Журналистът Христофор Караджов: Парализиран съм, едва ли ще проходя, но не се смятам за инвалид

324001_10151001640044877_26894964_oХристофор Караджов вече близо две десетилетия живее и работи в САЩ. Той е от хората, които са сбъднали американската мечта, реализирал се е в професията, стана професор, семейството му се е установило в Калифорния, но… В един януарски ден на 2012 година фори пада тежко на ски пистата. Пораженията са жестоки. Уви, той не може да ходи и е прикован в инвалидна количка. Въпреки зловещия инцидент обаче Христофор Караджов не се предава, не унива и продължава напред.

[spider_facebook id=“1″]

Какво му дава сили, имал ли е все пак моменти на отчаяние, често ли се чува с брат си – журналиста от bTV Константин Караджов, и ще се върне ли да живее в България, ще разберете от изповедта му. ори, ти си завършил факултета по журналистика в София. Какво те отведе в Америка? За първи път заминах за САЩ през 1996 г. като стипендиант на фондация във Вашингтон, която ме избра измежду няколкостотин кандидати да специализирам във в. „Далас морнинг нюз“ в Далас, Тексас. Там изкарах половин година.

Беше страхотно преживяване, понеже те хвърлят в абсолютно непозната среда, в чужд град, дават ти кола, фотограф и ти казват: „Върви и се върни с репортаж за това и това!“. Страх, не страх – отиваш и се оправяш. Хареса ми предизвикателството. Научих много нови неща. Върнах се в България, но междувременно кандидатствах за докторат и бях приет в няколко университета. Вътрешно вече бях решил да изляза от въртележката на ежедневната журналистика и да погледна медиите отстрани като анализатор. Избрах University of Florida заради репутацията им в областта на масовите комуникации и реших да отида именно там.

Така заминах за Гейнсвил, Флорида, през август
1997 г. заедно със семейството ми. Университетът ми даде пълна стипендия за четири години. От мен се искаше „само“ да си налягам парцалите и да уча. Е, и да се грижа за семейството си, което само година по-късно вече се увеличи от трима на четирима членове.

С какво се занимаваш сега, къде преподаваш?

От 2005-а съм в California State University, Long Beach, който е част от щатската университетска система на Калифорния. Нашият кампус е на около 45 минути южно от центъра на Лос Анджелис, близо до брега на океана. Имаме към 35 хиляди
студенти.

Влюбен съм в Калифорния. Тук е мястото, където човек теоретично може да кара ски сутринта и сърф следобед – или обратното. В същото време е невероятно разнообразно, населено с хора от цял свят. В училището, което завърши единият ми син и в което другият сега е гимназист, имат официално регистрирани 86 езика, на които говорят учениците в домовете си! За климата няма какво да говоря, за да не дразня никого. Е, има и негативни моменти – райони с престъпност, тежки автомобилни задръствания по магистралите, нерешени проблеми с бедността… Като цяло обаче, живея на чудесно за мен място, с много възможности за какво ли не. Хич не искам да се местя.

Ти претърпя много сериозен инцидент. Кога и къде стана това? Как се случи?

Да, пострадах тежко през януари 2012 г. „Изтървах“ външния кант при един ляв завой със ските си, изпързалях се по хълбок – нищо особено като падане, макар и с голяма скорост, но за лош късмет излетях от пистата и се ударих с гърба в дърво точно до нея. И това на едно от любимите ми трасета в курорта Сноу Съмит (Биг Беар), където не само че карах по няколко пъти седмично през зимата, но и бях част от ски патрула (планинските спасители), а също се състезавах за местния ски отбор.

Наистина, лош късмет, нелепо стечение на обстоятелствата, но това е. Няма на кого да се сърдя, дори на себе си, понеже не съм вършил нещо неразумно, нито съм се спускал извън възможностите си. Даже напротив – карах бързо, но с пълен контрол, имах шлем, протектори на гърба и краката. Всъщност, може би те ми спасиха живота, като се замисля, понеже изхвърчах директно в дървото с около 50-60 км в час а си беше елементарно подхлъзване, загуба на баланса. След три десетилетия на ски ме сполетя инцидент, който превърна сравнително рутинно падане в повратен за живота ми момент. Изтеглих късата клечка.

