Данаил Крапчев: Да живее България!!!

krap4ev62Данаил Василев Крапчев е изтъкнат български журналист, общественик и революционер. Със своята висока култура и стотици уводни статии Данаил Крапчев заема заслужено място в историята на българската журналистика като един от големите български политически анализатори.

Кратък помен за негo:
Всяка епоха носи своите отличителни белези – исторически, икономически, културни, и своите най-ярки личности. Като един от най-ясните и неподправени извори на историята, публицистиката съхранява моментната картина на конкретния исторически период, на неговите особености, на конфликтите, драмите, възходите и паденията, които го пропиват.

Публицистиката е „историята на деня”, от нея черпим ясна представа за проблемите, вълнували хората в конкретния исторически момент, в нея са въплътени конфликтите на деня, търсят се и се предлагат решения, критикуват се тогавашните управници и режими, правят се съпоставки, паралели, открояват се различия. В публицистиката в най-голяма степен се съдържа моментния социално-политически разрез на историческата епоха.

Сред най-ярките личности в българската история и публично пространство от периода на първите години на ХХ в. чак до края на Втората световна война е Данаил Крапчев. Изтъкнат публицист, авторитетен общественик, утвърден демократ и пламенен патриот, той е сред най-значимите българи от тази епоха, които с живота, с делото и смъртта си са пренесли през препятствията на времето духът и идеята на българската държавност.

Роден през1880 г. в старинното градче Прилеп в Македония, той е белязан още от детинство да носи духа на всички онези бележити българи – революционни и просветни дейци, родом от този край, оставили ярка следа в националната памет и дали неоспорим принос за изграждането на националния дух. Сред израсналите и оформили се като личности в меката на българското самосъзнание в рамките на Македония са Димитър Талев, революционерите Пере Тошев, Георги и Петър Ацеви, книжовника Марко Цепенков, архиереят Методи Кусевич и още десетки други книжовници, деятели и борци за българската национална кауза.

images (1)Самият баща на Данаил, Васил Крапчев е сред най-пламенните защитници на идеята за църковна независимост и национално самоопределение на българите в Македония.
Носейки в себе си белега на родното място, Крапчев още в ранните си години, по време на школуването в Битоля и Солун, а по-късно и след като завършва история и политически науки в Софийския университет и в Швейцария, се чувства близък до националната кауза за освобождение на все още поробените български територии и идеята за национално обединение на българските земи.
Източниците свиделестват, че Крапчев бързо намира призванието си на културното поприще и в началото на ХХ в. се захваща с журналистическа дейност във вестници със звучни имена – „Илинден”, „Родина”, „Вардар”, „Струма”, „Места”, „Брегалница”, „Марица”, „Българин”, „Отечество”. По време на своите първи стъпки в журналистиката в славянското средище Солун, Крапчев е воден от вековните стремления на българския народ и се превръща в пламенен изразител на националната кауза за освобождение и обединение на всички земи, по коите се говори български и се изповядва православната вяра.

По време на Балканските войни се включва като редник в четническото движение в Македония, където негови другари и съмишленици са Тодор Александров и Пейо Яворов.
През 1919 г. Крапчев се захваща със своето най-отговорно дело на гражданин, журналист и родолюбец – издателството на вестник „Зора”, който излиза в продължение на 25 години (от 1919 до 1944 г.). За този период вестникът се превръща в едно от най-значимите свидетелства за епохата – на страниците му са отразени къкравите събития в страната и в Европа, хиляди човешки драми, природни и социални бедствия, политически и битови престъпления.

Европейските интелектуални мащаби на главният редактор дават пряко отражение върху съдържанието на „Зора”, който скоро си завоюва и прозвището „българският Таймс”. Страниците му изобилстват от новини от световните информационни агенции, от собствени кореспонденти в Лондон, Париж, Рим, Берлин, Женева, коментари, анализи, научни статии, репортажи, хроники.

