Думи за Богомил Райнов

Богомил РайновБлагодарен съм на Съдбата, че отреди мъдрецът Богомил Райнов да ми преподава естетика в Художествената академия. Материя, дос-тъпна за малцина, но за бъдещи творци – задължителна.

Той не беше обикновен дасал. Напротив!

Влизаше в залата точно на секундата, пускаше автомата на вратата и започваше лекцията.

Въобще не поглеждаше присъстващите.

Беше му безразлично дали са от Художествената академия или външни слушатели, предимно студенти от СУ, журналистика, бъл-гарска филология, философия. Говореше за големите раздели в естети-ката – красиво, прекрасно, грозно, комично, трагично, подкрепено с примери от всички изкуства – музика, живопис, графика, скулптура, балет, литература, кино.

Всеобхватни познания!

Гледаше на Изкуството като едно цяло…

Интелигентните студенти го обожаваха, посредствените го мислеха за маниак.

Нито обичаше нито мразеше някого от учениците си.

Сфинкс.

Беше мрачен и студен, но само на пръв поглед. Който е чел книгите му „Този странен занаят”, „Ерос и Танатос” и „Господин Никой”, си-гурно е забелязал как този самотник живее с идеите си, с възторга от Творението в неговата многоликост. Как в душата му кипят любов и смях, извисяване и съмнения. Всъщност, това изграждаше неговият ореол. Светът край него се озаряваше от присъствието му на поет, белетрист и философ от най-висок карат.

Тук се сещам за крушата, която не пада далеч от дървото.

Син е на професор Николай Райнов, написал в 12 тома най-стой-ностните изследвания в История на изкуството, /днес безценна библио-графска рядкост!/, художник новатор, илюстратор, писател, преводач, философ. Творец – оркестър…

Естествено, в ония години не беше носен на ръце. Напротив! Заклеймен като проводник на чуждо влияние, беше отстранен /най-меко казано!/ от Художествената академия, картините му – отхвърляни от Общите художествени изложби, а името му – табу за медиите…

По това време Богомил Райнов е културно аташе в Париж и за да не пострада кариерата му, се отказва от баща си с „Държавен вестник”… Дали е бил принуден или е по собствено желание, си остава загадка, което го прави особняк, изтъкан от много плюсове и минуси…

Това е голямата черна точка в биографията му и според мен, го е тормозила до края на дните му…

Да имаш такъв баща и да се отнесеш така с него, е не само неблаго-дарност… То е чудовищно!

Не смятам за случайно, че беше напълнил апартамента си с десетки черни африкански маски и амулети на шамани… На тези ли черни икони от друг континент се молеше за опрощение, той си знаеше…

Тайна.

Завърнал се в България, у него няма и помен от парижкия гуляй-джия и бохем. Сега е смирен и деликатен естет, творец, колекционер на изкуство, носител на огромни познания, скрити под пелерината на външна скромност.

Беше изключително даровит и написа серия забележителни крими-нални романи, с главен герой Емил Боев, боец на тихия фронт, защи-таващ социалистическата ни родина от външни врагове. Партията издаваше книгите му в огромни тиражи, защото таланта му обслуж-ваше нейната линия – „нашият човек” побеждава и най-коварния идеологически враг…

Но това е друга тема.

Истината е, че нямаме български криминален писател на нивото на Богомил Райнов – изненадваща фабула, брилянтен език, неочаквани обрати, драматични сцени, професионална криминалистика, напрег-нато действие, изключителен диалог…

Признавам, ако талантът му не беше в услуга на партийната поли-тика, романите му биха били класика в жанра…

Не зная дали с тях постигаше хармония със себе си, или се вживя-ваше като социалистически писател. Не вярвам да е заради хонорарите, защото живееше като аскет.

Къде е истината – никой не знае…

Спорна личност.

Понятията творец и индивид, често се разминават.

Безспорната истина обаче е, че Богомил Райнов беше ерудит от най-висока класа, обучил плеада известни творци.

Затова, нека да оставим личният му живот, личен!

На изпит не поглеждаше кой сяда срущу него.

Мълчеше и слушаше.

Никога не пишеше отлична бележка. Оценяваше мислещите и умните, до петица. Шестица – никога! Зубрачите късаше без пощада. На есен ги пускаше, даже и да не бяха чели. Не искаше да съсипва съдби на млади хора…

„В края на краищата, талантливият и без изпит по естетика успява, дащото тя е в кръвните му телца…”

На Държавния изпит по естетика ми се падна изключително труден въпрос – „Класовост, народност, партийност в изкуството” – раздели, в които има толкова близки нюанси и полутонове, че могат да заблудят и професионалист.

Не се уплаших защото бях чел от записките си, правени по време на лекции. Тогава учебник по естетика нямаше, като се изключи съвет-ското издание „Марксистко – Ленинска естетика”, нямаща нищо общо с тази наука. Просто, лозунги от порядъка „Съветските творци – най-про-гресивните творци на планетата” и „класически” примери: триото Кукриникси / Куприянов, Крилов, Соколов – трима талантливи художници, работещи върху едно платно/?/ като образец за колекти-визъм в изкуството, Вера Мухина, създала знаменитата статуя „Работ-ник и колхозничка”, Дейнека – нарисувал на голямо платно отбраната на Севастопол, Герасимов нарисувал Ленин с поразителна прилика, колективното платно/?/ на Йохансон, Соколов, Тегин, Чебаков, Крандиевска – „Ленин на Третия Конгрес на комсомола /изложено до 1985год. в Третяковската галерия/!/ и други по тази тема.