Публикувал си снимки в личния си профил във фейсбук, и то в едни от най-тежките ти мигове след инцидента. Защо го направи? Докато бях в болницата, скоро след операцията, погледнах фейсбук и Видях, че много хора ми изпращат поздравления за рождения ден. Изведнъж осъзнах, че всъщност само най-близките ми знаят как се е променил животът ми. Повечето ми приятели и в България, и в САЩ нямаха никаква представа за случилото се.

Затова реших да кажа на всички, използвайки социалните мрежи. Защо и от кого да крия? Все пак започвах съвсем нов живот сега.

Много ми се искаше още в началото да заявя ясно нещо друго: инвалидността (тъпа, остаряла дума, но нямаме друга), физическите ограничения не са някакъв порок, не са нещо срамно

Те са просто едно проявление на факта, че всички сме много уязвими като хора. Една стотна от секундата, по-рано или по късно, и няколко сантиметра насам или натам могат да обърнат живота ти. Дори да го приключат. Или всичко може да се размине с няколко синини и лека уплаха. Ами, това е.
Какви са последствията от инцидента?

Ударът всъщност е бил толкова свиреп, че хирургът, който ме оперира, каза че е виждал такива поражения само при много тежки автомобилни катастрофи. Извадих всъщност късмет в тази нелека ситуация, че попаднах в ръцете на доктор Уейн Ченг, който е светило в гръбначната хирургия. Той свърши невероятно трудната задача буквално да сглоби разбитите ми прешлени. Имам рентгенови снимки преди и след операцията.

Отне му 10 | часа да събере всички парчета и да стабилизира гръбнака с титанови скоби и болтове от кобалтова сплав
За съжаление, щетите на самите нерви вътре в гръбначния канал бяха твърде големи, за да постигна пълно възстановяване.

Парализиран съм от малко под гърдите и надолу, Е като също нямам усещане, освен обща невропатична болка
Въпреки огромния прогрес, който медицинската наука е направила през последните години, чудеса не се случват. Понякога е въпрос на късмет – добър или лош. И нищо не може да се направи.

Кой ти Вдъхваше кураж в тези моменти?

Семейството ми. Приятелите ми.
Собственият ми инат. Желанието за живот. Получих невероятна подкрепа от толкова много хора. Вкъщи имам един кашон, пълен с окуражителни писма. Стаята ми в болницата беше затрупана с балони, картички, всякакви пожелания от близки и далечни хора. Едни четвъртокласници ми бяха направили колаж с пожелания – все едно съм холивудска звезда! Или съм летял до Марс и обратно.

Съучениците ми от Английската гимназия събраха няколко хиляди долара за страхотна инвалидна количка буквално за седмица за да мога да я получа веднага, щом изляза от болницата. Колеги, студенти, някои съвсем непознати – толкова хора са ми помагали! Как да не получиш прилив на кураж, когато всички те подкрепят? Но основното е дивото упорство, което извира от самия теб. Водил ме е стремежът да не се предавам, въпреки болката и страха от бъдещето.
А имаше ли момент на отчаяние?

Разбира се, имал съм много моменти на отчаяние. Трябваше да се науча да бъда търпелив. Да се адаптирам към един съвършено нов начин на живот. Постоянната болка е нещо, което трудно се понася, а аз имам невропатична болка почти през цялото време, причинена от раздразването на прекъснатите нерви. За това няма ефективни лекарства, уви. Така че всичко е в главата. Или се научаваш да не й обръщаш внимание и да живееш пълноценно, или… или се отчайваш напълно. Е, не мисля да се отчайвам. Но и не очаквам мед и масло. Иска се постоянна работа върху самия себе си. Важното е да имаш цел и посока.