Благодарение на „Зора” българската общественост е винаги подробно осведомена за събитията по целия свят, за регионалната политика, за вътрешното положение в страната. Наред с това широко застъпени са и областите на културата, забавлението, спорта. Хилядите страници на ежедневника са един своеобразен извор за националната история, политика, икономика, социален бит и културен живот.
От страниците на „Зора” се изявява и неповторимият публицистичен талант на създателя му и същевременно най-ярко перо на страниците на вестника.

Като човек с широка историческа и политичска образованост и култура, на страниците на своя вестник и в обществената среда Крапчев защитава европейските демократичните принципи и правата на личността. Като един от най-ярките им изразители той не се спира пред нищо, за да заклейми неправдите в обществото, опитите за погазване на демократичните устои, посягането върху правата на личността.

В „Сърцевината на демократичното управление” („Зора”, 20 февруари 1922 г.) Крапчев говори за контрола, който трябва да се осъществява на властта, за да може тя да изпълнява своите обещания и да спомага за държавния прогрес. „Контрол от обществото, контрол от печата, контрол от народното представителство, което от своя страна също трябва да бъде контролирано – ето сърцевината на съвременната демокрация”, пише Крапчев и заклеймява диктатурите и режимите, които погазват свободата и към които неведнъж е залитала и нашата държава.

В гражданския контрол той вижда демократичния път към прогреса: „Само с контрол могат да се парализират предполагаемите лоши качества у властниците. Вън от него няма демокрация. (…) Знае се как контролират печатът и обществото: изнасят публично факти от управлението и ги преценяват”. Ето така вижда ролята на печата Данаил Крапчев – като средство за контрол върху лошите форми на управление – теза, която защитава блестящо чрез своето лично дело на издател и публицист.
А там, където гражданското общество е неспособно да упражни властови контрол, Крапчев посочва изборите като последна инстанция.

„За такъв парламент, който не изпълнява главната си задача, и за такива управници, които злоупотребяват с поверената им власт, в демократициите има специално средство. Това са изборите”, посочва Крапчев, който като изтъкнат демократ и парламентарист е краен противник на въоръжените преврати и насилственото налагане на власт.

Сред белезите на демократичното общество Крапчев изтъква също и липсата на полицейски произвол и спазването на конституционните принципи в една правова държава. В статиите си „Полицейска и правова държава” (в. „Зора” 16 декември 1922 г., бр.1062), „Две страни на демокрацията” (в. „Зора” 21 ноември 1921 г.), „Филоксерата на демокрацията” („Зора” 18 януари 1923 г. бр.1087) и „Силата на парламентарния режим (в. „Зора” 11 август 1924 г., бр.1546) Крапчев застава твърдо зад парламентарните практики и конституционния режим и заклеймява полицейския режим и произвол.
Издателят на „Зора” дори надхвърля границите на националните проблеми и демократични погазвания, отива дори отвъд политическите определения и констатации, и разсъждава върху общочовешкия проблем за правата на човека и посегателствата над човешката личност („Човешката личност” I и II част, „Зора” 10 юни и 5 септември 1921 г.).

Той умело слаломира между тези проблемни полета и вижда в тях неразривна връзка: „Конституционният режим е не само господство на народното мнозинство. Чрез конституционния режим гражданството е целяло да гарантира от произволи и посегателства човешката личност, човешкия живот и имот, убежденията и съвестта на отделните хора” „Полицейска и правова държава” (в. „Зора” 16 декември 1922 г., бр.1062). За Крапчев хуманното отношение към отделния човек, демократичните устои, гарантиращи свобода на личността и плурализма, стоят над всичко останало.
Крапчев е майстор на убеждаващата комуникация.

Неговата публицистика изобилства от убедителни доводи, той често се позовава на европейската практика, демонстрирайки завидни познания в областта на западната история и държавно-политическо развитие. Аргументите, с които Крапчев защитава тезите си звучат умерено и трезво, което им придава още по-голяма убедителност.

