Ивайло Велчев: Искаме ли нормален спорт, нека ремонтираме себе си

3a_rrjng3Едва ли в последното десетилетие има по-популярен глас в България от този на Ивайло Велчев. Той е озвучавал и дублирал безброй филми, реклами и шоуформати. В момента освен всичко друго е и основният глас на ТV7 и NEWS7. Напоследък средностатистическият българин разпознава 43-годишния плевенчанин (роден на 27 ноември 1970 г.) и като лице. След появите си в тв сериалите „Стъклен дом“ и „Отплата“ той се превръща в основна фигура в течащия трети сезон на „фамилията“. Макар и да не е запален фен, се случва така, че още първите работни години на Велчев са пряко свързани със спорта. Разберете защо от самия актьор, който намери време в изключително натовареното си ежедневие за читателите на „Меридиан Уикенд“.

– Иво, кога България за пръв път чу гласа ти?

– Беше през 1992-ра, когато започнах работа в плевенското радио „Астра“. Изкарах там близо седем години. Всичко тръгна оттам, че четири-пет месеца след уволнението си от казармата бях без работа. Родителите ми обаче повече не можеха да търпят това положение. Съвсем нормално ми поставиха условие да си намеря работа. Разбрах, че има конкурс за радиоводещи в Плевен и се явих, но предварително се бях подготвил да излъжа, че не са ме одобрили, ако евентуално получа положителен отговор. Но майка ми Марта ме изпревари и се обади в радиото още преди да разбера самият аз. Казаха й, че съм приет на работа и нямаше къде да мърдам. Всъщност голямата ми мечта винаги е била да стана актьор. Все нещо не се получаваше във ВИТИЗ „Кръстьо Сарафов“, все ме спираше последният тур. В крайна сметка завърших частния колеж по актьорско майсторство „Любен Гройс“ в София. Но това е друга тема. Нека се върнем към радиото. Там бях водещ, но много скоро трябваше да започна да правя интервюта и репортажи. Трябваше бързо да навляза в професията. Работех едновременно като водещ и репортер. Стана така, че бях последният журналист, който е разговарял с Андрей Луканов.

– Как се случи това?

– На 1 октомври 1996-а вечерта Луканов беше в Плевен, където му взехме интервю в радиото . Прибра се в София, а следващата сутрин разбрахме, че е бил убит пред дома си на улица „Латинка“… Точно по това време вече имах за ресор… спорта.

– Все пак си имал щастието да следиш спорта в златните години на националния ни отбор по футбол, нали?

– Да, макар и те вече да отминаваха. Дадоха ми спорта по време на квалификациите за европейското през 1996-а в Англия. Даже бях на мача с Германия на 7 юни 1995-а, когато ги обърнахме с 3:2. И мен ме валя дъждът, но си заслужаваше.

– Как се озова на стадион „Васил Левски“?

– Купих си билет. Макар и да не съм спортен тип, просто футболът ни вървеше тогава. Когато нещо е успешно, няма как да не те запали. След това съм ходил и на други мачове. Но баскетбол на живо не съм гледал, откакто отговарях за отбора на Плама, както тогава се казваше Спартак (Плевен). Това бяха златни години – тимът на Дарин Великов с Георги Младенов в състава си стана два пъти шампион на България. Пътувах навсякъде с отбора. Много се гордеех с една снимка, на която вземам интервю от треньора Великов. Но е някъде в Плевен…

– Как беше комуникацията със спортистите тогава?

– Аз съм комуникативен, никога не съм имал проблеми в това отношение. Но пряката ми журналистическа връзка спря около 1999 г. Все ме влечеше към актьорството. Аз по принцип съм човек, който не прави нещата насила. Обичам да структурирам живота си според желанията си. И може да звучи парадоксално, но почти всичко – с изключение на някои лични неща, което съм си пожелал, ми се е случило досега. Та през 1999-а БНТ направи конкурс за актьори за дублаж. Много се двоумях дали да се явя. Причината за моето колебание беше, че според условията на кандидатстване трябваше да имам завършен ВИТИЗ или поне да съм изкарал втори курс. Но все пак се престраших и се явих. Стана така, че после пет пъти ме викаха в София – това си бяха разходи по път и спане. По едно време родителите ми не можеха повече да издържат финансово и аз трябваше да попитам в прав текст какво става. „Ама как – ти си одобрен“, беше отговорът. И така започна кариерата, която направих с един основен инструмент. гласа си. А и постепенно заваляха ангажименти отвсякъде. Ето и сега телефонът ми непрекъснато звъни.

– Ласкае ли тази популярност, заслепява ли те понякога интересът към теб и търсенето на качествата ти?

– Старая се да не забравям никога, че утре може да настъпи моментът, в който телефонът ми може да не звънне. Опитвам се да не се поддавам на тщеславието, или нека да използвам българската дума вместо руската – суетата, но трябва да призная, че е имало периоди, в които съм се отпускал. Но от доста време работя по 10-15 часа на ден. При мен всичко е много динамично. Но няма как. Няма актьор, който да има само един ангажимент. Сутринта озвучаваме, после дублираме, снимаме епизод от тв сериал, вечерта имаме театрално представление. И винаги трябва да поддържаш нивото, като в същото време не се забравя, че професионализмът не е една способност, взета сама по себе си. Освен талант трябва и труд, колкото и тривиално да звучи, нужна е дисциплина, вписване в определена среда и умение да се работи в екип. Може един актьор да е страшно талантлив, но когато е чепат и създава неприятна атмосфера около себе си, няма как другите да искат да правят някакъв проект с него. Но нещата не се получават с черпене вечер и работа сутрин. Канят ме от много места, но днес, например, трябваше да стана в 5 сутринта, и се самоконтролирам. Няма начин. Добре, ще се почерпиш, а после какво става?

– Не така обаче мислят болшинството от футболистите в България, за които е задължително вечер да се мине през нощния клуб?

– Виж, съвсем естествено е, когато на някой млад футболист се обърне внимание, което е в повече от обичайното, той да се помисли за голямата работа. Номерът е, че трябва да се трудиш. Като Григор Димитров. Това е момче, което ми прави силно и много добро впечатление.

– Но не е ли той продукт на комплексния, пиар модел, за който говорихме преди малко по отношение на един актьор?

– Може и така да е, но той е заслужил този имидж и сегашната си популярност благодарение само и единствено на своето старание и умение. Мария Шарапова може да ти е вечерта в леглото, но на корта ти излизаш сам, без нея. Има и друго. Тези хора постоянно пътуват, през голяма част от годината са далеч един от друг. Подобни връзки са временни, те се изчерпват бързо – дано не съм прав, естествено, в случая с Григор, който очевидно се чувства щастлив. Но 15-и в света толкова бързо не се става, защото си гадже на Шарапова.

Непрекъснато повтаряме, че нямаме нормален спорт. Как може да променим нещата.

– Ние нормален живот нямаме, не само спорт. Озлобили сме се, извратили сме се. Но няма да започнем да живеем нормално, когато се оправи българското здравеопазване, социалната ни политика, пътищата ни, започнем ли да вземаме добри заплати в хиляди евро. Нормален живот и нормален спорт ще имаме, когато ремонтираме себе си…

Меридиан мач | стр. 20; 21 |

[spider_facebook id=“1″]

Коментирайте първи тази публикация на "Ивайло Велчев: Искаме ли нормален спорт, нека ремонтираме себе си"

Оставете коментар

Имейлът ви няма да бъде публикуван.


*