Имаш дух и не се отказваш да се бориш. С кое обаче най-трудно свикна?

Честно казано, май ми беше най-лесно да свикна с чисто физическата си парализа. Научаваш се да правиш всичко, което трябва, макар и по друг начин. Аз съм постигнал почти пълна независимост, с много малко неща, за които разчитам на помощ от семейството си или от приятели.

Помня как се бях изтърсил един път посред нощ от инвалидната си количка понеже исках да отида до кухнята за чаша мляко и курабийка. Нещо, което преди можех да извърша насън, сега искаше планиране и мисъл. И всяка грешка – както в оня случай – става направо опасна заради опасността да се нараня при падане. Но постепенно се научаваш. Обаче тъкмо стигнеш донякъде и изниква ново изпитание. Така че поне е интересно! Даже по едно време се улових, че изучавам собствения си живот като изследовател – какво ще бъде следващото нещо, как ще се справя с него?
Ти не спираш да се движиш! От къде черпиш тази сила?

Залежаването е вредно за абсолютно всеки човек. За някого в моето състояние то си е направо опасно, както е за възрастните хора например.
Има и нещо друго, нека го кажа съвсем директно: Не се смятам за инвалид.

Не смятам, че животът с нещо ме е ощетил че ми е по-трудно, отколкото на мнозина други хора. Имам сериозни физически ограничения, с които трябва да се съобразявам – факт. Но понеже не мога да заповядам на тялото си, мога да контролирам само отношението си към света. Преди време, още преди инцидента ми, един познат ми каза, че съм започнал да мисля твърде много като американец, имал съм бил „твърде силен“, разбирай неоправдан оптимизъм. Аз пък сега се сещам за това и си викам колко трябва да е нещастен човек, който не може да види светлото, а се концентрира само върху тъмното

Че то никой от нас няма да се из мъкне жив накрая – трябва ли да се вторачваме в този иначе неоспорим факт на съществуването? Това е философията ми – накратко, и тя е изразена чрез моето желание за движение – с каквото мога да движа. Това ме крепи физически и психически.

Какво е най-щурото нещо, което си правил след инцидента?
Върнах се на ски.
Качих се пак на сърф, занимавам се с гребане, играя тенис на маса стрелям с пистолет, карам колело – специален модел, с ръчно задвижване. Шофирам колата си по планински пътища – и го правя с кеф. Записах се на водолазни курсове, които ще изкарам тази есен. Повечето от тези активности искат специални адаптации, разбира се. Ако го погледне човек отстрани, сигурно изглежда щуро. За мен си е в реда на нещата. Не е ли?

У нас много хора в твоето положение се предават, защото държавата не ги подкрепя. Какво прави Америка за човек като теб?

Рехабилитацията тук започва веднага след подобна травма. Още седмица след операцията вече ме раздвижваха и не ми даваха да се залежавам. Изкарах в болницата близо две месеца, от които един беше само рехабилитация. Трябваше да се науча на елементарни, но много нужни умения – как да се справям с инвалидната си количка, как да се прехвърлям в нея от леглото, как да влизам в банята и какво ли не още. Най-вече трябваше да се науча да пазя равновесие седнал
Изобщо, беше все едно тренирах някакъв спорт от напълно начинаещ до състезател. Не преувеличавам! След болницата имах рехабилитация, до която си се търкалях сам от вкъщи, където изкарвах по пет часа всеки ден. Беше страшно изморително и като се приберях към 4 следобед, имах сили само да се просна по очи на леглото. Така няколко месеца, докато намалих рехабилитацията на два-три пъти седмично и почнах вместо това да ходя във фитнес център в университета ми. Ако обаче нещо се случи с рамото ми, лакътя, китката – оставам прикован на легло, напълно зависим от други хора. Затова си ги пазя много, но чрез активни упражнения!