Но той забравя за умерения тон, когато има конкретен повод – социална или правова несправедливост, корупция, погазване на човешките права или др., и е способен да заклейми своя противник и обект на коментар с най-тежката присъда, изречена с остър и непримирим език.

Макар да се възхищава от достиженията на европейската цивилизация в областта на държавното устройство и често да посочва нейните стъпки като правилния път за развитие пред България, Крапчев не изпитва никакви угризения да използва остър език по адрес на „големите” европейски играчи на международната сцена, когато техните действия са в ощърб на отечеството му.

Издателят на „българския „Таймс” е приел защитаването на националния интерес като свой житейски дълг. Крапчев използва всеки повод, за да изтъкне трагизма на националната събда, да се опита да събуди българския дух, да го възвиси и да призове към самопожертвователна защита на националния идеал. В същото време той не може да се примири, че „българският народ е останал с половината си душа” („Цялата душа”, в.”Военни известия” 22 март 1918 г., бр.65), не може да се примири с „изкуствените граници” (пак там) на българската държава, наложени от Великите сили, не без участието и на нашата дипломация: „В безкръстни незнайни гробове от Дунава до Бяло море и то Черно море до Вардара 60 000 герои спят своя вечен сън. Бъдещите поколения с удивление ще си спомнят за техните подвизи, тъй бляскави и тъй безплодни.

Други използуваха нашите победи и усилията на цели три поколения. Управниците на България се оказаха твърде малки за великата задача, която им предстоеше, и катастрофата дойде сама по себе си” („Трагизмът на България” , в. „Пряпорец”, 7 септември 1914 г.). Един кратък пасаж от една от безбройните публикации на Крапчев…Но в нея се съдържа цялата палитра, характеризираща националната ни история от периода между двете световни войни: величието на българския войник, който самопожертвователно постига националния идеал за обединение, провалът на българската дипломация да защити извоюваното на бойното поле, разпокъсаната територия и трагизмът на националната съдба. И всичко това написано с неповторимия патос на пламенното и остро публицистично Крапчево перо.

В пламенното си застъпничество за националната кауза, изтъкнатият демократ и хуманист стига дотам, че да възхвалява войната като средство за постигане на цели („Народна война”, в.„Българин” – Солун, 18 ноември 1912 г. и „Vae victis!”, в.„Пряпорец”, 24 април 1917 г., бр. 89). Неговото отношение към войната за национално обединение е въплътено само в едно определение: „благодеяние”.
Наред с това той изтъква и нуждата от „работа по патриотичното възпитание” през мирно време („Обществени недъзи”, в.„Пряпорец” 8 октомври 1914 г.). За него не е достатъчно националното чувство да се извисява само по време на кризисни за нацията моменти, то е нужно и в мирно време, когато се създават устоите на управлението и гражданското общество.

Като пример за патриотично възпитание той изтъква западните държави – синовете на владетелите от различни периоди на Германия, Франция, Русия, Австрия са изпращали дори своите синове и бъдещи престолонаследници в първите редици на войската.

В същото време у нас „синове на министри изтъркваха скамейката на болници и кафенета; генерали бяха взели синовете си на закрила при себе си; хора здрави и читави, между които, за срам, и офицери от действуващата армия, предпочитаха да стоят в тила;бащи с високо обществено положение просеха без срам топли места за скъпите си чада. Това нравствено падение на първите граждани в страната имаше за последица, че в един даден момент моенните добродетели чест, доблест, достойнство, самопожертвувание станаха празни думи; те се обезцениха…” („Обществени недъзи”).

Присъдата на Крапчев е безмилостна: „Тежко на една армия и на един народ, в които подлеците се третират еднакво с храбреците!”. Горчива е тази констатация, особено идваща от един безрезервен патриот.

Но, когато става дума за „отвратителната страна на нашия обществено-политически живот” („Обществени недъзи”) Крапчев не може да остане безучастен и е готов на най-тежки и сурови присъди. Неговото гражданско и на първо място българско самосъзнание го подтикват да алармира обществото за неговите недъзи и да посочи начини да ги изкорени.

