интелигентни, умни, речовити събеседници, които да ни доставят удоволствие и с казаното, и с показаното. Защо ни се натрапва Владо Манчев, който явно се мъчи в студиата? Емил Костадинов беше чудесен на терена, но пред камера не го бива. Петър Лесов ни караше да му се радваме навремето, но на екрана стои нелепо и се изказва трудничко. Защо жени ще коментират футбол, борба, вдигане на тежести, когато и у нас тези спортове са си мъжки, а и нямаме почти никакви поводи да се гордеем с някакви особени постижения на жените ни по света /да не раздуваме повече Станка Златева/. На световното по футбол в Бразилия тази година имахме журналистки в командирования екип, но надали има и 200 души в България, които знаят нещо за българския женски футбол, или са в курса на някакво женско първенство по великата игра.

Някои от поканените пред екран гости започват с провлачената „ами-и-и“ почти всяко изречение. Сто пъти – „така“, „значи“, „разбира се“. Понякога дълго търсят нужната им дума, друг път се чува: „Ами-и-и, надевам се второто полувреме, така, треньора в съблекалната да е казал каквото требва и вервам, така-а-а, да видим, така, нещо по-такова“ – /това е цитат без никаква редакционна намеса, само пунктоацията е моя/. Да говорим ли за гости, които са с дъвка на екран, които са с някакви неистово- крещящи фанелки, които са небръснати, шарени и неугледни до непоносимост. Преди време в Германия имах възможност да гледам репортерски и асистент-репортерски прояви на почти всички играчи от немския национален отбор. Признавам си, доставиха ми удоволствия във всяко отношение, но ме и ядосаха, защото разликата между тях и нашите телевизионни герои ми се струва чудовищно непреодолима.

ДЕСЕТО:

Не се чуха прорицатели от екрана. Всички преди дне-три години се захласваха по „самоковското орле“ на ски- скокове, но не се чу, че това е бяла лястовица. Нагласата бе да очакваме чудесии от това момченце и от татко му, но още тогава трябваше трезво някой от екрана да каже, че следва .. . нищо. Защото нямаме една шанца, защото имаме трима скачачи, защото скелетите на старините в Боровец зловещо стърчат и се рушат, а ние чакама . . . световен шампион. Не беше ли същото с Албена Денкова и онози русовеляк до нея. Направиха чудо, но тяхно си чудо, а от екраните ни подготвяха за абонамент по олимпийските и световните пързалки. За футбола, честно казано, много пъти се е говорило, че лошо ни чака“ без детско-юношеския тил и без нужната база, но това не попречи на почти всички да възнасят до небето нашия национален отбор, който героично направи две ремита, победи веднъж в последната европейска квалификационна „кампания“ и после „реализира“ две загуби и срамно равенство. Тогава като по команда изчезнаха от медиите хвалбите към железния Любо Пенев. Май от футболния хоризонт изчезва и той. Изведнъж тайфунът на отрицанието и надпреварата от тежки думи се стовари и върху неговата глава, и върху посредствениците от отбора. Не се намери лани или по- лани един журналист, който да застане и да каже: „С този отбор, с тези момчетии, с този треньор, с този отговорник за националния отбор и с това самовлюбено творение, наречено БФС, ние сме за никъде. Нека играят, нека се обиграват ама .. .“ Не, не каза никой нищо такова. А сега ще се изпотрепем от тежки укори, от скандали и срамни сцени. Защо да ги слушаме и защо да ги гледаме?

Не е ли същото и с баскетбола? А с волейбола? Фитилите почти навсякъде горят, но не се знае кой кога ще гръмне, а ние очакваме някой да ги загаси с … керосин.

Много ми се иска да вярвам, че някъде в огромния отряд на спортните журналисти кълни един нов Митьо Ексеров, или Васил Манченко, или Цветан Алипиев, или Люпи Неделчев. Дори не подреждам тук Николай Колев – Мичмана и Вера Маринова, защото те са икони. Но имаме нужда вече от „тежка артилерия“ в съвременната спортна журналистика. Само обич към спорта, само някакво някогашно участие в някакво градско първенство не те прави капацитет. Още по- малко – авторитет.

Ще чакам с надежда!

Надявам се, че няма да обидя преданите на професията си млади хора. Надявам се, че са разбрали . че казаното до тук е опит за доизкусуряване на това, което те толкова всеотдайно правят. Сигурен съм, че онези, които ще кажат, че това са празни приказки и написаното по-горе не се отнася за тях, ще разберат, че точно за тях става дума! Това ви го казва Зрителят , незлобиво и добронамерено. Разберете ли ме така, ще си общуваме по-тясно и по- искрено.