Според теб само липсата на пари у нас ли е причината да не се прави нищо за х
ората в неравностойно положение?
Парите определено са фактор. Всичко, свързано с някаква адаптация за физически ограничения, медицинско оборудване и прочее, струва скъпо. Да речем, имам специален Велоергометър

Вкъщи, който изпраща електрически сигнали към мускулите ми, замествайки неработещите нерви като така ги упражнява. Е, ами това струва 17 хиляди долара, покрити от застраховка. Само количката ми с всички адаптации – и без дори да има мотор! – е почти 10 хиляди долара. Парите за лечението и рехабилитацията ми също са много сериозни, общо сметнато близо милион долара (нека имаме предвид обаче, че САЩ са държавата с най-оскъпени здравни услуги в света). Всевъзможните адаптации включително на градската инфраструктура, транспорта, сградите и така нататък, струват скъпо. Но колко по-скъпо е за обществото да изключва от себе си хора, само защото не могат да тичат насам-натам? Не говоря дори за моралната страна на въпроса, тя е ясна. Аз не съм футболист, не съм допринесъл нищо особено за човечеството с мускулите си. Моята сила е в това, което мога да правя с главата си а тя си е на мястото, за щастие. В общество като американското подобно разбиране е институционализирано (чрез закон), но също така е част от възпитанието. Няма инвалиди, няма недъгави, има хора, които имат нужда от адаптирано оборудване или подходяща помощ, за да бъдат пълноценни членове на това общество. Толкоз. Точно това е нещото, което бих искал да се промени в

България.

Има ли шанс да проходиш отново?

Едва ли. Да кажа, че съвсем няма, ще излъжа. Статистически погледнато, шансовете за някакво възстановяване са десети или стотни от процента. Не че съм се отказал абсолютно напълно – но как да кажа, не се замислям за това. Живея си живота, както е. Нямам време и намерение да се залъгвам с фалшиви надежди.
Отначало Всяка нощ сънувах, че ходя

Това се оказа много често преживяване за парализирани хора. Отдавна не ме е спохождал такъв сън. С всичко се свиква. Не може да живееш в миналото.

Ходиш ли в църква, молиш ли се?

Не, аз съм абсолютно невярващ. Срещал съм много хора в моето положение, които са се обърнали към религията за подкрепа. Щом това им дава сили, чудесно. Никога не споря за вярата на хората. Просто това не работи за мен. Уважавам чуждата вяра, правото на всеки да се приобщава, към която поиска религия. Срещал съм и такива, които са станали абсолютно цинични и разочаровани от всичко заради физическа или психическа травма. Аз далеч не съм огорчен или войнстващ, просто не вярвам в божества още отпреди.

Разкажи ми малко повече за семейството си?
Жена ми Катя е невероятен човек. Тя е много силна като характер и това й качество се оказа водещо, когато се наложи да се справя с изпитание като моя инцидент. Докато бях в болницата например, тя успя да уреди да се преместим в ново жилище, което беше напълно оборудвано за мен – подове с твърда настилка, по-широки врати, нужните дръжки в банята. И организира една кохорта приятели да пренесат цялото ни имущество, за да е готово всичко, когато изляза. При това идваше при мен всеки ден и успяваше да си върши работата като университетски библиотекар, помагайки на студентите си да намират нужната научна информация за различни проекти. А пътуваше два часа в една посока до работата си по онова време! Как да не й се възхищавам?

Аз по принцип съм много независим по дух и не искам да превръщам близките си в болногледачи. Това, всъщност, беше един от най-ценните съвети, които получих по време на рехабилитацията: да щадя семейството си. Опитвах се да го следвам, доколкото мога. Големият син вече е излетял от гнездото, така да се каже, защото не живее с нас, но имаме тийнейджър вкъщи, гимназист. Той също ми е помагал много и все още помага. Е, понякога ни ядосва с жена ми, де. Държи се като всеки тийнейджър спрямо родителите си.