Ето как той разбира гражданския дълг на всеки българин, в това число и управляващите: „Отечеството е на всички и всички еднакво трябва да му служим, когато се намира в опасност. Нещо повече: тези, които са начело на управлението, трябва да му служат с най-голямо самопожертвувание”.

В лицето на Крапчев България е имала едно не просто могъщо журналистическо перо, но и един изключително далновиден политически анализатор. Трезвите му преценки за събитията и процесите както на международната, така и на вътрешнополитическа сцена, са безпогрешни.
Данаил Крапчев не се задоволява само с оценяването и квалифицирането на актуалните събития в политическото злободневие, но често ги и предрича и посочва пътя за справяне със ситуацията и преодоляване на трудности и нередности.

Една от болните му теми е съдбата на „най-романтичната част от българската история” – Македония. Крапчев неумолимо защитава тезата за българската национална идентичност на Македония и апелира за нейното освобождаване и присъединяване към границите на България. „Главният обект на нашите национални стремежи бе и е Македония, защото тя е българска, тя е наша”, „в Македония има един народ, част от българския народ”, „И ония, които най-много ни оспорваха тази наша страна не по национални, а по чисто икономически и политически съображения, сърбите, и те най-после признаха, че тя е българска, че тя е наша” („На запад от нас.

За Македония”, в. „Пряпорец”, 28 октомври 1914 г.). Но Крапчев не защитава македонското население само от националистическа гледна точка, той не гледа на Македония само като отделена временно от българската територия. От чисто хуманистична и демократична гледна точка, той негодува срещу социалните неправди, на които са подложени македонските българи, останали м пределите на Османската империя: „Обезземленото християнско население представя основата на една политико-социална пирамида. То е най-принизеното съсловие в обществената йерархия” („Съсловно и расово господство”, в. „Отечество”, 16 септември 1909 г.).
Във всеки брой на своя вестник „Зора” Крапчев бие тревога за съдбините на българите не само в Македония, Беломорска Тракия, Западните покрайнини, Южна Добруджа.
С неопровержими факти и типичния си уравновесен тон, той разобличава не само неправдите спрямо македонските българи, но в обект на неговия критичен изказ се превръща и шовинизма на сръбските и гръцки власти спрямо българското население.

В редица кратки, но ударни публицистични текстове Крапчев анализира сложните балкански взаимоотношения („Българите от Гръцка Македония”, „Петицията на поробена Македония”, „Тракийският въпрос”, „Гръцки роби”, „Гръцкото двуличие”, „Кръвта не е вода”, „Грабеж”, „Скопският процес”, „Убийствата нямат край” и др.) На неговият аналез подлежат международни, политически, юридически, териториални, културни, икономически и дори инфраструктурни аспекти на съседските взаимоотношения.

Но нито за миг Крапчев не забравя мъчениците, останали извън разпокъсаното отечество. Така той рабира своята съдбоносната мисия и ролята на своя вестник „Зора” – докрай да изпълнява отговорната патриотична мисия да поддържа жива духовната връзка между освободеното княжество и откъснатите територии, да вдъхва на народа си вяра в бъдещето.

Години наред словото на Крапчев държи будна съвестта на българското общество, не допуска да изгасне пламъкът на съпричастност към страдащите събратя. Той прокарва убеждението си, че „всичко е в движение” и никоя неправда не трае вечно. Той убеждава своите съотечественици, че всяко статукво подлежи на промяна и рано или късно правдата ще възтържествува и „България ще събере в едно своята монолитна душа”.

С цялата си творческа и обществена дейност на публицист, издател, демократ и защитник на националната кауза, Данаил Крапчев се превръща в човек-институция на българската политическа, хуманна и патриотична мисъл. Фигура, която със своя интелект и независим дух, с талантливото си журналистическо творчество, по неподражаем начин бележи трайно четвърт век от историята на българската журналистика и от живота на българската държава.