Защото между вас и Зрителя има една непреходна връзка : еднакво обичаме спорта!

Моля да оборим заедно твърдението на сложеното по-горе заглавие.

А сега да вървим към „ъгловите удари“

 

Ъглови удари

/преходна поредица/

  1. Тази атлетка отбелязва своя прогрес напоследък. / А защо не е казал простичко: напредна?/
  2. Джамал може и сама да възпроизведе атака. /Как лесно се „възпроизвеждат“ глупости/
  3. Ковач спечели нарушение.

/Как се печели нарушение? Все едно да се печели „престъпление“. Този Ковач е спечелил наказателен удар за нарушение срещу него, ясно ли е?/

  1. Днес показваме едно високо К П Д на успеваемост.

/ първо – става дума за „коефициент“, думата е от мъжки род, а не от среден и второ – „п“- то означава „полезно“ и съчетано с успеваемост става глупост. Няма „неполезна успеваемост“/

  1. Англия е отборът, който има най-много привърженици у нас.

/Кога тази Англия се превърна в отбор, просто не усетихме нищо…/

  1. Небива да очакваме високи постижение, защото в Пекин е топло и те икономисват сили, хората .

/Така де, дошли са на Олимпиада, а не да се преуморяват. Икономисват сили за друг път/.

  1. Въпреки, че темпото не е високо, той го задържа и го прави. / Без коментар/
  2. Антунович е нещо като Бог в Смедерево.

/ Амин!/

  1. През миналия сезон „Челси“ не успяваше да се сдобие с спех.

/Изящно!/

  1. Много хубаво изпълнение, но не беше добре насочено и беше слабо.

/ Иначе като изпълнение е било безупречно …

  1. Холандецът зад Петров е вицесветовен шампион. / Момчето искало да каже, че онзи е бил „световен вицешампион“, а се е получил просто .. .виц/
  2. За пръв път от начаалото на слещата двамата успяха да комбинират успешно.

/ Вж. т.9/

  1. Класирането е в резултат на последните четири гран- прита.

/ Така стана и на последните еп-та, ако се сещате за какво става дума/

  1. Представете си какво количество болка е изпитал немския/. / боксьор.

/Макар и оставен без пълен член, ние му съчувстваме за количеството, което, явно е бол/

  1. По-идеално не можеше и да се желае. /“Идеално“ съдържа в себе си превъзходната степен и не може да се степенува!/
  2. Той и другият дирек ставаха непреодолима преграда за топката.

/Дали задтекса няма и още един „Дирек“? /СЛЕДВА/

“Тревога” из спомените на Божидар Крапчев*

“Тревога” из спомените на Божидар Крапчев*Беше малко след полунощ. Новата 1944 год. Току-що звънна телефонът и ми обадиха, че си имам братче. -Пак ли, бе! – бе моята реакция. Вече бяхме двама,ставахме трима,докато мама и татко бяха сигурни, че…

Татко – спомените на Божидар Крапчев

Татко – спомените на Божидар КрапчевНикой не се е взел от нищото. Всеки си има корен. Един -по – дълбок и по- жилав , друг – хилав и неустойчив. Но корен ! От него поникваш , на него наливаш сили и едва след като израстеш, пускаш свои…

Божидар Крапчев: Данаил Крапчев беше демократ по сърце

Божидар Крапчев: Данаил Крапчев беше демократ по сърцеНа 3 март, в празника на България Любословие.БГ, публикува втора част от интервюто на  Божидар Крапчев с Андрей Велчев в което той споделя спомени за своят изтъкнат роднина, паметна фигура от…

Божидар Крапчев: Д. Крапчев е бил напълно независим

Божидар Крапчев: Д. Крапчев е бил напълно независимИнтервю на Андрей Велчев с Божидар Крапчев за електронното издание „Любословие”- Медия за медиите. 21.02.2014 г. София ТЕМА: Данаил Крапчев и неговото творение „Зора” Б.К. Преди да започнем, искам…

Щрихи за Данаил Крапчев

Щрихи за Данаил КрапчевСпециално за Любословие.БГ, Божидар Крапчев споделя спомени за своят изтъкнат роднина, паметна фигура от българската журналистическа история – Данаил Крапчев. Първи щрих. Чичо Данаил много…

[spider_facebook id=“1″]

Коментирайте първи тази публикация на "Божидар Крапчев: Спорт по телевизията"

Оставете коментар

Имейлът ви няма да бъде публикуван.


*