Брат ти е журналистът от bTV Константин Караджов. Как поддържате връзка на хиляди километри. Говорите ли често по скайп? Кога за последно се видяхте на живо? Много се радвам на всеки телевизионен успех на брат ми! Той направи страхотна кариера през последните десетина години и се утвърди като солидно присъствие на екрана. За съжаление, разстоянието си е разстояние и не мога да го гледам редовно – сървърът на bTV направо ме изнервя, когато трябва да изтегля някой сегмент с брат ми. Но поне се опитвам, затова бях 100 процента в час, когато някои от интервютата на Косьо направиха фурор в България. Чуваме се по телефона или чрез скайп. Тук е мястото да отбележа, че си говорим редовно и със сестра ми Ани, която завърши медицина. Тя не е медийна издънка на семейството като братята си, но работи страшно упорито и е постигнала много в специалността си.

Радвам се и на нейните успехи, както и на племенницата ми, която е невероятен сладур!
Канил ли си ги да живеят при теб в Америка?

Да се премести някой тук не е лесно решение. Каквато и звезда да си в България, в САЩ неминуемо ще започнеш от нулата. Аз го направих преди вече почти две десетилетия, на друга възраст. Не е лесно човек да се реши на нещо такова с напредването на годините. Но ако някой от тях – брат ми или сестра ми, иска да прекоси океана за нещо повече от това да ги разходя по Алеята на звездите в Холивуд, ще ги подкрепя, както мога. Разбира се, и винаги се радвам да ми дойдат на гости!

Вие имате големи изпитания – загубили сте родителите си. Питал ли си се каква е тази карма?
Не, абсолютно не вярвам в карми и предопределености

Мъчно ми е, че родителите ми не можаха да Видят успехите, които и тримата сме постигнали в живота си
Но те си отидоха от болест, не от лоша карма. Бяха чудесни хора, много се разбирахме и обичахме. Опитвам се да бъда достоен за тях. Това е една от причините да се насоча към академична кариера – те и двамата бяха уважавани учени, физици.

Ще се върнеш ли някога в България?

Преди инцидента се прибирах поне веднъж годишно, обикновено с децата и съпругата ми, но понякога и сам. Не съм си бил от 2011 г., понеже първото лято след инцидента през 2012 г. още не бях уверен, че мога да се справя с подобно пътуване. Второто лято трябваше да вляза в хирургия за ревизия заради нужда от допълнително стабилизиране на гръбнака.
Това лято, 2014 г., пък успях да си счупя бедрената кост при едно нелепо падане у дома и трябваше да стоя с шина няколко месеца, което направи пътуването трудно. Казвам всичко това и се сещам отново за въпроса за кармата – и пак повтарям, не вярвам, че лошият късмет или както и да го наречеш, ме преследва лично. Имал съм страхотен шанс толкова много пъти в живота си. Никога не забравям това!

Ще се върна в България следващото лято. Но едва ли някога ще живея отново там. По много причини. И не защото бягам от нея – просто тук съм се реализирал напълно и има много хора, които разчитат на мен. Винаги ще се смятам за българин. Или по-точно за българо-американец.

Накрая – какво от България пазиш в дома си?

Чубрица!
Винаги донасяме в багажа си българска чубрица, което нарушава поне няколко федерални и щатски закона
Иначе имам много български предмети в дома си. Нощното ми шкафче е покрито с българска везана покривка. На бюрото ми стои една артилерийска гилза, която прапрадядо ми, който е бил генерал, си е донесъл от битките по време на Първата световна война, от фронта край Дойран. Напомня ми колко сложна е историята на родината ми и на Балканите като цяло. Опитвам се да разказвам за това на тийнейджъра си в момента и на него му е интересно. Поне в частта за битките, де. Миналото трябва да се помни. Но по-важно е бъдещето.

22.07.2014 14:59 | LOVE Style | стр. 24; 25; 26; 27; 28; 29

[spider_facebook id=“1″]

1 Коментар на "Журналистът Христофор Караджов: Парализиран съм, едва ли ще проходя, но не се смятам за инвалид"

  1. Невероятен Българин! Чудесно е, че има такива хора-силни, можещи, позитивни!

Оставете коментар

Имейлът ви няма да бъде публикуван.


*