Няма естетически анализи на антично изкуство, средновековие, ампир, барок, рококо, импресионизъм, наивизъм, кубизъм, абстракцио-низъм, няма разглеждане на изкуството като надстройка на обществе-ния строй. Има Ленин. Точка по въпроса!

Започнах да говоря, като подкрепях теорията с примери от История на изкуството. За класово изкуство посочих натюрмортите на френския художник Шарден, който в картини с пукнати паници и немити съдове показва симпатията си към третото съсловие. Състрадание към бед-ните.

За народно изкуство посочих картината на Жерико – „Салът на Медуза”, предизвикала всенародни протести срещу Краля Слънце, назначил за капитан на най-големия френски кораб „Медуза”, свой некадърен племенник, който още при първото плаване потопил… Народът излязъл на гневни демонстрации срещу подобни назначения… Платното представлява самотен сал насред океана, осеян с тела на удавници. Сред тях – жив нещастник, махащ с кърпа към хоризонта, където кораб… няма. Картина на безнадежността… Подкрепих тезата за народностния характер в изкуството и с картината на Делакроа „Свобо-дата води народа по барикадите”. Картина – знаме!…

За партийно изкуство посочих произведенията на, иначе талантливи фашистки художници, изобразяващи Фюрера като свръхгерой.

Успокоих се и се впуснах в анализи и на други произведения. Бого-мил Райнов ме пресече и каза, че няма да ме слуша до вечерта и ми писа петица… Чудо!

Всъщност, за мен бележката нямаше значение.

По-важното, което схващах с двайсетипетгодишния си мозък беше, че пред мен стои исполин от знания и ако съм умен, трябва да взема от него колкото мога…

Казвах си: „Тази материя се учи само сега и никога повече…”

Бог ми помогна, да я уча от професор Богомил Райнов – изклю-чителният ерудит, изграден от толкова много плюсове и минуси…

Автор: Рачо Буров

[author] [author_image timthumb=’on’]http://luboslovie.bg/%D1%80%D0%B0%D1%87%D0%BE-%D0%BA%D0%BE%D1%81%D1%82%D0%B0%D0%B4%D0%B8%D0%BD%D0%BE%D0%B2-%D0%B1%D1%83%D1%80%D0%BE%D0%B2/[/author_image] [author_info]Рачо Костадинов Буров Роден съм на 15 ноември 1940 год. в Пловдив. В 1967г. завърших Художествена академия, специалност „Плакат” в ателието на изключителния интелектуалец проф. Александър Поплилов. За щастие, цял живот работата ми е съвпадала с моето хоби – рисуване, оформление на книги, плакати, музеи, живопис. В „Българска кинематография” от 1967 до 1973г. завеждах редакция „Филмов плакат”, а от 1973, до 1984 – бях ръководител на проектантско звено „Панаири и изложби”. По мои проекти са изграждани националните изложби и панаири в Алжир, Хановер, Лайпциг, Берлин, Белград, Москва, Одеса, Санкт Петербург, Прага, Минск, Смоленск, Ереван, Пловдивски панаир и др. После – Главен художник на „Военно издателство”, София. Мои произведения се намират в галерии и частни колекции в Осло, Хелзинки, Торонто, Москва, Санкт Петербург, Киев, Минск, Варшава, Триполи, Истанбул, НХГ – София, ГХГ – Пловдив, ХГ в Копривщица, Музея на плаката – „Виланов”, Полша. Работата ми позволи да видя много страни и народи, което считам за безценен капитал. Започнах да пиша късно – през осемдесетте. Дотогава бях прекомерно зает – проектирах панаири, плакати, музеи, книги, списания, илюстрации, в „свободното” време – живопис. След първия сборник /разкази/ „Дует за трима”, ме обхвана бяс да наваксам изгубеното и през две години издадох сборниците: „Портретът на Ева”, „Рисунки с червило”, „Работилница за смесени чувства”, „Смокинов лист за Мона Лиза”, „Картини без рамка”, „Две кафета без захар”, „Пощен-ски гълъби”, пиесите „Момичето от „Плейбой” и „Хипотетично”. Написал съм над 250 разказа. Много от тях са награждавани. Семеен с две дъщери – художнички, завършили Художествената академия, внук и внучка. Всяка сутрин плувам и се срещам със стойностни приятели на кафе в комплекс „Спартак”. После пиша или рисувам. Членувам в СБХ – секция „графичен дизайн”, в СНБП съм заместник председател, завеждащ секция „Белетристика”, и член на УС. Живея и работя в София.

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

Коментирайте първи тази публикация на "Думи за Богомил Райнов"

Оставете коментар

Имейлът ви няма да бъде публикуван.


*