Способен е да приеме партньорство с Турция, когато това изисква националния интерес, когато само преди няколко години силно е заклеймил социалната онеправданост на сънародниците си във все още неосвободените български територии. Непоправимият демократ е способен дори да приеме възгледите на комунистите за социалната справедливост, но яростно да се противопоставя на силовите методи, с които се опитват да наложат своя режим в обществото. Една ярка фигура, която не търпи рамките, не се крие зад чужди послания, не се спира пред нищо в защитата на демократичните ценности и националния интерес.

Неслучайно в писмо до Крапчев от Лондон летописецът на „съвременна България” Симеон Радев признава, че Данаил Крапчев е „единственият българин, чието място бих желал да имам.“. А най-авторитетният наш литературен критик между двете световни войни Владимир Василев, в рецинзия за току-що приключилото издаване на тритомника с избрани статии на Данаил Крапчев „Изминат път” казва: „Тук тия статии изглеждат по-инак, отколкото в момента, когато сме ги чели, в тревогата на деня. Всичко ни се струва, че е било много лесно. Но трябва да се върнем във времето, за да видим колко наблюдения, усет, убеденост и провиждане са били потребни, за да се вземе тогава ясно становище (…). Оттам и самостоятелността на неговия стил – отривист и апострофичен. Това е, което прави статиите на г.Крапчев да имат репродуктивна сила.

Достатъчно е да разгърнем коя да е страница от трите тома: веднага се връщате в момента направо на въпроса и заживявате с него. Това е една стойност, различна от обществената. Дължи се на личния акцент, който носят тия статии и който е тяхно предимство”.

С убийството на Крапчев на 10 септември 1944 г. си отива една ярка фигура на голям патриот, общественик и строител на българската журналистика и гражданско съзнание. Отива си един от стожерите на българщината, отстоявали с морална доблест и сила ценностите на родолюбието и саможертвеността за Отечеството. Убит от обекта на своя протест: антихуманността, недемократичността, липсата на признателност към хората, отстоявали националния интерес, независимо от обстоятелствата.

Библиография:

http://liternet.bg/publish/ctrifonova/d_krapchev.htm

Непубликуван спомен на Петър Лунгов, репортер в „Зора“.

Спомен на Хр. Бръзицов, репортер във вестника, пред когото народният обвинител, комунистът Никола Ланков, признал за липсата на подкупи и чужди пари за „Зора“, въпреки обстойните ровения за свидетели и документи.

Крапчев, Д. Незавършен подвиг. // Зора, бр. 1786, 08.06.1925.

Крапчев, Д. Военна диктатура ли? // Зора, бр. 1428, 17.03.1924.

Непубликуван спомен на Неша Д. Крапчева.

Това е заглавие на една от неговите статии, която ще бъде отпечатана във в. „Детонация“ през м. септември (2005 г. – бел. ред.).

Заглавие на статия – вж. Крапчев, Д. Изминат път. [Съч. в три тома]. Т. II. София, 1936-1941, с. 146.

Вж. Крапчев, Д. Цит. съч., т. III, 1941.

Усет към еволюцията. // Крапчев, Д. Цит. съч., т. II, 177.

Непубликуван спомен на Хр. Бръзицов.

Дотогава Димитър Талев е гл. редактор на в. „Македония“, орган на македонската емиграция в България.

Трябва да се има предвид, че това вероятно са само част от материалите по тази тема. Отделени са от чужд архив – на Петко Тихолов.
Но Крапчев ни е оставил своя завет в две изречения, звучащи повече като призив и молба към идните след него поколения: „Долу злодеите! Да живее България!!!” („Да живее България”, „Зора”, 18 април 1925 г.).

 

 

Коментирайте първи тази публикация на "Данаил Крапчев: Да живее България!!!"

Оставете коментар

Имейлът ви няма да бъде публикуван.


*